СофияПловдивВарнаБургасРусе

Под егото

Иво Инджев

Да живее турското освобождение!

Битката за повече демокрация, която неочаквано избухна в Турция (дано не прерасне във война!), завари партиотите тук неподготвени за урока, а самокритичните патриоти – леко посрамени, може би.

Може това да засегне егото ни, но фактите са пред очите ни.

Бунтът на турските младежи срещу авторитарното управление на страната засенчва нашите европейски претенции, ако го сравним с февруарските улични събития в България.

Разликата не е толкова в решителността или мащаба на бунтовете, макар да е очевидна- тук си беше бутафория с много неосъзната еуфория- включително и спонсорирана от петата колона в нейната лаборатория.

Друго е тъжно (за наша сметка): хиляди турци застанаха зад каузата на демокрацията с ясни искания срещу тиранията на собственото си правителство. Докато у нас станахме свидетели на лутане в търсене на причина за изливане на обществената енергия и тя беше намерена във високите сметки на тока, галванизирали някакво смътно чувство за мъст като в селските въстания през средновековието.

Отгоре на всичко безидейността на уличните протуберанси от късната зима на народния гняв в България е доказано ялова по своя резултат. Защото беше заземена и приземена до нулевия ефект- видно е от възпроизведеното политическо статукво с нов етикет.

Не стига това, ами самосвалилата се управляваща партия беше наградена за бягството си от отговорност с най-много гласове на предизвиканите от нея предсрочни избори. А за да бъде фарсът пълен, тя остана в опозиция, откъдето да се репчи уж като победител, но по същия (безпо)мощен начин, по който днешните управляващи налайваха кервана й.

Бунтовете в южната ни съседка не са повод за радост, но след като са факт, вероятно у мнозина от нас предизвикат благородна завист с принципността на каузата, която ги мотивира. Не ми е приятно да посоча този факт, но няма как да го подмина. Полезно е, макар и с горчивина, да си дадем сметка за нашето ориенталско изоставане.

Саможертва заради някакви си свободи и в името на проклетата демокрация? Аааа, нее… Не и тук. Не и напоследък!

Ако имате нужда от друго мнение по въпроса, включете си телевизорите.

Първо ще ви обясняват колко прекрасно сме изиграли политическата криза. После ще ви покажат отново и отново под някаква форма (на кон, от балкон, винаги пред микрофон) главния спасител на българската демокрация.

Димитър Пешев може да е спасил евреите, но Сидеров е готов да ни спаси не само от тях , но също и от циганите, от турците, от ГЕРБ, а най-вече от западната колониална схема (прилагана по руска рецепта)! Вчера той основателно намекна твърдо в едно от непрекъснатите си телевизионни интервюта, че не трябва да чакаме истинските патриоти да умрат, за да им вдигнем паметник, а да ги ценим приживе.

Ценим го толкова много, че без да искаме колекционираме безценните му мисли, които ни набиват в главите от многобройни медийни трибуни. Обаче той нещо се дърпа. С патоса на герой, който си е жертвал гласа заради нашето добруване, партиот номер едно в борбата срещу турското робство (попържайки за целта днешния Ердоган), отдаде най-милото си, за да живее властта на ДПС и БСП, крещейки скромно: „това не е вярно, не е вярно”.

Не по-малко показателно за нашето полудяване е обстоятелството, че докато гледаме и слушаме спасителя на българската демокрация в рамките на час (гарантирам) от телевизора ще ви информират на майчиния език в рекламите: я за предимствата на кренвиршите от времето на Живков, я за храбростта на македонските харамии в защита на наденицата или пък за салама, както единица мярка за свобода.

Иначе никой не знае какво може да довлачи мътната вода, в която турските военни не веднъж са „избивали рибата”. Справедливо е обаче на смелите турските демонстранти да бъде отдадено дължимото за позицията, от която рисуват живота си, преди евентуално да бъде употребена саможертвата им за реторградни цели, както често става в с революциите.

Ще наблюдаваме и… ще се учим от комшиите за поправителния си европейски изпит, след като ни приеха в ЕС (елитарния султанат) с дипломи на оставачи, на които демокрацията беше подарена от любимите колонизатори , наричани освободители, след което подаръкът им се изроди по техен образ и (без)подобие.

Какво да се прави, днешна Турция, при всичките й тревожни за демокрацията недостатъци, е наследник на светската революция на Ататюрк. Докато нашата одобрена по европейски документи демокрация е реален наследник на съветската действителност – в смисъл, че действително не иска да си отива, а мутира в управления на мутри, партиоти и откровени….досещате се за римата.

Използвал я е в отчаянието си от народа същият Ботев, чиято истинска саможертва налазиха в деня на гибелта му политически спекуланти от всички страни на странната ни страна, съединили се в сегашния парламент.

От блога на Иво Инджев

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.