Ердоган и Путин: двама влюбени във властта мачократи
Разглезените от успеха политици като турския премиер и руския президент не знаят друг отговор на обществените предизвикателства освен тоягата.
Не е известно дали Реджеп Тайип Ердоган е разговарял по телефона с Владимир Путин през последните дни. Що се отнася обаче до отношението към непокорните демонстранти, турчинът без съмнение няма нужда от съвети от Москва. Турската полиция натрупа богат опит в смазването на протести и откакто Ердоган на практика я превърна в най-важния стълб на властта, тя би могла да започне да бие когато си пожелае и колкото прецени.
Ердоган и Путин: за политолозите би трябвало да е изключително интересна задача да сравнят тези двама водещи политици от евразийското пространство и изградените от тях системи на управление в собствените им страни. Със сигурност има доста разлики, но и фрапиращи прилики: най-вече когато управлението им се сблъсква с критици. Тогава и двамата авторитарни лидери в Истанбул и Москва винаги реагират с твърди мъжкарски действия – буквално като „мачократи“.
Те водят страните си по успешен икономически път – Путин от 2000 г., а Ердоган от 2003 г., макар че турчинът осъществява доста повече истински реформи от руснака. През своите мандати и двамата показваха смелост за обновление на държавата и икономиката, като в това отношение Путин беше особено подпомаган от високата цена на петрола. Това беше времето, когато и двамата политици все още търпяха в своите щабове и кабинети хора с различно мислене, които да смекчават положителния и отрицателния ефект от техните решения при обсъжданията във вътрешните властови кръгове.
Но успехите винаги карат хората да се самозабравят, което вероятно особено важи за политиците и въобще за хората с власт, които в психологически план приличат на Ердоган и Путин (между другото от този вид в момента има още доста хора по света).
Тогава идва периодът, в който представяните алтернативи, които са признаци за несъгласие с „големия политически майстор“, започват да стават неудобни. Той обаче знае, че докато всичко и без това върви както трябва, населението е напълно доволно и радостно. Защо тогава да се прави нещо друго? И колкото по-дълго продължава историята на успеха, толкова повече изчезват инакомислещите, а накрая те може да се превърнат и в потенциални съперници.
И Путин, и Ердоган малко по малко неутрализираха всички важни механизми за контрол на управленските им системи. Правосъдието и медиите бяха превърнати в послушни институции, изпълняващи заповеди. Добре, руската съдебна система всъщност винаги е била такава. А в Турция в тези дни на протести особено ярко изпъква тежкото положение на медийния свят. Междувременно Ердоган до голяма степен потъпка независимата, критична журналистика и хвърли в затвора критичните репортери.
От своя страна, потискането на медиите и автоцензурата водят до положение, при което Ердоган и Путин престават да получават реална представа за ритъма на собствените си общества. И как иначе, когато си имат работа само с лакеи? Следователно те си измислят вражески образи и заговори – лошата чужбина желае само злото на Турция и Русия, международните медии невярно отразяват събитията, демонстрантите са „сбирщина“, финансирана от чужди спекуланти и тайни служби и т.н.
Случващото се в Русия и Турция обаче показва, че в градовете на двете страни по време на икономическия разцвет през последното десетилетие се е изградила независимо мислеща средна класа с либерални възгледи, която има съвсем различен манталитет от консервативно настроените слоеве в малките градове и селата.
Обществено-политическият дневен ред на Ердоган и Путин до голяма степен се подпомага съответно от промъкващия се ислямизъм и възраждането на православието. Неизбежно това трябва да доведе до конфликт между стремежа към гражданско самоопределение и сляпото подчинение на държавата. При този обществен конфликт мачократи като Ердоган и Путин нямат друг отговор освен тоягата. По този начин обаче те също така рискуват да загубят в средно- и дългосрочен план икономическите си успехи.
БТА