СофияПловдивВарнаБургасРусе

„Цветът на хамелеона” – много награди, а зрители си излизат от прожекцията…

Главният герой (Руши Видинлиев) затяга с точилка корсета на хазайката си, тя умира, той я зазижда зад една стена в жилището. Снимка: от продукцията на филма

Филмът „Цветът на хамелеона” взе „Златна роза” за най-добър филм на Варненския кинофестивал миналата година, а тия дни взе 8 от общо 11 т. нар. български Оскари – наградите на Българската филмова академия.
Същевременно на прожекции на филма зрители си излизат от салона преди да дочакат средата.
Нещо не е наред.
И ситуацията съвсем не е като в онова стихотворения на Валери Петров – „Японският филм”. В него той описва как зрители напускат прожекцията на един тежък японски филм „Голият остров” (1960 г.) на режисьора Кането Шиндо:
„…
Сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас —
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!“

(виж тук)

Плакат на филма „Цветът на Хамелеона“.

Тогава става дума за прожекция за 20 ст. в киносалон по време на соца, с невъзпитана публика, която е очаквала развлечение от „чужд“ филм, каквито са рядкост по онова време.
Сега, който е отишъл на „Цветът на хамелеона”, не е някакъв излъган зрител. На български филм ходи една по-отбрана публика, информирана предварително за какво става дума, с интерес към изкуството. Масовата публика по-рядко посяга на български филми.
Затова зрителят на „Цветът на хамелеона” не е очаквал екшън или нещо откровено развлекателно, макар филмът най-общо да се цели в по-широка публика. „Цветът на хамелеона” нито е философски филм от типа на „Дървото на живота”, нито е филм експеримент за камерна публика.

Ако се разкаже

накратко сюжетът,

той е оригинален и много благодатен за всякакъв тип филм – комедия, трилър, екшън, пародия и т. н.
Главният герой е младо момче сирак (Руши Видинлиев), което по време на комунизма е вербувано като агент на ДС и са му възложени задачи да проникне в интелектуален кръг. За пъстрата група интелектуалци е култов някакъв мистичен роман „Цинкограф”, копия от който се разпространяват нелегално и т. н. Момчето-агент започва работа в цинкографски цех (при старите печатарски технологии в този цех се изработват клишетата за печат на снимки и печатните форми на вестници и списания), свързва се с интелектуалците, но се проваля като агент поради някакви смешни технически причини и е уволнен. Но с опита си на работещ в цинкографията младежът си изработва фалшиви документи на офицер от ДС и започва да се среща с интелектуалците и да ги вербува за някакъв специален отдел по пола.

Руши Видинлиев и Ирена Милянкова в сцена от филма. Снимка: от продукцията на филма

Възлага им абсурдни задачи, събира богат архив от материали за тях и години след като комунизмът пада, започва да вади материалите компромати от архива си и да ги праща на своите някогашни „агенти”, които вече са нависоко в етажите на новата демократична власт, а един писател е вече дори президент на страната. От това произтичат комични и драматични ситуации. Главният герой се свързва и със своя някогашен водещ офицер и го накисва пред негов колега, който го издирва и т. н. Накрая героят бяга с приятелката си и с много пари, спечелени чрез архива си и ги пилее на хазарт на екзотично пътешествие с кораб…

Сценарият е на Владислав Тодоров, по неговия роман „Цинкограф”.
В сюжета е намесен като цитати и алюзии филмът „Казабланка” (1942 г.), познат само на хора, които са изучавали филмова история или са с образование в областта на киното. Малко са зрителите извън професионален кръг кинаджии, които са схванали напълно закачките с „Казабланка”.
Във филма всъщност са намесени много други филми. Той на практика в различни сцени е

откровено подражание

на черните комедии на братя Коен, на Гай Ричи, елементи от Тарантино или Тери Гилиъм. Може да се открият заемки с персонажи и епизоди и от други филми.
От благодатния сюжет се е получила една голяма досада и толкова натруфена и натрапчива филмова стилистика, от която се къса разказът и губиш линиите на действието. Всеки кадър е маниерен, преднамерен, пресилен, сякаш да доказва, че режисьорът (Емил Христов) знае как се прави черна комедия като на споменатите майстори по-горе.

Чак след средата на филма действието малко се раздвижва и зрителят си отдъхва от досадата. Но докато дойде този момент някои зрители вече са си тръгнали от салона.
Филмът се е опитал да универсализира мястото и действието, както сюжет за опера, в който не се разбира за коя страна конкретно става дума. Например, за целта се натрапват детайли в някои сцени – в кадър се показва стара марка лимонада от времето на комунизма, а малко по-късно в друга сцена – метален кен кока кола. Но не се е получило особено убедително и българският зрител постоянно в съзнанието си сравнява с България по време на комунизма. Картината от онова време е преднамерено сюрреалистична и има малка връзка с реалността.

