Краят на Варна

Тихомир Митев (вляво) от ТИМ, кметът Кирил Йорданов и председателят на Общинския съвет на Варна Борислав Гуцанов правят първа копка на стадион в кв. „Младост“, 2007 г. Снимка: „Морски Труд“

Книгата „Залезът на Варна“ на журналистката Невяна Троянска (издателство „Слънце“) описва как през 21 век Варна се върна в епохата на феодализма. Най-добрият град за живеене някога все повече заприличва на гето за малоумни маргинали – с всеки изминал ден разрухата превзема нови и нови позиции в т.нар. градска среда, докато управниците й пеят в хор как варненци тънат в благоденствие.
Днес дълговете на Варна гонят 100 млн. лв., улиците и булевардите й сякаш са преживели дълбока оран, а край дупките в асфалта се кипрят палми в саксии. Абсурдна картина от залязващ град…
Това е книга за Пътя на Кирил Йорданов и Залеза на Варна.
В нея няма пикантни подробности от интимния живот на кмета с най-дълъг стаж в цялата история на града. Но съдържа далеч по-любопитни детайли от задкулисието на властта му – горчиви признания и закъснели прозрения на най-доверени хора от екипа му. И със сигурност ще разберете кой е Кирил Йорданов. Късметлия, забогатял от реституция? Зависим от алкохола и от съпругите си мъж? Опитен въжеиграч? Марионетката на ТИМ, или един от кукловодите на митичната абревиатура? И как, в крайна сметка, стана така, че той не е спирал да се разпорежда със съдбата на 350-хилядна Варна повече от 20 години – като областен управител, депутат, кмет. Под крилата и на СДС, и на ДПС, и на БСП, и на НДСВ, и на ГЕРБ… Хамелеоните биха изгубили цвета си от срам, Вечната Амбър на властта във Варна – никога.
Звучи като частен случай, но не е. Защото нещата, които се случват в този град, имат странната особеност малко по-късно да се проектират в държавата България…

Следва откъс от книгата:

Раждането на хамелеона

„Трябва да се издаде учебник по политическо оцеляване в джунглата на България с автор Кирил Йорданов!“ Автор на това прозрение е Христо Кирчев – първият кмет на Варна, избран демократично през 1991 г., запазил поста си и втори мандат, след като през 1995 г. Кирил Йорданов претърпя крах в пряка схватка за гласа на народа.

„Залезът на Варна“ на Невяна Троянска, издателство „Слънце“

Наистина „Случаят Йорданов“ е уникален. Откакто морската столица има писана история и е казала „Сбогом“ на турското робство, та до наши дни, Варна не е имала толкова дълговечен управник. Дори през ерата на социализма, когато тоталитарният избор на партията-майка БКП е бил безапелационен, най-дълго застоялият се на поста кмет на Варна е дърпал юздите на града в продължение на 8 години.
Кирил Йорданов кметува цели 13 години и 4 месеца. Като се донади и губернаторският период в биографията му, продължил от 1991 до 1997 г. по времето на три правителства, оцветени от синьо през тюркоазено турско до яркочервено, властовият му стаж набъбва до внушителните две десетилетия. Без да броим двегодишното му депутатство под крилото на БСП. Чудно ли е тогава, че варненци го окичиха с прозвището Вечната Амбър…

За всичките тези години, през които Кирил Йорданов променяше окраската си при всяка смяна на караула във властта, той не спираше да тръби, че се е впускал в политическия маратон и е печелил вота на народа като независим играч. Удобна позиция да стърчиш като ветропоказател, улавяйки всеки полъх в партийния ефир, който само бетонира фундамента на поста ти. (Разковничето на оцеляването като „независим“ депутатите откриха чака след 2009 г., по време на 41-вото Народно събрание…)

Невяна Троянска, журналист от Варна, автор на книгата „ТИМ, отборът, който превзе България“. Снимка: издателство „Слънце“

Автозаблудата на Кирил Йорданов, че е неповторим, неотразим и неизличим от сърцата на съгражданите си, подхранвана и от PR екипа му, и от клакьорите (които така и не бяха разследвани дали делят с него процента от парите за обществени поръчки, или имитират дейност, щедро спонсорирани от общинската хазна), на моменти звучеше едва ли не автентично. Дотолкова, че дори успя да омае премиера Бойко Борисов. Сещам се как в разгара на предизборната кампания през 2011 г. той громеше независимата кандидатура за президент на Меглена Кунева с думите: „Когато чуете някой да ви каже, че е независим и безпартиен кандидат, трябва да знаете, че е точно обратното – той е абсолютно партиен и зависим. Само дето го е срам да си покаже очите.“ Малко по-късно Борисов рязко направи завой на 180 градуса и застави местните от ГЕРБ да издигнат за кмет на Варна „независимия“ Кирил Йорданов. Дето се казва, нищо ново от Клеопатра до наши дни…

