За ролята на държавата и споровете за либерализма

Евгений Дайнов. Снимка: личен архив

В голямата си част страстният спор (не само в България) около „неолиберализма” е вкоренен в условията на времето, когато той започва. Става дума за средата на 70-те години, когато в Англия политиката започва да се върти около следния въпрос: дали държавата да определя, какво се случва в икономиката (за да не се допускат болезнени за обществата кризи от типа на Великата депресия отпреди войната); или държавната намеса, вместо да избягва кризи, ги произвежда – и затова е по-добре държавата да се оттегли и остави нещата в ръцете на пазара?

Контекстът е в случая от грандиозно значение. По онова време английското правителство преразпределя, чрез държавата, над 50 на сто от БВП, в сравнение с 40 на сто (колкото е днес в България) в средата на 60-те години. Процентът набъбва всяка година и краят му не се вижда. Парите отиват за крепене на западащи производства, както и за субсидирането на все повече социални групи, настояващи за специално отношение към себе си.

Резултатът е „стагфлация” (стагнация + инфлация), което според икономическата наука е невъзможно. Или имаш инфлация (цените се качват, икономиката расте), или имаш стагнация (производството спада, цените също). Политически по-будните англичани са ужасени от възможността след още 10 години държавата да преразпределя 60-70 на сто от БВП, а Англия да потъне не само във вечна депресия, но и в „културата на зависимост” от държавни подаяния.

Това, според Маргарет Тачър, си е жив социализъм. За какъв дявол водим Студената война, пита тя, след като самите ние се превръщаме в социалистическа страна, трудно различима от Съветска Русия? И решава да предприеме крути мерки, дори с цената на предизвикване на нова Велика депресия, за да спаси родината на демокрацията от социализма. Първото нещо, което прави, е да затегне емисията на пари – да въведе нещо подобно на валутен борд (т.нар. „монетаризъм”). Второто нещо е да прекрати държавната собственост върху губещите (субсидирани) производства и ги продаде – т.е. да остави пазара да реши, дали те заслужават да живеят (т.нар. „приватизация”).

Забележете: от самото си начало, позициите в спора са дефинирани по идеологически начин („социализъм или свобода”), а не – в икономически категории. Пет години, след като Тачър е тръгнала да приватизира, на Изток пада Берлинската стена. Новоосвободените страни, тръгнали да бягат от комунизма, също тръгват да приватизират – поставяйки въпроса отново в идеологическите категории „комунизъм или демокрация”.

В крайна сметка се получава елементарното уравнение, което лежи под споровете днес: „държава=тирания” и „липсата на държава=свобода”. Което, Каролев, си е чист Кропоткин (б. р. – репликата е към икономиста Каролев, който води полемика с Петър Волгин, станала повод за статията на проф. Дайнов).

На два пъти спорът за ролята на държавата в икономиката тръгва с идеологически формулировки. Затова и до днес дискусиите около „либертарианството” (респ. „неолиберализма”) са толкова страстни. Защото не са икономически. Ако бяха, нямаше да са такива зли и публични; нито да имат потенциала да скарват довчерашни приятели. Никой не е способен, например, да предизвика обществен скандал с критика на „кривата на Лоренц”…

Този спор обаче по самата си същност не може да бъде чисто икономически. Замесиш ли веднъж държавата (а в случая става дума за ролята на държавата в икономиката), всичко веднага става политика.

Всъщност, спорът вече е решен от самия Милтън Фрийдман – бащата на „монетаризма”, настолен автор на Каролев и икона на „неолибералите”. Малко преди смъртта си Фрийдман си прави публична самокритика за съветите, които е давал на бившите соц-страни в началото на 90-те години. „Трите неща, които трябва да направите”, казваше той тогава, „са – приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте”.

Две десетилетия по-късно Фрийдман се поправя: „Трябваше да посъветвам друго – първо въведете върховенство на закона, а после приватизирайте”.

Защо този завой? Защото Фрийдмън е впечатлен от факта, че из целия бивш социалистически свят приватизацията вкара ресурс в лапите на мутрите, вместо в честните предприемачи; и породи croney capitalism вместо free market economy. Оказа се, че липсата на злото „държава” не е задължително да породи благото „свобода”. Може просто да върне нещата към най-примитивните, варварски и тиранични форми на битуване, съществували в далечните исторически времена, преди държавите да са били измислени.

