Геополитиката зад сирийската криза

в. Независимая газета

Сирия представлява буферна държава едновременно за два регионални силови центъра – арабските монархии от Съвета за сътрудничество в Залива (ССЗ, включващ Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Бахрейн, Кувейт, Катар и Оман) и Иран. На сирийска земя, сравнително далеч от твърде уязвимите територии на съответните страни и от целия Залив, тези силови центрове са образували периферен фронт в арабско-иранската война, която полуостровните монархии са решили да започнат, преди Иран да стане пълноценна ядрена държава. Това би му осигурило възможността да осъществи хегемонистичните си копнения в региона, подозират местните арабски страни. И с основание: Иран е създал свой ексклав в Ливан – „Хизбулаленд“ – и формира „шиитска дъга“ в Близкия изток.

Те предпочитат да си мерят силите на сирийска територия, споделяйки мнението, че евентуална голяма война в самата зона на Залива ще засегне всички държави от региона без изключение. Първо ще спре изцяло петролният трафик, после и петролодобивът, без да споменаваме за чудовищната ядрено-горивна екологична катастрофа, която за дълго време ще затвори не само Ормузкия проток, но и целия регион.

С оглед възможната голяма война в Залива монархиите от Арабския полуостров действат в няколко посоки наведнъж. Първо, стремят се да сформират в Средиземноморието свой въглеводороден плацдарм, за да снабдяват Европа с горива, извличайки печалба. За целта разширяват регионалната по замисъл организация ССЗ, като включват в нея Мароко, намиращо се явно извън зоната на Залива, и така създават „Свещен съюз на сунитските монархии“ – а към него се присъединява и Йордания, чиято територия е подходяща за мост между Арабия и Сирия. Второ, тези страни се опитаха да образуват в Либия „резервна Арабия“ – контролирана от тях зона за добив и превоз на горива. И още докато не бе свален Кадафи, Катар започна да търгува с либийски нефт.

Във връзка с профилактичното преориентиране на петролния трафик от полуострова в западна посока – до крайбрежието на Червено море, а после на север – към Средиземноморието, местните монархии проявяват крайно голям интерес към Суецкия канал. С удоволствие биха го купили. Египет обаче още не е узрял за продажба на Суец. И монархиите полагат усилия в няколко посоки. Първо: с парите си полуостровните араби поставят на власт в Египет ислямисти – „Мюсюлманските братя“, контролирани главно от Катар, и салафитите, внедрени в Египет и държани под контрол от Саудитска Арабия. Второ: в египетски Синай развиват бойни действия финансирани и насочвани от полуострова групировки от „новата“ Ал Каида, базирани в ивицата Газа, която Катар е готов да купи, а с нея и палестинските „Мюсюлмански братя“ – Хамас.

С всичко това се цели да бъде създадено ислямско емирство, което да контролира поне източния бряг на Суецкия канал. Съвсем не се изключва обаче каналът да бъде откъснат от Египет. В този крайно чувствителен район от страната действа регионално сепаратистко движение – то вече е провъзгласило „Свободна република Порт Саид“, издава при поискване паспорти на тази квазидържава и слага по колите номера с този надпис.

Накрая – Сирия. Полуостровните монархии й отреждат важна роля в създаването на средиземноморски плацдарм. От една страна, контролът върху сирийската територия ще им позволи да включат част от нея край Латакия и Тартус във формирания средиземноморски плацдарм, като прокарат дотам по суша тръбопроводи от Арабия, заобикаляйки Суец, защото положението там не е в тяхна полза. От друга страна, това ще им даде възможност да снабдяват с горива Турция, което стимулира у нея интерес да подкрепи техните планове. Районът обаче е крепост на алауитите. И полуостровитяните се опитват да смажат алауитския режим с основната задача да свалят Башар Асад, също член на алауитската общност.

Замисляйки „сирийската революция“, те предполагаха, че въпросът ще може да бъде решен според либийския сценарий. Но точно успехът на този сценарий накара всички играчи по-предпазливо да преценят дали да участват в една авантюра, скроена от полуостровните монархии, предимно от мъничкия, прекомерно амбициозен Катар.

