СофияПловдивВарнаБургасРусе

Да убиеш Кенеди

„Да убиеш Кенеди“ от Бил О’ Райли и Мартин Дъгард, издателство „Книгопис“.

„Да убиеш Кенеди” e една от най-нашумелите книги в САЩ през последните няколко месеца. Веднага след излизането си през октомври миналата година „Да убиеш Кенеди” става сензация и оттогава не слиза от водещите позиици в бестселъровите класации. Правата за книгата вече са продадени в 18 страни. Написана е от забележителен авторски тандем: Бил О’Райли е най-популярният телевизионен коментатор в САЩ и Мартин Дъгард, известен изследовател на исторически личности.
Има много книги за Джон Кенеди и още много ще бъдат написани. Убийството му в Далас през 1963 година остава загадка и затова е широко пространство за тълкувания и спекулации.
„Да убиеш Кенеди“ не се занимава с догадките, а с фактите за живота и смъртта на този толкова обичан и толкова мразен президент. Книгата описва само онова, което безспорно се е случило – по часове и дати. С хронологична точност и историческа достоверност. Документалният разказ се допълва и с многобройни снимки, запечатали не само Кенеди и обкръжението му, но и знаменателни събития от неговата политическа епоха.
Книгата съдържа и любопитни подробности за личния живот на Кенеди, а любителите на историята ще видят в нова светлина голямата политика от средата на миналия век. Изкушените от журналистика ще се насладят на репортажния стил и усет към детайла. Книгата излиза на български от издателство „Книгопис“ www.knigopis.bg. Преводът от английски език е на Веселина Бакалова.

Следва откъс от книгата:

Очаквайки пристигането на американския президент Арън Роуланд стои с жена си Барбара по протежение на „Дийли Плаза“. Поглеждайки нагоре към училищното книгохранилище на Тексас, той вижда силует на мъж в ъгъла на прозореца на шестия етаж. Самият той страстен ловец, Роуланд разпознава, че човекът държи пушка диагонално на гърдите си, с едната ръка на приклада, а с другата – на цевта. Ето така би държал оръжието един морски пехотинец в очакване на команда „Огън!“ на стрелбището.
Роуланд е очарован, но прави съвсем погрешно заключение.
– Искаш ли да видиш един агент на Секретната служба? – пита жена си той.
– Къде?
– Ей там, в онази сграда – отговаря той, като сочи.
Шест минути по-късно, преди кортежът да стигне до „Дийли Плаза“, Роналд Фишър и Робърт Едуардс, които работят в ревизорската служба на близкия окръг, поглеждат нагоре и виждат мъж, който стои неподвижно на прозореца на шестия етаж. „Не помръдна – спомня си по-късно Фишер. – Погледът му не трепна. Стоеше, втренчен като статуя.“
В същото време Хауърд Л. Бренън, местен водопроводчик, бърше потта от челото си с ръкава на своята войнишкозелена риза. Това го кара да се зачуди колко ли е горещо. И той поглежда към таблото „Херц“ под покрива на Тексаското училищно книгохранилище, което показва часа и температурата. Вдигайки очи към таблото, Бренан съзира загадъчен, неподвижен като статуя мъж, заел позиция за стрелба на горния прозорец.
Но точно тогава до него долитат приветствените възгласи с приближаването на кортежа все по-наблизо. По улица „Мейн“ хорското множество е от 3 до 6 метра широко и възгласите му отекват в облицованите с прозорци „каньони“ на търговската част в Далас. При цялото това въодушевление гледката на човека, застанал до прозорец с пушка в ръце, е забравена. Президентът е близо.
Нищо друго няма значение.

Бъдещият президент Бил Клинтън (вляво) се ръкува с президента Джон Кенеди на среща с млади активисти на Демократическата партия. Снимка: архив на Белия дом.