С появата на мутрокапитализма рухва цялата постройка на неолиберализма – такава, каквато е градена от края на 80-те насам. Нито държавата се оказа само зло, нито пък пазарните сили се оказаха панацеята за човешкото щастие. Рухна и семплата идея, че борбата срещу държавата по нашите земи е борба срещу комунизма.

Защото през цялото това време на думата „държава” се придаваха заблуждаващи значения. Държавата бе схващана като продукт на комунизма, като някакъв Биг брадър, който се меси в живота на хората просто поради зла умисъл – и че ако се махне, хората ще си оправят живота по-добре, чрез спазване на неутралните и анонимни правила на пазара.

Ако обаче държавата е просто зъл лагерен надзирател, защо изобщо хората правят държави? Защо Аристотел твърди, че държавата е висшето благо за хората – и че онзи, който я е измислил, е най-големият благодетел на човеците? Защо Лок настоява, че макар (според него) хората да са морални и преди появата на държавата, все пак е по-добре да си направят държава? Защо първото нещо, което американските колонии правят, след като са се освободили от злото на британската държава, е – да си направят нова държава? Защо не са решили да останат в насипно състояние, като свободни селски общности, регулирани единствено от пазара и местните общи събрания?

Защо, по дяволите, през 1876 година българите си палят имотите и работилниците – т.е. унищожават своя пазарен капитал – и остават голтаци, окопали се по билата на планините, само и само да имат държава? За неолиберализма това е напълно налудничаво поведение – вместо копривщенци да си максимализират пазарните ползи чрез още по-усърдни доставки за турската армия, от раз излизат от пазара, а за капак си жертват и живота…

Картината не се вързва, защото гледаме на държавата по идеологическия начин, характерен за Студената война. Защото държавата не е зло. Затова хората правят какви ли не жертви, за да си имат такава.

Разковничето, разбира се, е във „върховенството на закона”, споменато горе от Фрийдмън. В случая обаче по-мъдра е Маргарет Тачър. Усетила вятъра на промяната години преди падането на Берлинската стена, тази фурия на приватизацията предупреждава социалистическите страни, вече обсъждащи пазарни реформи, че нищо няма да постигнат, ако започнат реформите без да имат върховенство на закона. „В икономиката”, казва им Желязната лейди, „както и във всички други сфери, когато няма върховенство на закона свободата се превръща в свободата на силните да тормозят слабите”.

Това е и най-точното описание на онова, което се случи в следващия четвърт век. Пазарните реформи се случиха преди върховенството на закона и резултатът беше, че ония с големите юмруци и бухалките се наместиха на „пазара” и акумулираха ресурс. После, напомпани със средства и влияние, просто превзеха съответните държави. Путин направи това в Русия. Бойко Борисов се опита да го направи в България.

Формулата „държава=зло” е неправилна. Правилната формула е: „държава=върховенство на закона”. Затова държавата, според Аристотел, е най-голямото благо. Затова Лок иска хората да правят държави. Затова американците, веднъж освободени от английската държава, веднага си правят своя. И затова копривщенци, вместо да укрепват пазарните си позиции, собственоръчно си палят капитала.

За да може да има пазар – т.е. анонимна среда, която справедливо и без оглед на това, кой кой е, да награждава ефективните и да наказва неефективните – трябва да има много силна държава. Т.е. много ефективно, всекидневно налагане на правила, еднакво върху всички, както и неотвратимо наказание на отклоняващите се от нормите субекти. Освен това, държавата трябва да е ангажирана, едновременно, както с подпомагането на временно затруднените, така и със създаването на условия (чрез образование, кредитна, индустриална, социална и данъчна политика) все повече хора да са все по-малко затруднени в живота си в пазарни условия.

И, накрая, ето ви полето на съгласие между инак озъбено викащи си хора: „държава=върховенство на закона=създател на условията за справедливост и напредък за хората=благо”. Онзи, който не би се съгласил с това би бил, ако следваме Аристотел, някакъв бог или звяр; но не би бил човек.

Със съкращения от сайта OFFNews.bg

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.