Монархиите от Арабския полуостров не могат, а и нямат желание сами да водят бойни действия в Сирия – тук се обръщат за помощ към своите съюзници. Основните им съюзници „по дефиниция“ са САЩ, Великобритания и Франция, пръснали свои бази тук и там в цяла Арабия. Местните държави се мъчат как ли не да въвлекат западняците в бойните действия в Сирия. Използват и темата за хуманитарна катастрофа, и провокации с химически оръжия; гъделичкат и рефлексите от студената война с дезинформация за ролята на Русия в сирийската криза.

Западните страни обаче – особено САЩ, които доста по-слабо от европейските държави зависят от полуостровните горива и са извлекли горчиви поуки от сътрудничеството с местните държави „на либийски терен“ (случая с убитите американци в Бенгази), съвсем не напират да се хвърлят в открито сражение със сирийската редовна войска и подкрепящите я иранци. Тъкмо защото имат бази в Залива, които биха попаднали под удара на Иран – и на редовната армия, и на многото диверсантски групи, образувани от „шахиди“, най-вече местни шиити.

Иран също иска да въвлече Русия във войната с полуострова, за да воюва тя на негова страна. Предимно чрез риторика: „Америка ще унищожи сега Сирия, после Иран, а сетне и Русия“. И местните арабски монархии, и иранците се мъчат да подмамят Русия с изгодни икономически и военнополитически проекти: както в съответните страни, така и в Сирия – предполагаемо постасадова и или подконтролна на тези държави. И едните, и другите се стремят да торпилират руско-американската инициатива за среща „Женева-2“.

И двете страни в конфликта използват докрай достъпните им форми на конфронтация. Полуостровните монархии са мобилизирали Ал Каида и европейските й филиали – инкубатори на муджахидини, бойци на глобалния джихад от рода на „Шериат за Франция“, „Шериат за Германия“ и т. н.

„Джебхат ан Нусра“ (или Фронт в подкрепа на народа на Велика Сирия) е най-впечатляваща от трийсетината свързани с Ал Каида групировки, включващи главно несирийци. От иранска страна в Сирия воюва Хизбула, известен брой „гвардейци на ислямската революция“, също и доброволци от онези арабски страни, където има шиитски малцинства. Има данни например, че в Сирия се сражават „хусити“ – шиити от Йемен.

Арабите от полуострова използват често своя коз – петродоларите. Бойците от Свободната сирийска армия получават парично доволствие изцяло и единствено от Саудитска Арабия. Катар плаща за оръжията, доставяни на т. нар. опозиция. В момента Катар вербува за някакви „арабски миротворчески сили за Сирия“ бивши военни от националната гвардия на Йемен.

Всички групировки на Ал Каида, воюващи в Сирия, се издържат пак от Катар и от Саудитска Арабия. Иран пък още не е разиграл с пълна сила своя „жокер“ – проиранските шиитски групировки във всички страни от полуострова, особено в Източната провинция на Саудитска Арабия. А Техеран има и съюзници, които не са шиити – Судан и Южен Йемен, готов да се отцепи от Йемен. (Тъкмо Южен Йемен би могъл да контролира в интерес на Иран Баб ел Мандебския проток, затова арабите от полуострова търсят изход от Червено море в северна посока.)

Решението на Държавния департамент на САЩ и Съвета за сигурност на ООН да включат Фронта ан Нусра в списъка с терористични организации е лош знак за полуостровните монархии. Той означава, че великите сили нямат намерение да се държат отстъпчиво с тези страни, а впрочем и с Ислямска република Иран.

И срещата „Женева-2“, която рано или късно ще се състои под егидата на Русия и САЩ, трябва да реши по-специално от Сирия да се изтеглят чуждестранните въоръжени групировки и отделните бойци – всички без изключение. И най-добре да се гарантира международен контрол върху държавите, пращали в Сирия тези муджахидини. С други думи, решението за сирийската криза е да се упражни натиск върху играчите, организирали и насочващи днес конфликта, целейки да превърнат Сирия в буферна държава.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.