СофияПловдивВарнаБургасРусе

Ердоган – демократ или султан?

Мендерес и Ердоган. Колаж: хабер

Разбити глави, сълзотворен газ, водни струи: трябва да се случва в Кайро, Триполи или в някоя друга столица на брутална диктатура. Но това не е площад Тахрир, а площад Таксим в Истанбул, най-големият град в Европа и бизнес столица на демократична Турция.

Протестите са знак за нарастващото недоволство от Реджеп Тайип Ердоган, най-значимият лидер на Турция след Ататюрк. Бунтовете се разпростряха като горски пожар в страната. Над 4000 души пострадаха, а над 900 бяха арестувани. Трима починаха.

Искрата на протестите беше план за преустройство на парка Гези, едно от последните зелени кътчета в центъра на Истанбул. Недоволство тлее заради големите строителни проекти на правителството – от трети мост над Босфора до налудничавата идея за канал от Черно море. Но едва когато първият протест беше посрещнат с ужасно твърд подход на полицията, огънят се разпали – през Туитър и други социални медии.

Един местен спор се превърна в национален въпрос, защото елементите му – брутално поведение на полицията и мега проекти, прокарвани с презрителна липса на консултиране, служат като изключителен пример за авторитарния начин, по който Ердоган ръководи своята държава.

За някои наблюдатели политическите промени в Турция са поредното доказателство за това, че ислямът и демокрацията не могат да съжителстват. Съвсем не на място в случая обаче е набожността на Ердоган. Истинската поука от тези събития е за авторитаризма: Турция няма да понесе среднокласен демократ да се държи като османски султан.

В някои отношения Ердоган се справи добре. Растежът на БВП е средно от над 5 на сто годишно след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) в края на 2002 г.

Правителството въведе и достатъчно реформи, за да си осигури започване през 2005 г. на преговорите за членство в ЕС – награда, която убягваше на Турция 40 години. Ердоган направи повече от когото и да било от предшествениците си, за да уреди проблемите с 15-те милиона потискани и размирни кюрди в страната. Турция започна да служи като модел за народите, изплували от Арабската пролет.

Тази характеристика показва защо ПСР получи три последователни изборни победи, последната от които през юни 2011 г. Ердоган остава популярен, особено сред собствениците на малък бизнес и консервативните селяни от Анадола, които съставляват по-голямата част от милионите мигранти към градовете в последно време. С безполезна опозиция срещу себе си ПСР спокойно може отново да спечели.

Отдавна обаче има безпокойства, отнасящи се до Ердоган.

Веднъж той нарече демокрацията влак, от който слизаш, когато стигнеш до гарата. Той има надменно отношение към космополитната буржоазия на Истанбул и Измир. Религиозните корени на партията му накараха мнозина да се страхуват от ислямизация на гордата светска държава на Ататюрк: нов закон, ограничаващ продажбата на алкохол, подхрани тези страхове. Някои се безпокоят, че вместо да бъде модел за ислямска демокрация, ПСР може да наложи понятието като оксиморон.

В партията на Ердоган обаче има мнозина, които както и нейният съосновател – президентът на Турция Абдуллах Гюл, не одобряват авторитаризма на премиера и смятат, че той интерпретира демокрацията прекалено ограничено. Съществуват и много лидери немюсюлмани, които като руският президент Владимир Путин и унгарският премиер Виктор Орбан се държат високомерно.

Проблемът не е в исляма, а в Ердоган. Той има мажоритарна представа за политиката: смята, че щом е спечелил изборите, има правото да прави всичко, което иска, до следващите избори.

Понякога, както в случая с обуздаването на склонната към преврати армия, той използва властта си добре. С времето обаче контролът върху него намаля. Номинирани от ПСР кадри запълват местата в съдебната система, хора на ПСР управляват окръзите, техни приятели печелят големи договори. Ердоган принуждава медиите да си налагат автоцензура от страх: докато протестиращите се задушаваха от сълзотворния газ, телевизиите излъчваха програми за готвене и пингвини.

В затворите в Турция има повече журналисти, отколкото в Китай. Ердоган прибра на топло цяла военна академия от генерали.