Лий Харви Осуалд би предпочел да стреля в легнало положение. Това е най-доброто за един стрелец. В такава позиция пушката не се крепи от мускул, който може да се умори или да трепне. Вместо това, когато тялото е по корем, на пода, твърдата земя и костите на дясната и лявата предмишница оформят идеалния стабилен триъгълник.
Но Осуалд няма такава възможност. Ще трябва да стреля прав. Като стар боец знае, че тялото му трябва да е колкото се може по-неподвижно. Така че сега той се обляга плътно на лявата част на прозореца и притиска приклада на италианската карабина към дясното си рамо. Издрасканото дърво на приклада опира в бузата му, така както часове наред бе опирала на стрелбището пушката му M-1 някога в морската пехота. Показалецът на дясната му ръка е свит около тридесет и три годишния спусък.
Лий Осуалд се взира в мощния телескопичен мерник, увеличаващ обектите толкова, че главата на Джон Кенеди изглежда сякаш е на разстояние половин метър. Осуалд знае, че времето му е малко. Ще може да стреля два пъти със сигурност. Три пъти, ако е бърз. Вероятно има девет секунди.
Щом вижда ясно целта, Осуалд издиша, леко натиска спусъка и още щом усеща обратния тласък на пушката да блъсва силно в рамото, плавно издърпва затвора, за да зареди за нов изстрел. Не може да разбере дали първият изстрел е нанесъл много поражения. Но това няма значение. Осуалд веднага трябва да стреля пак.
Убиецът е импулсивна личност и вероятно съвсем безсилен да спре притока на адреналин, който би се задвижил в тялото на всеки човек след стрелба с мощно оръжие срещу президента на Съединените щати. В мига, в който някой извърши подобно нещо, животът му се променя завинаги. Няма връщане назад. От тази секунда нататък ще бъде преследван до края на света. Може би ще прекара остатъка от живота си в затвора. Може би ще бъде екзекутиран.
Най-умното нещо, което трябва да направиш, след като си стрелял срещу президента, е да хвърлиш пушката и да бягаш.
Но ако първият изстрел все пак не успее, така както не успя изстрелът срещу генерал Уокър през април, и президентът оцелее, Осуалд ще изглежда като глупак. А това е последното нещо, което иска. Не, планът е да убие Джон Фицджералд Кенеди. И Лий Харви Осуалд ще изпълни този план.
Изобщо не се замисля. Осуалд стреля отново.
Звукът от втория изстрел не се удавя в шума на тълпата долу. Той е толкова силен, че откъртва парчета от мазилката на тавана в Тексаското училищно книгохранилище, а стъклата на прозорците, до които е застанал Лий Харви Осуалд, се раздрънчават.
8.4 секунди след първия изстрел Лий Харви Осуалд натиска спусъка за третия. После си тръгва. Захвърля вече ненужната италианска карабина и слиза от кулата от кутии с книги, зад която се е крил. Хуква навън от книгохранилището.
Моторизираният полицай от Далас Мариън Л. Бейкър се втурва към сградата и нагоре по стълбите. Спира Осуалд с насочено към него оръжие на втория етаж, но когато се уверява, че Лий Харви работи в книгохранилището, го пуска.
Шестдесет секунди след това Лий Харви Осуалд излиза от сградата на книгохранилището в слънчевия осемнадесетградусов даласки следобед.
Въпреки всички неблагоприятни за него обстоятелства убиецът се измъква.
По-късно свидетелските показания на хора, чули изстрелите на „Дийли Плаза“, ще потвърдят, че от книгохранилището е стреляно три пъти. Единият от изстрелите подминава колата на президента, а десетилетия след това все още има спорове дали това е първият, или третият изстрел. Със сигурност обаче два от изстрелите не пропускат целта.
При първия изстрел президентът е уцелен в долната част на врата в гръб. Със скорост от 580 метра в секунда 6.5-милиметровият куршум разкъсва трахеята му и излиза през стегнатия възел на тъмносинята вратовръзка. Не е ударена нито една кост и макар че десният лоб на белия му дроб е засегнат, сърцето и белите дробове на Кенеди все още функционират идеално.
Президентът е лошо ранен, но все още жив. Има проблем с дишането и говора, тъй като кръвта бликва в трахеята.
С други думи, този изстрел най-вероятно няма да го убие.
Но същото не може да се каже за губернатора на Тексас Джон Конъли. Сгъваемата седалка, на която седи непосредствено пред президента, е седем и половина сантиметра по-ниско от седалката, на която в момента е президентът. По-късно балистичната експертиза показва, че куршумът минава през Кенеди, след което влиза в гърба на Конъли.
