Патрисия Каас: Сянката на гласа ми

Б. р. – Това е историята на един живот – красив, тъжен и драматичен  като песните й. Патрисия Каас тръгва от  малко гранично френско миньорско селце и стига до върховете на шоу бизнеса. От момиче,  което пее на бирените фестове в тийнейджърска възраст, тя става певица с 18 милиона продадени диска. Канена е от Майкъл Джексън на благотворителните му концерти, Патрисия пее и в дует с Мадона в телевизионно студио.

В автобиографията си Патрисия Каас разкрива интересни моменти от кариерата си, откровено разказва за семейството си, за романтичните си връзки с Ален Делон и Джеръми Айрънс. Откровена до болка, тя не спестява драматичната смърт на болната си от рак майка,  тормоза от преследванията на психопат, споделя за любовите в живота си и за най-тежкия удар в живота й – невъзможността да има деца. Застава пред прожекторите и своите почитатели  такава, каквато е – истинска и неподправена. Автобиографичната книга „Сянката на гласа ми“ (Сиела) на световноизвестната френска певица излиза от печат на български език ден преди нейния концерт в София. Следва откъс от книгата.

Филмови сцени с Клод Льолуш

Патрисия Каас
Джейн, героинята ми във филма на Клод (Льолуш) е болна, но ако успее да се справи с предизвикателствата, пред които е изправена, без съмнение ще оцелее. Днес снимаме сцената при лечителката. Предполага се, че тя има способностите да ме излекува. Тя е тази, която ще го направи, заедно с поклонението на един гроб. Трябва да си призная, че ме е шубе… Много съм впечатлена. Държи лицето ми между ръцете си, фиксира ме с такава сила и ми говори на непознат език, повтаря ми изречения от кабала, странни думи. Вещерското й лице е на пет сантиметра от моето. Усещам дъха й и очите й са обърнати. Виждам се само бялото им. Погледът й е непоносим. Имам много неприятното усещане, че е обзета от зли духове, може би е заразна и че иска да пробие дупка вътре в мен, за да види по-ясно. Указанията са да издържа този проницателен поглед, без да мигам, без да плача. Не съм сигурна, че ще се справя. На границата съм да се рухна. Само на втория дубъл сме. Не съм съгласна да правим трети. Много съм притеснена от тази жена. Тя прониква в душата ми със сила. Напомня ми онзи лекар-знахар, когото бях срещнала като малка и който видях по-късно, когато мама беше болна.

Малко си спомням за срещите ми с него. Помня само няколкото минути, в които той държеше ръката ми с такава сила, че треперех. Взираше се в мен с почти извънземен поглед, повече от пробиващ. Имах усещането, че се гмурва в мен. Беше крайно смущаващо. Усещах духа си като разсъблечен. Лечителят се взираше във вътрешния ми свят и го разказваше с очите си. Стори ми се ужасяващо. Не посмях да го помоля да спре, но никога не бях усещала нещо подобно. Това изненадващо преживяване ме беляза. И още е пред очите ми. По тази причина не обичам сцената между Джейн и лечителката. В началото я приемах просто като награда, лесната партия в партнирането по време на доста тежка сцена. Не е лесно да се играе в киното! Даже и когато атмосферата на снимачната площадка е приятна. А тя е такава благодарение на спонтанността на Клод и на шегите на Джеръми Айрънс. Работният ни график е натоварен, изискванията към мен като към изпълнителка на главната женска роля, са огромни, разбира се. Прекарвам много часове, за да ме гримират и да се опитвам да се боря срещу горещината. Тя прави снимачния процес по-труден от предвиденото.

Устойчива съм обаче. И достатъчно тренирана. Много съм мотивирана. Но това, в което току-що участвах – откъсът с вещицата, ме срина. Трябваше да го снимаме, за да направим убедителен персонажа на Джейн. Тя е изпаднала е в немилост певица, тъжна жена, болна, с амнезия. Току-що е намерила последния начин да живее. За да се спаси, трябва да отиде на поклонение на гроба на една светица. И го прави. Тръгва като всеки поклонник от основата на планината сред пясъците. За да има шанса да срещне чудото, трябва да се изкачи дюните в най-горещите часове, на обед, без вода.

С „нормален“ режисьор тоест някой, който иска да свърши кадъра бързо, щях да се задоволя да се изкача с малък автомобил. Автомобилът да ме остави в средата на дюната с ледарки, пълни с хладна вода, за да избегнем припадъци или други инциденти, съпроводени понякога с жертви. Щях да направя няколко леки стъпки, за да изцедя няколко капки пот и щяхме да снимаме планираното. С Клод Льолуш това се случва по различен начин. Той ми обяснява как по време на най-прежурящото слънце ще трябва да изкача дюната тичешком. За да бъде истинско. „Догоре? – осмелявам се да питам. – Да, точно така, до горе, до гроба.“ Не изглежда като да се шегува. Не смея и да си го мечтая.

Намираме се в Мароко, през пролетта, насред пустинята. Толкова е горещо, че в осем сутринта вече съм принудена да се крия от слънцето. Още повече, че изгарям лесно. Поглеждам стръмния склон от страната, от която трябва да се изкачвам и ме хваща страх. Допълнително усложняващото обстоятелство е, че в пясъка краката няма къде да се задържат и потъват милиметри, даже сантиметри. Каквато съм „напаст“, моля Сирил (Приер – единият й мениджър – бел. прев.) да катери дюната с мен. Въпросът е принципен: страдам, трябва да страда и той! Какво да направи – навлича една джелаба и се промъква сред статистите. Длъжен е да бъде солидарен. Изцяло съм от лошите. Горкият! Неговата роля на мениджър не предвижда да споделя моите нещастия по този начин. Още като малка бях склонна да въвличам със себе си всички в тежките моменти, които трябваше да преживея. Бях убедена, че колкото повече хора ги преживеем, толкова по-малко болезнени ще бъдат за мен. Когато например трябваше да взимам едно отвратително лекарство, държах да го опитат с мен. С инхалациите, от които имах усещането, че черепът ми ще експлодира, се справях, за да може и някой друг да ги преживее с мен.