В партията му хората се страхуват да застанат срещу него. Самонадеяността му отдавна прерасна в нетолерантност към редиците. Социалният му консерватизъм се изкриви в социално инженерство.

Заплахата е, че сега той ще се хване за властта още по-здраво. Според правилата на ПСР, които ограничават депутатите да имат до три мандата в парламента, той трябва да отстъпи като премиер на следващите избори през 2015 г. Може да бъде изкушен да промени конституцията, така че да може да стане силен президент с изпълнителни правомощия или да ръководи партията си от президентския дворец, или пък просто да промени правилата, така че да може да остане.

По две причини Ердоган трябва да се откаже от тези идеи и да се подготви да предаде лидерството на ПСР и изпълнителната власт на по-държавническия Абдуллах Гюл на следващите избори.

Едната е, че много турци са уморени от него, точно както бунтовете срещу данъците през 1990 г. показаха, че британците са уморени от Маргарет Тачър, или както французите отхвърлиха Шарл де Гол през 1968 г. Ако Ердоган остане, може да се окаже, че страната му е все по-неуправляема.

Освен това той трябва да запази постигнатото – неща, които вече се клатят и има риск да се сринат. Икономическият растеж рязко се забави, отчасти заради рецесията в еврозоната, най-големия пазар на Турция. Преговорите с ЕС са изпаднали в безизходица, а Ердоган изглежда загуби интерес.

Преговорите с кюрдите, по-специално с Абдуллах Йоджалан, изпратения в затвора лидер на Кюрдската работническа партия (ПКК), се движат по ръба.

Ердоган би могъл да се придържа към обещанието за методична приемственост, която да вкара Турция в правия път. Страната се нуждае от нова конституция, която да замени тази от 1982 г., изготвена от армията, но това трябва да стане с консенсус сред всички партии и тя по-скоро трябва да разпредели, отколкото да централизира властта.

Ако Ердоган посвети оставащото си време на конституционната реформа, на уреждането на проблема с кюрдите и използва съживяването на преговорите с ЕС, за да запази демокрацията и икономиката в правия път, мястото му в историята на Турция ще бъде гарантирано.

Протестите през последната седмица не бяха само сълзотворен газ и сълзящи очи. Обикновените хора от обикновените квартали блъскаха по тенджери и тигани и развяваха знамена, за да бъде чут техният глас. Много турци откриха ново усещане за единство, което след време може да подхрани една истинска, плуралистична демокрация – само ако султанът се вслуша. Много зависи от това как ще подходи към протестиращите на площад Таксим.

Още по темата: Ердоган и призракът на Мендерес
П.Цимас, в. Та неа

Малък салон с изглед към Босфора, стените с рафтове, пълни с книги, плочи и дискове, една типична къща на прогресивен интелектуалец в Нишанташъ. Домакинята обаче ми разказва една безкрайна, странна история.

„Бях в Америка, в университетския кампус с други трима приятели, студенти от Турция. Току-що бяхме научили новината за военния преврат в Анкара, излязохме навън и тържествувахме, бяха полудели от радост. Американските студенти ни гледаха като извънземни“.

Бе пролетта на 1960 г. Г-жа Еда следваше медицина със стипендия в Америка. Нейните приятели в Анкара и Истанбул се бяха разбунтували срещу тогавашното правителство на Мендерес. В Истанбул безредиците бяха жестоки. В сблъсъците с полицията бяха загинали двама студенти. В Анкара правителството бе изпратило армията да се справи със студентите, окупирали сградите на университета.

Няколко часа по-късно гласът на полковник Тюркеш, впоследствие основател на „Сивите вълци“, обяви по радиото, че армията е поела управлението на страната. „И някак си така се получи, че ние като леви студенти трябваше да тържествуваме заради един преврат“! Повтаря ли се историята?

АНАЛОГИИ. Мендерес бе през 50-те години, нещо подобно на Ердоган през 2002 г. Американците бяха наложили на Турция като условие за участието й в НАТО многопартийни избори. Партията на Кемал за първи път се сдоби с политически противник – Демократическата партия на Мендерес, която с появата си спечели изборите през 1950 г. с 50,3 н на сто от гласовете.