Във Варна горят чучело на мажоритарно избрания за четвърти мандат кмет Кирил Йорданов. Протестът там беше по-многолюден от софийския. Там кметът и групировката ТИМ допълнително предизвикват протестиращите. Снимка: Impact Press Group

Интересно, но като че ли никой във Варна не си спомня как точно Кирил Йорданов влезе във властта през далечната 1991 г. Биографичните справки за него в интернет са лаконични и лишени от подробности: „Кирил Петров Йорданов е роден на 14 юни 1956 г. във Варна в семейство на юристи. Завършил е Немска гимназия в морската столица, а през 1982 г. – Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. В периода 1984-1991 г. е съдия във Варненския районен съд. От 1991 до 1997 г. е областен управител на Варненска област – назначен от премиера Филип Димитров (СДС). Той запазва поста си и при експертния кабинет на Любен Беров, съставен с подкрепата на ДПС и БСП, и при Жан Виденов (БСП). От 1997 до 1999 г. Йорданов е депутат в 38-ото НС, избран от квотата на БСП. През 1999 г. е избран за кмет на община Варна от обединената опозиция (БСП, БББ, Евролевица и др. над 40 формации), преизбиран през 2003 и 2007 г. с подкрепата на БСП и през 2011 г., като кандидат на ГЕРБ. Кирил Йорданов никога не е членувал в политически партии и движения.“

Пилат и „тъпаните“

Далеч преди Бойко Борисов да подхване дежурния рефрен за „наследството от тройната колиция“, Кирил Йорданов бе школувал – до съвършенство, гласа си в изпълнение на познатия шлагер. Опитах се да си спомня случай, в който варненският кмет да е признавал своя грешка. Не успях. За сметка на това, докато се напъвах, в главата ми изникваха десетки примери за общински гафове, заради които местната управа бе губила имоти, съдебни дела или тлъсти приходи.

Варненския кмет - главен дразнител на протестите във Варна
Плакат с кмета на Варна пред сградата на кметството на 3 март. ГЕРБ, който издигна кмета Кирил Йорданов, оттегли подкрепата си за него. Снимка: Impact Press Group

Някои от скандалите се вихреха със седмици, коментарите за тях се пренасяха от брифинг на брифинг, но вместо да си посипе главата с пепел, градоначалникът с патос обясняваше отново и отново как той „нито е виждал, нито е подписвал подобни документи“ и как някой зам.-кмет, шеф на дирекция, юрисконсулт или редови чиновник е „сключил договор през главата му“, „не е осъществил необходимия контрол“ или е „проспал срока за обжалване“. Пилат Понтийски пасти да яде…
За четири мандата ушите на варненци хванаха мазоли от самодоволните тиради на Кирил Йорданов, а камъните, с които той замерваше подчинените си, биха издигнали грамада, стигаща до кабинета му на втория етаж в кметството. През 2011 г. обаче, в разгара на битката за оцеляването си във властта, Йорданов надмина себе си. На предизборна среща с варненската спортна общественост той обяви служителите си за „тъпани“, тъй като не действали бързо и свикали съвещание за обстановката в морската столица след влошаването на времето с ден закъснение. Няма как да пропусна да цитирам тази еманация на кметската загриженост за града, тиражирана от Дарик радио:
„Снощи вилня ли цяла вечер вятър? Вилня. Падна ли дъжд? Падна. Е, то без да гледаш, само да слушаш, от вечерта трябва да си направиш плана, да възложиш задачата, сутринта, рано призори, по тъмно да минат и да огледат – падналите дървета, типичните места за наводняване… И какво? Сутринта в седем часа – никой, нищо! Съберете се, бе, сметопочистващите, озеленителните фирми и направете оглед и до вечерта изчистете града, да бъде облизан! Ако това не се случи, утре наложете 30 процента отнемане от фирмите, които се занимават с тая дейност. К’во съвещание ще имате, бе? Тъпани с тъпани! Съжалявам, че го казвам, но това са мои служители.

