На един сън разстояние

Или за щастието да си емигрант vs. щастието да принадлежиш

milena-fuchedjieva1.gifДвете „щастия“ в заглавието можеха да са в кавички, но реших да упражня наученото от Америка, а то е да бъда позитивна.
Българският ми сарказъм млъкна, въпреки че знам, че не е млъкнал завинаги. Тази вътрешна битка е част от ежедневието ми, да не кажем ежеминутието ми. Защото, колкото и да съм българка, съм и малко американка. И обратното – американското ме кара да се радвам или възмущавам открито на неща, които като българка бих премълчала или отминала с пренебрежително и леко злобно мърморене.
За да илюстрирам емигрантската психика, ще ви разкажа един мой сън, който се повтаря през годините в различни варианти.

Вариант 1:

Вървя по Раковски и се чувствам страхотно. Дошла съм си за малко от Америка и просто не мога да се нарадвам на улицата на която съм израстнала. Ето я френската, ето ъгъла на Хан Аспарух, ето къща в която съм била на гости безброй пъти, но домакинята й вече не е жива. Мирише на прах, на центъра на София, на един живот, който изглежда, че никога не съм напускала. Но само така изглежда. И изведнъж ме прерязва през стомаха чувство на ужас. Нямам паспорт. Нямам документи. Нямам нищо с което да се върна в Америка. Събуждам се от кошмара.

Вариант 2:

Летя над планини. Всъщност не съм сигурна, че летя, но виждам всичко от кинематографичен птичи поглед. Планините са леко необичайни, леко марокански(?!). Не съм била на такова място в България. Долу се извива бърза, искряща и широка река. Следвам я от високо докато стигна до малко селце сгушено в подножието на планината. Там вече се приземявам. Разхождам се по асфалтираните улички – село е, но някак цивилизовано – и се чувствам у дома. Много у дома. Направо пристигнала. Обаче решавам да си тръгна и този път не виждам нищо от горна гледна точка, а вървя през все по-пусти места. Изведнъж пред мен се препречва тъмна вода. Вода, настъпваща към мен неотклонно, като прилива около остров Сен Мишел. Не мога да продължа нататък. Не мога да се върна там, откъдето идвам. Отново ме връхлита познатото чувство на ужас. Събуждам се с ускорен пулс. Трябва да минат няколко секунди докато изчистя страха и безнадеждността, осъзнавайки, че няма страшно. В Америка съм. В леглото си. В пълна безопасност. Имам паспорт. Имам всичко позволяващо ми да съм поне на две места едновременно.

Знам, че много хора се дразнят когато пиша за „този народ“. Искам да знаят, че никога няма да съм толкова близко до американците, за да мога да се нарека американка. Никога няма да съм толкова близко, че да престана да сънувам тези сънища. За съжаление или не, обаче ми е невъзможно да принадлежа тотално на каквото и да било, освен себе си. Не знам дали всички емигранти са така. Знам със сигурност, че винаги съм предпочитала да стоя отстрани и да не бъда плътно свързана. Да нямам ограничението да съм част от „колектив“, клас, социална група, група писатели, кръг около някого или нещо, член на партия, фен на група, политик или личност, член на Интернет форум. В момента, в който някакви хора започнат да се обединяват и да налагат мнението си, аз съм аут. Изключение правят каузите за спасяване на природата, както и свалянето на Садам Хюсеин. Just jockin’…. Е, фен съм на Бредбъри. Но той не е рок звезда. Той е просто истинска звезда, която никога няма да залезне.

Някога, във Франция, живеех с мечтата да се върна в България. Не знаех, че вече съм „увредена“ и повече никога никъде няма да мога да се върна напълно. В България замечтах да живея в Америка. В Америка отново мечтая за България, но като че ли по-скоро за топлата, селска България от Граматиково. София е все по-еднаква с останалия цивилизован свят. Глобалното село ми е леко комунистическо с еднаквостта си. Човек лесно свиква с възможността да бъде навсякъде и започва да търси нещо малко, скрито и не съвсем опитомено. Нещо, което да не напомня на миришещите на парфюм улици на Бевърли Хилс, които са точно толкова живи, колкото, ако разглеждаш техни снимки в списание. Точно толкова топли, колкото реклама на последния парфюм на Диор. Точно толкова задушевни, колкото чувството за обич, което получаваш от кредитната си карта.

Разбира се, това не е светът. Той е масово беден, необразован, неглобален и не се разхожда с последната чанта на Луи Вуитон. Както и аз, впрочем. Последната чанта, на който и да било, никога не е била за мен причина да напусна България. Но този текст не е за това. Просто искам да обясня, че когато пиша за „този народ“, българския, то е защото ме боли за него, въпреки че не участвам пряко в извисяванията и паденията му. В сънищата си винаги се връщам при него и го чувствам като мой дом. Нищо, че пак и пак искам да бягам от него. Това е характер, а не анти-българско поведение. Винаги трябва да съм сигурна във възможността да напусна, ако нещо ме накара да се почувствам несвободна.

Притеснява ме българската завист и неразбиране на това, че ако не живееш в България, не означава, че си непременно щастлив. Както и обратното – че ако живееш в България, трябва да си непременно недоволен, обиден и жертва. Приключено е времето на абсолютните категории. Добро, зло, щастие, нещастие са въпроси на строго личен избор. Никой не може да ти наложи да си щастлив, ако ти сам не го пожелаеш. Няма колективно щастие, но има колективно нещастие и то се нарича война, епидемия, природно бедствие. Извън това никой не може да те обвинява за това, че се чувстваш дистанциран от някое твое предишно безусловно „аз“.

Непринадлежащият никога не е напълно спокоен, никога с един избор, никога на едно място. Той може да е емигрант, но може и да е просто човек неподлежащ на схеми. И е глупаво да бъде обвиняван за изблиците си на стряскащ самия него патриотизъм. Като българка искам с цялата си душа България да се превърне в място много близко до безусловното. Това би могло да ми помогне да престана да се събуждам ужасена, че няма как да избягам. Кошмарът може да бъде просто един приятен сън. Но знам, че това не може да се случи нито бързо, нито лесно. Трябва зверска упоритост в налагането на доброто. Сигурна съм, че младите българи ще отсрамят уморените им, смазани от прехода родители. А ние, които сме далече, всъщност сме съвсем близо. И сме готови да помагаме. Дето се вика, ние сме само на един сън разстояние.

Още от авторката – в нейния блог:

http://milenafuchedjieva.blogspot.com/

Писмо отПисмо от Лос Анжелис
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.