Сигурна съм, че няма да успея да се справя и искам Сирил да е там, когато се свлека на земята. Стръмна смърт! Режисьорът въобще не се притеснява, имайки предвид добрата ми физическа форма. Решил е, че съм млада и тренирана. Само че е четиридесет градуса на сянка и това, което наричат „хълм“, е направо стена. Изкачването отнема силите ми малко по малко, подлага колената ми на сериозно изпитание, „гмурва ме“ в пот. Смазана, продължавам по моята голгота. Като се предполага, полагам много усилия, за да напредвам бързо. Изкачването трае часове. Достатъчно дълго време, за да пукна на място! Всяка крачка ме води към святостта, но минавайки през смъртта. Първо поруменявам от слънцето. След двеста метра почервенявам. После ставам вилетова и Сирил ме гледа странно, което ме изумително ме изнервя и бих го нахокала, ако камерата не беше там. Виждам хребета, края на поклонничеството, силуетите, които ме чакат. Пълна съм с желание да ги убия там горе. Ще заколя първия, който посмее да ми намекне за тена ми, колко съм бавна или дрехите ми, които вече са за изцеждане.

Последните метри ги изминавам на колене. Клод ме моли да се свлека върху гроба, когато стигна върха. Въобще не се преструвам. Спускам се, просвам се. Готова съм веднага да започна да стачкувам. И когато режисьорът идва да ме посрещне, го прострелвам с поглед. „Искаше да е истинско? Можех да загина. Това ли искаше във филма си – да снимаш смъртта ми на живо?“ Той се смее, напълно доволен от кадъра. Аз се чувствам толкова отпаднала и дехидратирана, че ме евакуират в една кола с климатик. Помагат ми да сваля температурата на тялото ми и да успокоя сърдечния си ритъм.

Моята героиня Джейн решително се чувства зле. Гримът ми отнема часове, за да добия нейното пострадало лице, сенките й на изоставил се човек, изгубения й поглед. Рисуват ми сумати малки венички, за да акцентират върху прозрачния й вид на страдаща от болки в главата. Има трогателни сцени, които ме привързват към Джейн. Отказвам да хвърля поглед на суровия материал, както ми предлага Клод. Достатъчно ми е трудно да се гледам в огледалото… Точно това – краткотрайното минаване от неизмеримата мъка към радост в очите търси да улови, да запечата у мен Льолуш. Един скоростен преход от дъжда към слънцето, от сянката към светлината. Освен жертвения хълм имам и други малко „по-сложни“ сцени за снимане. Като например сцената на целувката. Нямам никакъв проблем с моя партньр. Напротив. Джеръми Айрънс е хубав, неговият лек английски акцент е очарователен и връзката помежду ни е хубава. Тъй като никой не ми обясни дали трябва наистина да се целунем, аз сама избрах да го целуна не като на кино. Тъй като Льолуш отдели толкова време да иска от нас истински неща… И освен това нищо не рискувам. Камерите могат само да спечелят… Не забравям да лапна един ментов бонбон точно преди това и отивам. Всичко минава приказно.
На снимачната площадка настроението е празнично. Джеръми, много разнооббразен артист, е донесъл китарата си и вечер ни възнаграждава с малки концерти. По време на снимките си говорим с другите, шегуваме се. И брат ми Брюно е тук. Поканих го в Мароко със съпругата му. Когато не съм изсушена някой дълъг ден сред пясъците, прекарвам чудни вечери с тях.

С Джеръми сме близки. Той ми помага по време на снимките. Води ме, когато блокирам някъде, когато не зная как да кажа някоя фраза или да изиграя определена ситуация. Нашите слабости: неговите трудности на френски, моите трудности като актриса ни сближават. И нашето разбирателство не закъснява да се превърне в повод за разговори на снимачната площадка.

Две седмици след снимките целият екип отново се събира в Лондон, на вечеря. Щастлива съм да видя пак Джеръми. На раздяла с него се целуваме за сбогом. На следващата сутрин целувката ни е на корицата на всички английски вестници. С описания кои от кои по-нежни. Първата ми реакция е да се смея. Почти съм поласкана. Има и по-лоши варианти за мъже, с които пресата би могла да ме свърже. Въпреки случката ние се срещаме във Франция, в Париж и слуховете, които ни свързват, стават още по-живописни.
Приятели сме. Не сме двойка. Статиите и снимките в световната преса завършват, като приключват връзката ни. Сега не трябва да се виждаме въобще. Още веднъж трябва да понасям непоправимите поражения, извършени непринудено от медиите.

С Клод Льолуш също създадохме специална връзка. Снимачните седмици ни сближиха и ние успяхме да съхраним нашите приятелски отношения. Той искаше да ми направи незабравим подарък… кученце, което кръстих Текила. За много кратко станахме неразделни. Нося я с мен навсякъде. Включително и на турнета. Даже имаме малък ритуал. След всеки концерт изтощена се хвърлям на земята, а Текила в същия момент се търкулва до мен с четирите лапи във въздуха. Тя е моята любов, моята хубост, моето ангелче.

Превод Лилия Стамболова

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.