Кирил Йорданов вече изпя последния си кметски припев, но начинът, по който намираше причини за несвършената работа, ще остане класика в жанра.
„При него винаги е така – като има аплаузи, той е първи на екрана или пред микрофона, а когато нещо е станало несполучливо, казва: „Онез тъпани, от общината, те мене ме заблудиха…“, връща се към чиновническите си години в местната управа арх. Вили Жечев. И продължава с коментарите и спомените: „Как можеш да заблудиш един човек като кмет – нищо, което се прави в община Варна, не минава без неговия поглед. Което само по себе си не е лошо. Нещо подобно става и с един друг ръководител, който му е като първи братовчед – Бойко Борисов, все някой друг му е виновен…“

ВъзПЛАМЕНеният град

На 20 февруари един 36-годишен мъж ритуално се поля с бензин пред входа на община Варна и пламна като факла. Пламен Горанов издъхна 11 дни по-късно, навръх националния празник на България Трети март. Камерите в сградата са запечатали как в 7,30 ч. във фаталната сутрин Пламен се изкачил по стълбите пред местната управа. Носел раница, две туби и плакат, на който пишело:

Варненския кмет - главен дразнител на протестите във Варна
Протестите на 3 март във Варна отново с портрети на кмета Кирил Йорданов. Снимка: Impact Press Group

„Оставка на Киро и целия общински съвет до 17,00 ч. на 20 февруари 2013 г.“ Дежурният полицай в кметството дотърчал при него, за да разбере какво иска. Пламен му казал, че смята да се запали, а униформеният влязъл в сградата да повика подкрепление от „Охранителна полиция“. Докато се върне, Пламен вече горял. Опитите да бъде загасен закъснели – преди пожарогасителите да влязат в действие, младият мъж вече бил с над 80% изгаряния по тялото. Но още бил в съзнание. Докато го носели към линейката, повтарял: „Не исках да се самоубивам“.
Повече от два месеца след трагедията, обстоятелствата около огненото жертвоприношение на Пламен Горанов тънат в мистерия. Според прокуратурата, от записите на видеокамерите на общината и на видеонаблюдението на близкото кръстовище „категорично се вижда, че става въпрос за акт на самозапалване – покрай г-н Горанов не е имало други лица, които да го съпровождат, единствено се виждат случайни минувачи“. Магистратите обаче отбягват да отговорят на въпроса как точно се е запалил Пламен и дали този момент също е документиран. Няма обяснение и защо тримата служители на реда са направили няколко совалки с празни ръце навътре-навън от сградата, вместо веднага да грабнат пожарогасителите. Нито прокуратурата, нито роднините на младия мъж се наемат да дадат отговор и на основния въпрос – защо той не е спазил ултиматума си от плаката и е драснал клечката, далеч преди срокът до 17 ч. да изтече. Приятелите му също тънат в неведение за мотивите на Пламен да се реши на жестоката крачка. А следствието за смъртта му продължава да се води срещу неизвестен извършител, за склоняване към самоубийство.

Разсъжденията на трите момичета, конкуриращи разследването, преливат в спомени за загиналия им приятел:
„Борбата на Пламен е креативна – той пише необикновени плакати на гипсокартон, купува тиква, за да я остави пред входа на общината, отива на протест с метла… Това не е призив от рода: „Да ги изколим, да ги избесим, да ги запалим“, напротив, казва: „Хора, погледнете се докъде сте стигнали.“ Това е неговата борба, с творчество. Човек, който винаги е действал с въображение, не може за една вечер да се обърне. За нас е невероятно, че той е оставен да умре. При Пламен винаги всичко е било много изпипано, огледано е от всички ъгли и аспекти, просто няма място за провал. И това ни кара да подозираме, че е станало нещо неочаквано, нещо необичайно, нещо, което е провокирало тази ситуация. Можем само да гадаем по какъв начин, но нещо се е объркало.“

