Турция не е толкова демократична, колкото си мисли Вашингтон

Стивън Кук
Майкъл Коплоу 

Турският премиер Ердоган на корицата на сп. Тайм

Изглежда странно, че най-голямото предизвикателство за властта на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган по време на над десетгодишното му управление започна като малък екологичен митинг, но в момент, когато хиляди турци излизат на улиците в градовете из цяла Турция, е ясно, че нещо много по-голямо от изсичането на дървета в истанбулския парк Гези, едно късче зелено пространство близо до площад Таксим, предизвиква вълненията.

Протестите в Гези, които бяха маркирани с невероятни сцени на демонстранти, скандиращи желанието Ердоган и правителството да подадат оставка, докато турската полиция отговаряше със сълзотворен газ, са кулминация на нарастващото народно недоволство от последната насока на турската политика.

Актуалният въпрос е унищожаването на един парк, който не е по-голям от шест квадратни блока, за да може правителството да го замени с търговски център, но случаят разкрива начина, по който управляващата Партия на справедливостта и развитието ПСР бавно задуши цялата опозиция, като същевременно гледаше да остане в рамките на демокрацията. Под управлението на ПСР Турция се превърна в училищен пример за куха демокрация.

Яростта на протестите и отговорът на полицията в истанбулския парк Гези несъмнено е изненада за мнозина във Вашингтон. Турция, този „прекрасен модел“ или „партньор за пример“ е „по-демократична, отколкото бе преди едно десетилетие“, казват мнозина. В тези твърдения има определена доза истина, но второто, което се повтаря до втръсване, не показва правилно сложните и често противоречиви политически процеси в Турция.

Под управлението на ПСР и харизматичния Ердоган безпрецедентен брой турци се мобилизираха политически и просперираха, турската икономика се утрои по размер от 2002 г. до 2011 г., а 87 процента от турците гласуваха на последните парламентарни избори, сравнено със 79 процента по време на изборите през 2002 г., които доведоха ПСР на власт.

Тази политическа мобилизация обаче не бе съпътствана от способността да се оспорва политика, всъщност става дума за обратното, което прокара пътя на ПСР да циментира своята власт и да превърне Турция в еднопартийна държава. Иронията е, че когато Вашингтон представяше Турция като модел за държавите от арабския свят след бунтовете, ПСР строеше една нелиберална система.

Малко след като ПСР дойде на власт след 2002 г., в САЩ и Европа започна дебат за това дали Турция напуска Запада. Голяма част от това бе резултат от учтивата ислямофобия, преобладаваща в периода след атентатите на 11 септември.

Това също не бе вярно. От началото новите, реформистки настроени ислямисти в Турция направиха всичко възможно, за да разсеят идеята, че с факта на тяхното избиране Турция обръща гръб на своето десетилетие на сътрудничество и интеграция със Запада. Анкара препотвърди ангажимента на Турция към НАТО и предприе важни политически реформи, които скъсаха с много от авторитарните наследства от миналото, като поставянето на военните под цивилен контрол и реформирането на правосъдната система.

Новата политическа, културна и икономическа откритост помогна на Ердоган да поведе коалиция от вярващи мюсюлмани, кюрди, космополитни елити, големия бизнес и средните турци до преизбиране с 47 процента от народния вот през лятото на 2007 г. – първият път, когато една партия получава над 45 процента от гласовете след 1983 г. Това бе безпрецедентно в турската политика. Но Ердоган не приключи с това. През 2011 г. премиерът увеличи политическата си тежест на 49,95 процента от народния вот.

Турция изглежда постигна успех. До 2012 г. Ердоган ръководеше 17-та най-голяма икономика в света, превърна се във влиятелен фактор в Близкия изток и на турския премиер бе поверено да бъде посредник не на някой друг, а на президента на САЩ. Но дори когато ПСР печелеше избори у дома и възхвали в чужбина, авторитарният обрат бе в ход.

През 2007 г. партията се възползва от заговор, в който елементи от т.нар. „дълбока държава“ – офицери от армията, оперативни служители от разузнаването и криминалното подземие, се опитаха да свалят правителството, и използва това, за да затвори устата на своите критици.

Оттогава Турция се превърна в страна, в която журналистите рутинно са хвърляни в затвора по спорни причини, държавната машина е използвана срещу частни бизнес концерни, защото техните собственици не са съгласни с правителството и свободата на изразяване във всичките й форми е под натиск.

Говорителите и апологетите на ПСР предлагат голям набор обяснения за тези недостатъци – от „такъв е законът“ и „извадено е от контекста“ до „това е напълно изфабрикувано“. Тези извинения куцат при внимателен анализ и разкриват опростенческата идея на ПСР за демокрацията.

Извиненията също изглеждат и звучат до голяма степен като егоистични обяснения, че детронираните арабски властелини някога са имали навика да стесняват политическото пространство и да институционализират властта на своите партии и семейства. Но по някакъв начин външнополитическият елит на Вашингтон видя Турция като „модел“ или подходящ партньор, за да постигне меко кацане в Египет, Тунис, Либия и другаде.

В разгара на безкрайните залпове от сълзотворен газ срещу протестиращите на Таксим, един от съветниците на премиера тъжно попита: „Как може правителство, което е получило почти 50 процента от вота, да е авторитарно?“ Това перфектно улавя сегашната динамика на Турция на Ердоган, в която правителството използва увеличаващите се нива на победа в изборите, за да оправдае всички видове действия, насочени против голяма част от опозицията.