Губернаторът извръща тялото си точно преди Осуалд да стреля. Той се обръща, като се опитва да каже нещо на президента. Ето защо така нареченият „вълшебен куршум“* (който се движи с малко повече от 520 метра в секунда) успява да прониже Конъли и да мине през тялото му, излизайки през долната дясна част на гърдите. Но „вълшебният куршум“ не спира дотук. После той пронизва китката на губернатора и се отклонява от костта му към лявото бедро, където най-накрая засяда.
Ударът кара губернатор Конъли да отскочи напред и да се превие надве. Гърдите му веднага се напояват с кръв.
– Не, не, не, не! – изкрещява той. – Ще ни убият и двамата.
Рой Келерман сякаш чува как президентът извиква: „Мили Боже, уцелиха ме!“ – и се обръща да погледне през лявото си рамо към човека, чийто бостънски акцент познава така добре.
Келерман вижда, че Кенеди наистина е прострелян.
Президентът Кенеди и губернатор Конъли са само на шест и половина километра от болница „Паркланд“. В нея спешен екип от хирурзи може да спаси живота им. Шофьорът от Секретната служба Бил Гриър трябва да ги закара там. Но шофьорът на SS-100-X също поглежда назад, за да провери какво става с президента. Поради това отвличане на вниманието лимузината се отклонява леко – първо в едната, после в другата посока, вместо да забърза към спешното отделение. Когато Гриър се обръща отново към кормилото, все още има време президентът да бъде спасен. Единственото, което трябва да направи, е да даде газ.
Те все още не осъзнават онова, което се случва. Нито Гриър. Нито Келерман. Нито дори Джаки, която сега се обръща към Кенеди.
И лимузината на президента продължава да се движи все така бавно по улица „Елм“.
Клинт Хил, специален агент от Секретната служба, отговарящ за охраната на първата дама, чува изстрела и се хвърля в действие. Като се отблъсква от стъпалото на „Хафбак“-а – колата точно зад президентската лимузина, Хил с всички сили изтичва напред и прави опит да скочи на малкото стъпало, което стърчи от задната част на президентския автомобил.
Междувременно Кенеди се навежда наляво, но все още е изправен. Джаки обгръща нежно лицето на съпруга си. Първата дама се взира в очите му, за да разбере как се чувства. Разстоянието между красивото гладко лице и това на загорелия и съвсем зашеметен Джон Кенеди е около петнадесет сантиметра.
От силата на куршума, движещ се със скорост два пъти по-голяма от скоростта на звука, тялото на всеки нормален човек би се превило напред. Точно това се случва с губернатор Конъли. Ако Джон Кенеди бе паднал напред, може би щеше да живее дълго.
Сега обаче дългата и болезнена битка на президента с болките в гърба се връща, за да го измъчи за последен път.
Ортопедичният корсет за гръбнак, който носи, държи тялото му изправено. Същата сутрин той дори подсилва здравината му, като слага около корсета и бедрата си еластичен бандаж.
Ако не беше корсетът, следващият куршум, по-малко от пет секунди по-късно, щеше безобидно да мине над главата му.
Но не минава. Следващият куршум разтрошава черепа му.
Диаметърът на входната рана от втория изстрел е съвсем малко по-широк от този на молив. Високата скорост гарантира, че куршумът ще мине през целия мозък и ще излезе от предната част на черепа, а няма да се загнезди вътре, както по-бавния куршум, който убива Ейбрахам Линкълн. Когато застрелват Линкълн, лекарите вкарват в мозъка му така наречената сонда на Нелатон**. Тази тънка порцеланова пръчица следва пътя на раната, докато върхът й опре в твърдото метално топче, изстреляно от пистолета на Джон Уилкис Бут. Пътят на куршума се оказва съвсем прав и чист.
Но 6.5-милиметровият куршум, изстрелян от Лий Осуалд, е много по-зловещо парче олово. Това дребно куршумче може да изглежда незначително, но е в състояние да повали елен от разстояние около 180 метра.
Обвитият в мед куршум прекратява живота на Джон Кенеди за миг. Той почти не спира, прониквайки през крехкото сиво мозъчно вещество, преди да разкъса тънката костна стена и да излезе през предната част на черепа.

––––-

* Наречен така от Комисията „Уорън“ – специална комисия, сформирана на 29 ноември 1963 г. за разследване на обстоятелствата около убийството на Кенеди. Комисията прави опит за обяснение как куршумът, който удря Кенеди в гръб и излиза през гърлото му, попада и в тялото на Джон Конъли. – Бел. ред.

** Изобретена от френския лекар и хирург Огюст Нелатон (1807–1873) за локализиране на куршуми в тялото. – Бел. ред.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.