„Има страшно много хора, на които беше близък приятел. Защото той е такъв – дори да се скарате, пак ти остава симпатичен, а и при него е временно, пали и му минава. Бъзикахме се, че Пламен много би се смял на това, което се случва в момента. Защото едва ли не се превръща в идол, кумир, някакви други хора започнаха да му подражават и се запалиха, включително с думите: „Като онуй момче във Варна“. Той би се хванал за главата, защото не иска да е като никой друг. Като снимаше, например, нещата му са картини, те са режисирани. Пламен, въобще, си беше режисьор. Затова си мисля, че и в това нещо – да се изтъпани там и да каже: „Ще се самозапаля!“, и всички медии да се съберат… Там със сигурност е имало някакъв режисиран момент. И лошо стечение на обстоятелствата.
Не знам дали и някой е имал време да реагира. Защото Пламен абсолтно с никого не е споделил какво ще прави. Напоследък всичките му неща бяха доста тайни. За сценката в Морската градина той ми се обади един час пред нея и каза: „Ела да гледаш на Раковината.“ А за качулките, които нахлузи върху главите на войниците от паметника на българо-съветската дружба – заради „Пуси райът“, буквално в последния момент е казал на хората, с които го е правил. (За тези, които са забравили, припомням, че на 22 август 2012 г. най-големият паметник във Варна – този на българо-съветската дружба, осъмна с нов дизайн. Бетонните фигури на трите жени в композицията,  високи 11,5 метра и разположени на повече от 10 метра от основата, бяха закичени с разноцветни качулки от плат.  „Произведението не е подписано, няма написано и послание.
Предполага се, че акцията по разкрасяване на монумента е израз на протест заради присъдите срещу трите момичета от руската пънк група „Пуси Райът“, които бяха вкарани в затвора за 2 години заради „молитва“ срещу Владимир Путин в катедрала в Москва“ – б.а). Бил е подготвил всичко – въже, платове, измислил е как да стане, отишъл е там, качил се е догоре да види може ли да се мине… Всичко това го е направил като изследване предварително, всичко е било подготвено и чак вечерта им е казал на тези, с които ще го правят: „Пичове, ако сте сериозни, утре идвате.“ И ми се обади: „Хайде, вървете да ги снимате, преди да са ги махнали.“ Затова цялата тази работа – че хората са доста отчаяни и се палят, в неговия случай не е съвсем уместно, макар отстрани да изглежда така…“

В памет на Пламен Горанов 6 март бе обявен от правителството в оставка за ден на национален траур – първият национален траур след 1990 г., обявен след самоубийство на човек. Същия ден във варненския храм „Св. Петка“ бе опелото на тленните му останки…
Пак на 6 март Кирил Йорданов подаде оставка. Със същата тържествена ритуалност, която съпътстваше всичките му изяви от началото на протестите. Склонна съм да мисля, че ако Пламен не беше загинал, абдикацията на варненския кмет нямаше да стане факт. Явно обаче най-сетне и той, последен, бе прозрял, че стотиците запалени свещи, посланията, изписани по плочките пред сградата на община Варна и обсипаната с цветя грамада от камъни на лобното място на българския Ян Палах не са само знак на преклонение към жертвоготовността на загиналия, а категоричен израз на волята на „уважаемите му съграждани“, че трябва да си ходи.

Ако питате вечния варненски кмет, нищо чудно дори да каже, че изобщо не познава никого от ТИМ. Вили Жечев през смях ми беше разправял как, още в първия мандат, като отворил дума на градоначалника: „Чува се, че ТИМ…“, Кирил Йорданов подскочил като ужилен: „А-а-а, аз не ги познавам!“ „В очите ме лъже, а той, Марин, излиза от кабинета му“, припомня си архитектът. След февруарската революция „героите“, които започнаха да претендират, че първи са организирали среща между Йорданов и Марин Митев, се нароиха. В пространно интервю за седмичен таблоид Веселин Данов се разля надълго и нашироко за ролята си на медиатор между първите във власта и в бизнеса на Варна. Предавам думите му дословно:
„Лично аз запознах кмета с ТИМ, в моя офис, по негова молба няколко месеца преди да спечели първите избори. И мисля, че не съм направил лошо, а съм направил добро и ще кажа защо. Изхождам от една поговорка: „По-добре до тебе да има богати приятели, отколкото бедни“. Второ, добри или лоши, ТИМ са си фактор, и тогава бяха фактор. Според мен, както тогава разсъждавах, това запознанство щеше да допринесе да се работи за града…
…“
Така изглеждат нещата в спомените на Веселин Данов. Дясната ръка на градоначалника от първите му два мандата – Павлин Павлов, обаче твърди друго: „Контакти с ТИМ, преди да стане кмет, Кирил не е имал, ама никакви. По една единствена причина – че човекът, който го запозна с Марин Митев, съм аз. Запознах го тогава, когато вече беше кмет и даже направихме срещата на моята вила – да се видят и да си стиснат ръцете.“
Марин Митев пък е споделял, че никой не го е запознавал с Кирил Йорданов, а сам е потърсил среща с него няколко месеца след победата му през 1999-а. Аргументите: „Като жест на уважение. Все пак ние работим в този град и трябва да имаме нормални отношения с човека, който ще го управлява.“ Срещата станала в ресторант „Димят“.

Ха сега де, каква е истината!?! А може би всички имат амнезия… Или пък първата среща между двамата не е била толкова значима за тях, че да се напъват да си спомнят кога и къде точно е била…

Като се замислиш, амнезията е сред най-характерните черти на властта във Варна…

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.