Народните, консервативни, религиозни маси от Анадола, тежко угнетени от светския прозападен кемалистки режим, бяха открили своя лидер. Имамите отново се сдобиха със свобода да проповядват по класическия арабски начин и да приканват вярващите към молитви. А Мендерес печелеше изборните битки една след друга.

И това продължи до 1960 г., когато избухнаха студентските безредици. Това бяха децата от „поколението на Мендерес“, израснали в годините на икономическия либерализъм и на относителното развитие на страната през 50-те години, допринесли за нарастване на броя на студентите в университетите, открили вратите на тези учебни заведения и за децата на най-бедните семейства.

Точно те се бяха вдигнали срещу „султана“, премиера, започнал да притеснява с високомерието и деспотизма си. Бунтът на студентите даде повод на офицерите, завършили в американски военни академии, в момент, когато Мендерес бе обявил, че заминава за Москва, да го свалят, да го съдят и през 1961 г. да го обесят на о-в Имралъ.

През 1960 г. двете Турции – малцинствената бяла Турция, гледаща на Запад, изпитваща отвращение от забрадките и имамите, и другата Турция, огромното море от угнетени вярващи без права, освен правото жените да носят забрадки, да заключват щерките си по къщите и да ги убиват, ако ги посрамят, влязоха в жесток конфликт.

Ако през 1960 г. имаше избори, Мендерес силно популярен в другата Турция, щеше да ги спечели за четвърти път. Привържениците на западния модел на демокрацията премахнаха с преврат демокрацията, за „да я спасят“ от „ислямистката опасност“. А разгневените студенти бяха отпразнували това, като победа на демокрацията.

ОМАГЬОСАН КРЪГ. При следващия преврат през 1971 г. г-жа Еда, вече лекар в Истанбул, не тържествува. Тя е сред арестуваните. Същото се случва и през 1980 г. при преврата на Еврен. През 2002 г., макар че сърце не й е давало да гласува за Партията на справедливостта и развитието, тя е била сред онези, сметнали, че Ердоган е единствената надежда да разбие омагьосания кръг на деспотизма.

По онова време много леви, прогресивни хора, интелектуалци, са виждали в лицето на Ердоган един странен, неочакван освободител. „Мислех си, че ислямистите са били необходимият инструмент, за да се помири демокрацията с демокрацията в Турция, за да се помирят вярващите в демокрацията с основната идея на демокрацията, че управлява мнозинството“.

Сега обаче тези дни г-жа Еда отново е на страната на децата, които участват в демонстрациите на десет минути от дома й. „Радвах се всеки път, когато Ердоган печелеше точки по отношение на „дълбоката държава“, вътрешно тържествувах, когато затваряше генералите в казармите или ги пращаше по затворите, но сега ме плашат високомерният му стил и диктаторските му прийоми. А имам и двама приятели журналисти в затвора, а други петима журналисти, приятели, са уволнени тъй като критиките им притеснявали правителството, издателите също треперят да не би да разгневят султана и да загубят работата си“.

Хората, които излизат на площад Таксим и по улиците на Бешикташ, са много млади, за да са преживели този етап от историята, като г-жа Еда. Те не са били свидетели на дълбокия исторически конфликт между двете Турции. Нито пък са преживели непосилното авторитарно отклонение на „светската“, кемалистка Турция, господството в името на преодоляването на „ислямистката опасност“, на един дълбоко корумпиран, несвободен и непрестанно заговорничещ военнобюрократичен елит. Това са децата от „времето на Ердоган“.

Те израснаха в годините на либерализация на турската икономика, в годините, когато Ердоган заедно с МВФ разчупиха задушаващата прегръдка на икономиката от старите елити, държащи контрола над държавата. Те израснаха в годините, когато новите елити излязоха на повърхността, когато скъпите курорти на Егейско море започнаха да се пълнят с жени със забрадки и черни дрехи, слизащи от черни луксозни лимузини.

Те израснаха в годините, когато десетки частни университети наводниха турските градове, довеждайки турските младежи, дори момичетата със забрадки в директно съприкосновение с чужди преподаватели и видни интелектуалци, и с културата на глобализацията. Това са тези деца от средната класа, децата от „поколението на Ердоган“, излезли сега на улиците.

