Размисли за слугинството и протестите

Евгений Тодоров. Снимка: личен архив

В деня, в който избухнаха протестите  в Истанбул, до късно следобед се изтягах на шезлонга край един от многото хотелски басейни край Анталия.

Младо турче в бял костюм и бели ръкавици учтиво ми поднасяше резен диня.

Малко преди това пък негов колеги ми поднесе коктейл. Това с коктейла /чупка в кръста и две думи на руски/ бих могъл да го направя и аз. Но слугинството с динята ми дойде малко в повече.

Гледах младежа в очите, за да открия поне малко наранена гордост. Откривал съм подобно чувство у гръцките сервитьори – уж са учтиви, но в очичките им проблясва презрение към клиента и към собствената им съдба.

„Рязаният турчин” обаче, наследникът на „изродите”, клали душмански по нашите земи, /използвам фразеологията на наши политици/, се държеше като пълен „ибрикчия”.

Държеше се предразполагащо, но не навлизаше в личното ти простраство, както правеха рускините от „ентъртаймънт екипа”, които обикаляха на рояци наоколо и се опитваха да завържат разговор, който да завърши със записване за някаква услуга или мероприятие.

Вглеждах се в очите и на турците-сервитьори, които с невероятна учтивост отсервираха и изхвърляха камарите едва докосната храна от капризните европейци – храна, която едва ли децата им бяха виждали в такова изобилие. И трябваше да се усмихват любезно цял ден, за да осигурят за семейството си една хилядна от това, което изхвърляха.

Не сядаха за секунда, а за време за една цигара, вероятно не можеха и да си помислят.
Един от последните кметове на Хисаря ми разказваше, че един от големите проблеми на курорта е намирането на персонал. Местните хора не искали да бъдат слуги. Ходели в Испания да вършат същото – да работят камериерки или сервитьори, но тук не искали да се излагат.

И на мен ми се е случвало, макар и за кратко, да върша слугинска работа, и когато я овладях в степен, че усещах благодарността и уважението на клиентите, като че ли се чувствах щастлив. Колегите около мен обаче проклинаха орисията си.

Генетично обусловено ли беше поведението на курортния персонал или някакво осъзнато чувство за дисциплина и отговорност към работодателя и държавата го налагаше?

В групата ни имаше глухоням младеж, който за пръв път идваше в Турция. И в много по-голяма степен възприемаше хората по лицеизраза.

Та още на втория ден заяви, че повече няма да летува в България. Защото там те гледали намръщено, а тук – усмихнато.

Младежът изобрази с лицето си и двете състояние. Лицеизразът, изобразяващ намръщения български курортен персонал, би могъл да означава и „освирепял башибозук”.

Впрочем, когато тръгвахме за Турция, беше събота, поне до обед на Терминал 2 беше обявен за излитане един-единствен самолет. Нашият – собственост на Турските аеролинии.

Когато се връщахме, други самолети също не се виждаха.

Терминал 2, нашата гордост и надежда, имаше вид на губещо предприятие – при този
мижав оборот.

Не знам какво беше положението на летищата в Бургас и Варна, но това в Анталия се пукаше по шевовете. Самолети кацаха на 2-3 минути. Гледах ги как се снижаваха над морето и броях курсовете в пари. Ако един пътник оставя по 200-300 евро на ден, умножавах сумата по пътниците, по 6 дни, след това прибавях парите от следващия самолет, от по-следващия и така камарата с пари страховито растеше.

Дали ми поднасяха парчето диня заради тези пари, които очевидно променяха държавата им?

А пари очевидно в Турция имаше. Обикалях повече от час с кола Анталия и открих една единствена зарязана ръждасяла барака. От тези, които можем да видим с хиляди у нас.
Много важно – някакви бараки, ще каже някой.

Всъщност западането на бизнеса в една държава започва някъде оттам – когато дребният предприемач няма пари за ремонт. А така затъва още повече. След като се тръгне, няма кой да дойде на негово място. А когато си тръгне и последният, общината няма пари, за да прочисти остатъците от несбъднатите надежди.

А в Анталия поне се строеше като за последно. Крайбрежните булеварди вече приличаха на тези в Кан.

Защо тогава протестираха турците?

Прибирайки се по домовете, спряхме на един паркинг на магистрала „Тракия”.

Първи дойдоха циганчетата да мият стъклата. След това търговци на ножове. Сутеньори. Мръсотия.

Накрая до нас спря огромно черно БМВ със специални номера. А под номерата беше добавено за всеки случай името на фирмата – една от емблемите на морския ни курортен бизнес.

От колата излязоха четири момчета, облечени изцяло в черно, с впечатляващи татуирани бицепси. Единият от тях постоянно придърпваше фанелката си – за да прикрие препасаното на кръста му оръжие.

Момчетата вървяха със самочувствието на победители. Те бяха част от владетелите на нашето черноморие. Такива като тях никога нямаше да се държат като ибрикчии.

А край басейните в Анталия турчетата работеха – за себе си и за държавата.
Кой би трябвало да протестира?

От блога За прехода

П.П. Току-що прочетох, че цветът на българската журналистика получава награди в един морски курорт. Собственост на работодателите на момчетата от БМВ-то. Които осигуряват, доколкото знам, и кьорсофрата.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.