Най-очевидният начин, по който този шаблон се проявява, е дебатът за новата турска конституция, която Ердоган бе решен да използва като средство за въвеждане на президентска система, в която той ще бъде първият президент на Турция. Когато опозиционните партии изразиха яростната си съпротива срещу такъв план и конституционната комисия бе блокирана в края на 2012 г., пропускайки крайния срок да внесе препоръките си до края на годината, Ердоган заплаши да игнорира изцяло комисията и да наложи своя собствен конституционен план.

Той отново излезе с идеята в началото на април 2013 г., но смекчи позицията си, тъй като стана ясно, че има важно противопоставяне на неговата президентска визия дори вътре в самата ПСР.

Новият закон за алкохола в Турция, който между другото налага ограничения на продажбата на алкохол след 22 часа, ограничава рекламите и забранява нови лицензи за алкохол от фирми, намиращи се близо до джамии и училища, е друг пример за подхода на ПСР. Въпреки силната съпротива законът бе изготвен, дебатиран и приет само за две седмици, а отговорът на Ердоган към критиците на закона бе да каже, че те трябва да си пият само вкъщи.

Също така ПСР предприема масивни строителни проекти в Истанбул, сред които реконструкцията на площад Таксим, построяването на ново летище и изграждането на трети мост над Босфора. Всички тези проекти са оспорвани и им се противопоставят широки коалиции от различни интереси.

Във всеки от тези случаи правителството действаше насилствено към противниците на проектите, презрително казвайки, че всеки, който не харесва това, което става, трябва да си спомня колко популярна е ПСР, когато има избори. В типичен опит да се използват резултатите на ПСР от изборите като тояга, Ердоган в събота предупреди Народнорепубликанската партия, главната опозиционна партия в Турция: „Ако вие съберете 100 000 души, аз мога да събера милион“.

Антидемократичният обрат в Турция дойде, без да бъде много забелязан от външния свят. Не само принудителните мерки – арести, разследвания, данъчни глоби и хвърляне в затвора, които Вашингтон съзнателно пренебрегна в полза на по-слънчевата история за „турското чудо“.

Може би не е ясно, но през последното десетилетие ПСР изгради неформална, силна коалиция на партията – свързани с нея бизнесмени и медии, чийто живот зависи от политическия ред, който Ердоган изгражда. Тези, които се съпротивляват, правят това на свой собствен риск.

Поради всичко това сегашните размирици около „преустройството“ на Гези парк е по-дълбоко от обикновеното сриване с булдозери на едно зелено пространство. То представлява гняв от шуробаджанашкия капитализъм, арогантността на властта и непрозрачността на машината на ПСР. Ердоган насърчи смяна на собствеността в медиите или сплашваше други, за да осигури позитивно отразяване на нещата, или в случая с протестите в парка Гези – никакво отразяване.

В това, което бе сюрреалистична сцена, но е тъжно, че тя не бе изненадваща за добрите познавачи на Турция, Си Ен Ен интернешънъл в петък отразяваше на живо протестите в петък на Таксим, като в същото това време Си Ен Ен-тюрк, филиал на мрежата на турски език, показваше кулинарно шоу в момент, когато историческото сърце на най-големия град в Турция бе в огромен катаклизъм.

Тази динамика на цензурата в турските медии и сплашването, в което медиите, критични към правителството, са обект на преследване, доведе до уволненията на талантливи журналисти като Амберин Заман, Хасан Джемал и Ахмет Алтан за критикуване на правителството или неподчинение на неговия диктат. Този тип на тихо сплашване от страна на правителството е неразумен в страна, за която се твърди, че е демократична или е демократизиращо се общество.

При тези обстоятелства турската политика не е задължително по-отворена, отколкото бе преди едно десетилетие, когато ПСР извършваше демократични реформи с цел да изпълни изискванията на Европейския съюз за преговори за членство. Тя просто е затворена по един напълно различен начин. Турция на практика се превърна в еднопартийна държава. В това ПСР получи помощ от вялата турска опозиция, която жалее за смъртта на твърдолинейния кемалистки елит, който не бе особено демократичен.

Успешните демокрации осигуряват на гражданите си начини, по които да изразяват своите желания или проблеми в периодите между изборите и Турция се провали страшно в това отношение. Комбинацията от слаба опозиция и тактиката на тежка ръка на ПСР най-накрая стигнаха до развръзка. Този епизод няма да свали правителството, но ще обърне турската политика в нова посока.

Въпросът е дали ПСР ще научи някои важни уроци от събирането на хора по улиците или ще продължи да се придържа към теорията, че изборите дават право на правителството да прави каквото си иска. Не само ПСР трябва да направи преоценка на своята политика, но и Вашингтон също.

Може би администрацията на Обама нехае за връщането на Турция в предишното състояние или е сметнала за по-добре да успокои, поласкае и окуражи Ердоган в частни разговори и чрез тихи действия на съпротива като продължаването на мандата на посланик Франсис Ричардоне, който влезе под кожата на правителството по въпроса за свободата на печата. Тази дълга игра не проработи.

Време е Белият дом да разбере, че реториката на Ердоган за демокрацията далеч не съответства на реалността. Турция има по-малко какво да предложи на арабския свят, отколкото администрацията на Обама си мисли и вместо само да призовава арабските правителства да обръщат внимание на исканията на своите граждани, Вашингтон би могъл да призове своите приятели в Анкара и те да направят същото.

ПСР и премиерът Ердоган може би са били избрани с увеличаващ се процент от народния вот през последното десетилетие, но действията на правителството все повече правят да изглежда така, сякаш турската демокрация не отива по-далеч от тъмната стаичка за гласуване.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.