ВЪПРОС. И така повтаря ли се историята? Един младежки бунт ще сложи ли край на „ерата Ердоган“ при различни условия и с други средства, както един друг младежки бунт сложи край на „ерата Мендерес“? Трудно е да се каже. Трудно е да се предвидят динамичните процеси, наводняващи планетата Турция.

Веднъж бях попитал самия Ердоган дали се страхува, че би могъл да има съдбата на Мендерес. Това бе за втори път, когато се срещнах с него в дома му в Касъмпаша. В антрето се запознах с брат му, който като дете е работил при един грък, търговец на сирене на пазара. Самият Ердоган тогава не даваше вид на високомерен човек, който току-що е станал премиер: „не се ли страхувате да не би да ви сполети съдбата на Мендерес“, попитах го аз.

А той се засмя и ми даде отговор, от който ясно се видя, че е премислял това много пъти: „Не. Виждате, че него първо го направиха премиер, а след това го пратиха в затвора. Мен първо ме пратиха в затвора, а след това ме направиха премиер“. Много бих искал сега да повторя този мой въпрос на Ердоган.

Ердоган критикува социалните мрежи като „напаст“

ДПА

Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган нападна Интернет и социалните мрежи, докато неговото правителство е изправено пред нарастваща вълна от протести. Той нарече социалните мрежи „напаст“ и заяви, че фалшиви обвинения и напълно измислени твърдения се разпространяват чрез Туитър и Фейсбук.

В сряда полицията в град Измир арестува най-малкото 25 потребители на Туитър сред редиците на протестиращите по твърдения, че подстрекават към безредици и разпространяват пропаганда. Арестите разгневиха опозицията, която ги нарече последен пример за произволния начин, по който властите се разправят с опонентите си.

Всички арестувани са млади хора, заяви Севда Еркан Кълъч, адвокат и политик от опозиционната Народнорепубликанска партия, според вестник „Хюрриет“. Тя бе част от делегация, която отиде в полицията, за да спори, че твърденията са преувеличени. Сред посланията имаше постове в Туитър като „Полицията идва“ или „Отпор, нека не напускаме площада“. Други текстове съдържаха повиквания на лекари или се присмиваха на облаците от сълзотворен газ от гранатите, изстреляни от полицията.

Важната роля на социалните медии в протестните действия се вижда в парка Гези в Истанбул, където започнаха размириците. Там, близо до тоалетна, има място, на което могат да се зареждат мобилните телефони на протестиращите. Десетки смартфони са включени към това устройство, като електричеството се произвежда от портативен генератор.

Интернет е много важен за нашите протестни действия, казва Ерен, студент, докато зарежда телефона си. С Туитър и Фейсбук ние можем да достигнем до хиляди хора по прост начин, казва студентът. Друга протестираща – Пъръл, се занимава с демонстрациите през последните пет дни и е ядосана от самоналаганата цензура в турските медии.

Ние тук имаме телевизионно общество, казва тя. Значи, когато протестите не се отразяват по телевизията, това означава, че за много хора те не съществуват, казва Пъръл. Тя добавя, че Туитър преди всичко е важен за получаване на доставки. Например, след сблъсъците в квартал Бешикташ, лекарите използваха Интернет, за да призовават за лекарства и превръзки.

Йозлем, на 27 години, заяви, че арестите на блогърите са били „очакван рефлекс на турското правителство“. Целта е да се хвърли вината за сблъсъците върху малка периферна група, казва тя. Но факт е, че протестите са подкрепяни от много турци, добавя Йозлем.

Критиците казват, че арестите са привлекли вниманието върху това как Ердоган и неговото правителство се отнасят към инакомислещите. Правозащитната организация Репортери без граници казва, че Турция е на 154 място от 179 страни, когато става дума за свобода на печата. През януари организацията заяви, че „никога от края на военния режим през 1983 г. в затвора не е имало толкова много журналисти колкото днес.

Сякаш за да бъде доказано това обвинение, повечето от турските телевизионни канали почти не отразиха протестите, докато по улиците се водеха жестоки битки. Опонентите на Ердоган казват, че през годините той е поставил много медийни групировки под свой контрол. Затова за демонстрантите социалните мрежи са единствената алтернатива да изпратят своето послание.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.