Западът да не прибързва с ентусиазма за новия президент на Иран

Изненадващото избиране на Хасан Рохани за президент на Иран е като слънчев лъч на надежда сред сгъстяващите се буреносни облаци над отношенията на Запада с Ислямската република. Но прибързаният ентусиазъм към Рохани може да се окаже грешната стратегия за САЩ и европейските им партньори в силно пропитата от недоверие атмосфера.

Победата на Рохани е триумфално възкръсване на реформаторското движение, което върховният лидер аятолах Али Хаменей сякаш потисна след последните президентски избори преди четири години. То изпраща ясен сигнал на управляващите духовници, че на мнозинството иранци им е писнало от строгите икономии и изолация, наложени от санкциите.

Рохани отдавна е свързван с умерения лагер в иранската политика; той бе съветник по националната сигурност на прагматичния президент Акбар Хашеми Рафсанджани и впоследствие на президента реформатор Мохамад Хатами. В това си качество той оглави ядрените преговори на Техеран с тройката от ЕС (Великобритания, Франция и Германия) преди десетилетие и прие през този период да се замрази иранската програма за обогатяване на уран. С това той си навлече презрението на досегашния президент Махмуд Ахмадинеджад, според когото е направил едностранни отстъпки, забавили иранската ядрена програма.

Нищо чудно, че след осемте години на потайни и предизвикателни щуротии на Ахмадинеджад, мнозина на запад виждат у Рохани надежда за излизане от ядрената безизходица.

Но не бива да допускаме надеждите ни да изпреварят реалностите. Санкциите определено са болезнени; иранският народ иска край на своята изолация; и с победата на първия тур Рохани получи категоричен мандат за промяна. Аятолах Али Хаменей обаче остава човекът, който командва парада. Всъщност изборите може да се укрепили управлението му – вместо да протестират срещу него, както направиха така масов отпреди четири години, хората сега празнуваха по улиците след вота. А радикалният режим на аятолаха сега си има умерен, демократично избран президент, който да прикрива собствения му екстремизъм и параноя.

Намеренията на върховния лидер ще бъдат подложени на първо изпитание в Сирия, където Ислямската република и нейните милиции от Хизбула са сериозно ангажирани с брутално смазване на опозицията срещу режима на Асад. Малко вероятно е избирането на Рохани да е предвестник на някаква умереност на този фронт. Имайки предвид, че САЩ, Великобритания и Франция се ангажират все повече с въоръжаване и обучение на сирийската опозиция, тенденцията вероятно ще бъде по-скоро в посока на конфронтация, а не на помирение със Запада.

Но има и друга причина за по-голяма сдържаност. Прекалено топло приемане на новия президент може да засили параноята на върховния лидер и да попречи на Рохани да настоява за отстъпки в ядрените преговори – ако такива са намеренията му – което ще го направи подозрителен в очите на Хаменей.

Вече имаме такъв прецедент – начина, по който върховният лидер обезвласти аятолах Мохамад Хатами, последният президент реформатор с мандат от народа – когато Бил Клинтън се опита да разговаря с него и да отвърне на интереса му към конструктивен диалог. Затова по-разумен е подходът да се даде време на новия ирански президент да се утвърди, като същевременно слушаме внимателно как ще предложи да се действа по ядреното досие и като не създаваме впечатление у върховния лидер, че се опитваме да го забиколим.

Но времето не е работи за решаване на въпроса чрез споразумение. Ядрената програма на Ислямската република бързо се приближава към способността за пробив, при който може би към края на 2013 г. тя ще разполага с капацитета да обогати запасите от уран до равнищата, необходими за атомна бомба в рамките на два до три месеца след решение да се сдобие с нея. Това ще бъде прекрачване на червената линия, начертана от израелския премиер Бенямин Нетаняху, а в някаква степен ще е и предизвикателство към ангажимента на самия президент Обама да не допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие.

Затова Западът трябва да продължи с предпазлива скорост, отчитайки в победата на Рохани възможност, която не можем да си позволим да пропилеем с прибързан ентусиазъм, почиващ на самозалъгване, но също така и с ухо, насочено към все по-силното тиктакане на ядрения часовник.

БТА

*Мартин Индик е директор на програмата за външна политика към Института „Брукингс“ и е съавтор на книгата Bending History, Barack Obama’s Foreign Policy

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.