Филмът е заснет в ограничен брой места на действие – няколко квартири, немного кадри на открито и затова напомня театрална постановка. Много епизоди и декори са натрапчива стилистична измислица, която често не е нужна на разказа на сюжета и само го обърква.
Т. нар. цинкографски цех, кой знае защо, прилича на катакомба-подземие с нечувани мръсотии и със също толкова мръсен майстор там (Михаил Мутафов), който пък неизвестно защо смърка живи охлюви през носа, за да се лекува от неизвестно какво.

Като изтъркано клише

там се появява снимката на бившия комунистически вожд Брежнев, който се целува с колегата си Хонекер. На тази снимка трябва да се учи начинаещият главен герой как се правят клишета. Мутафов преиграва някакъв гротесков образ, на фона на този абсурден декор. Всичко това вероятно трябва да носи някакво покъртително въздействие, но по-скоро прилича на излишна бутафория. Целият филм е изпъстрен с такива натрапващи се картини и сцени. Главният герой прекалено дълго смуче и хруска червено захарно петле с форма на петолъчка, докато говори с друг герой.

Руши Видинлиев в сцена от филма води диалог, като смуче дълго захарно петле петолъчка. Снимка: от продукцията на филма

Повечето персонажи са облечени като за оперета, а някои и като за карнавал. Агентът, който вербува главния герой, се среща с него неколкократно в тъмна стая със стъклена врата и е просто дразнещо как режисьорът го е карал да ходи на светлия фон на вратата и да си размахва ръцете, докато говорят, за да създаде уж ефектен кадър на контражур. В някои подобни моменти филмът прилича на дипломна работа на начинаещ режисьор от последния курс на НАТФИЗ.

Филмът е като прелистването на списание от типа на някогашния „Егоист” (което пък наподобява английски списания), на чиито страници се редуват без смисъл снимки на странно облечени хора, с татуировки или пиърсинг. Създава се усещане за прекалена театралност, характерна за много български филми. На този фон пестеливата откъм гримаси физиономия на Руши Видинлиев се откроява и той взе българския „Оскар” за главна мъжка роля. За наградата допринася и елемент на изненада – никой не е очаквал от него да се прояви така като актьор. Във филма има актьорски попадения, но те не могат да спасят общото впечатление от филма.
„Цветът на хамелеона”

прелива от претенции,

но резултатът е като пресолена манджа, с прекалено много подправки. Едно упражнение по стил, което оставя тежък вкус в устата.

И този тип филми имат свои заклети фенове. Някакъв кръг кинаджии си го харесват и хвалят.

В две филмови ревюта в „Ню Йорк таймс” (виж тук) и във „Варайъти” филмът е отбелязан с по няколко добри думи, говори се за „кафкианска” атмосфера и комунистическите абсурди, върху които е построен сюжетът и специфично повлияване на режисьора от ранните работи на Ъпдайк (което, по всичко личи, е случайно оприличаване и съвпадение). Това са само кратки ревюта, които се отнасят благосклонно към филми и творци на бивша комунистическа страна, които обаче докарват до екстаз тукашните ентусиасти на този вид кино.

Дори неизвестно кой пусна измислици, минали по българските медии със заглавие „Емил Христов в десетката на „Варайъти” – че бил поставен от известното списание в десетката на надеждните европейски режисьори, които трябва да се наблюдават. Но няма такова нещо във „Варайъти”. И дори там да напишат хвалебствия, това няма да направи филма по-хубав. Много е просто защо – една черна комедия на споменатите по-горе известни режисьори, пълни киносалоните. Докато в нашия случай зрители си излизат от тях (случвало се е дори на прожекциите му в Ню Йорк, не само в България).

Превъзнасянето на „Цветът на хамелеона” с най-големите български филмови награди може да се дължи и на липса на конкуренция в годината 2012. Тоест – останалите филми да са още по-зле. Възможно е. Пишещият тези редове не се наема да сравнява, защото не е изгледал всички други български филми на годината. Но по-скоро става дума за болестно състояние на кинаджийската гилдия. Тя толерира и финансира подобни проекти.
На някои фестивали на алтернативно кино такива филми могат да спечелят и някоя награда, което се изтъква като голямо постижение (специално „Цветът на хамелеона” няма голям успех, макар че обиколи доста фестивали).

И ако не харесваш и хвалиш подобни филми, рискуваш да те обвинят, че не разбираш и си хейтър. Така кинаджиите ни изпадат в изолация и се откъсват все повече от реалността, която изисква българско кино да се прави за зрители, а не за тесен кръг ценители, критици и професионална гилдия.

Има остра нужда от български филми, които просто да разкажат една история, а не режисьорът да се доказва с някакви сложни стилистики.

И затова сега се стига до парадокса, че зрителите на театрални постановки в България са повече от зрителите на българските филми.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.