СофияПловдивВарнаБургасРусе

Египет, Бразилия, Турция: без политика протестите остават на милостта на елитите

Протестът в Истанбул. Снимка: tumblr

Две години след като арабските въстания отприщиха вълна от протести и окупации по света, масовите демонстрации се завръщат в своето огнище в Египет. Също както милиони се осмелиха да се противопоставят на потисничеството през 2011 г., за да свалят от власт подкрепяния от Запада диктатор Хосни Мубарак, така сега милиони излизат по улиците на египетските градове с искане за оттеглянето на първия свободно избран президент на страната Мохамед Морси.

Също като през 2011 г. опозицията представлява доминиран от средната класа съюз между леви и десни. Но този път ислямистите са от другата страна, а поддръжниците на Мубарак са в ядрото й. Полицията, която преди две години биеше и убиваше протестиращи, тази седмица стоеше настрана, докато демонстранти опожаряваха офиси на „Мюсюлманските братя“ на Морси. А армията, която поддържаше диктатурата до последния момент, преди да създаде хунта през 2011 г., сега подкрепя опозицията.

Независимо дали ултиматумът й към президента ще се превърне в същински преврат или направлявана смяна на правителството, армията, която е щедро финансирана от правителството на САЩ и контролира значителни търговски интереси, се връща на власт. А мнозина самопровъзгласили се революционери, които по-рано критикуваха Морси за това, че прави метани на армията, сега я приветстват. Ако се съди по опита от миналото, те ще съжаляват.

Протестиращите, разбира се, имат достатъчно основания за недоволство от едногодишното управление на Морси: от окаяното състояние на икономиката, конституционната ислямизация и институционалното заграбване на власт до неспособността му да скъса със следваните от Мубарак неолиберални политики и отстъпки пред силата на САЩ и Израел.

Но истината е, че колкото и некомпетентно да е правителството на Морси, множество ключови нива на властта – от съдебната система и полицията до армията и медиите – на практика са все още в ръцете на елитите на стария режим. Те открито смятат „Мюсюлманските братя“ за нелегитимни натрапници, чиито водачи би трябвало да бъдат върнати в затвора колкото се може по-скоро.

Все пак това са хората, които сега са в съюз с опозиционните сили, които наистина искат да видят революцията в Египет доведена поне до демократичен завършек. Ако Морси и „Мюсюлманските братя“ бъдат принудени да напуснат властта, едва ли подобни хора ще скъсат с неолибералната правоверност или ще утвърдят националната независимост, както искат повечето египтяни. Вместо това най-вероятно ислямистите – също с масова подкрепа – ще се противопоставят на усилията да им бъде отнет демократичният мандат, потапяйки Египет в по-дълбок конфликт.

Последното изригване в Египет става непосредствено след масовите протести в Турция и Бразилия (а също по-малките вълнения в България и Индонезия). Нито едно от тези събития не отразява всеобхватната борба за власт в Египет, въпреки че някои демонстранти в Турция призоваха министър-председателят Реджеп Тайип Ердоган да си върви. Но има значителни отгласи, които изтъкват както силата, така и слабостта на такива зрелищни изблици на народен гняв.

В случая с Турция това, което започна като протест срещу преустройството на парка Гези в Истанбул, прерасна в масови демонстрации срещу все по-настъпателното ислямистко управление на Ердоган, обединявайки турски и кюрдски националисти, либерали и леви, социалисти и привърженици на свободния пазар. Широтата беше сила, но коренно различната природа на исканията на протестиращите вероятно ще отслаби политическото въздействие на демонстрациите.

В Бразилия масовите демонстрации срещу поскъпването на автобусните и влаковите превози се превърнаха в по-широки протести заради некачествените обществени услуги и извънредно големите разходи за Световното първенство по футбол догодина. Също като в Турция и Египет на предна линия беше средната класа и политически необвързаната младеж, а политическите партии бяха обезкуражени да участват, докато десни групи и медии се опитаха да насочат дневния ред от неравенството към намаляването на данъците и корупцията.

Десноцентристкото правителство на Бразилия изважда от бедността милиони хора, а протестите са движени от нарастващи очаквания. Но за разлика от други страни в Латинска Америка, правителството на Лула никога не е скъсвало с неолибералната правоверност, нито е засягало интересите на богатия елит. Неговата приемничка Дилма Русеф, която отговори на протестите, като обеща огромни инвестиции в транспорта, здравеопазването и образованието и референдум за политическа реформа, сега има възможност да промени това.

Въпреки различията и трите движения имат поразително общи черти. Те обединяват доста разнородни политически групи и противоречащи си искания наред с политически необвързаните хора и нямат съгласувана организационна основа. Това може да е предимство при кампании по една тема, но може да доведе до краткотрайна повърхностност, ако целите са по-амбициозни – каквато може да се каже, че е съдбата на движението „Окупирай“.

Всички те, разбира се, са силно повлияни и оформени от социалните медии и спонтанните мрежи, които подхранват. Но има предостатъчно примери за подобни народни протести, свързани с властта, и важни поуки за това защо те често се провалят или водят до доста различни резултати от тези, на които са се надявали техните защитници.

Най-очевидните са европейските революции от 1848 г., които също бяха предвождани от реформатори от средната класа и предложиха обещание за демократична пролет, но в крайна сметка се провалиха за една година. Съпроводените с размирици вълнения в Париж през май 1968 г. бяха последвани от изборна победа на френската десница. Шествията за демократичен социализъм в Източен Берлин през 1989 г. завършиха с масова приватизация и безработица. Подкрепяните от Запада цветни революции през последното десетилетие използваха протестиращите като сценична тълпа за прехвърлянето на властта към фаворизирани олигарси и елити. Движението на „възмутените“ срещу икономиите в Испания беше безсилно да предотврати завръщането на десницата и затъването в още по-големи икономии.

В епохата на неолиберализма, когато управляващите елити изпразват от съдържание демокрацията и правят така, че за когото и да гласуваш, получаваш все същото, политически недоразвитите протестни движения са обречени да процъфтяват. Те имат решаващи предимства: могат да променят настроения, да провалят политики и да свалят правителства. Но без организация със социални корени и ясни политически програми, те могат да пламват и да вдигат шум или да бъдат уязвими за похищение или отклоняване от по-здраво установени и могъщи сили.

Това важи и за революциите – и изглежда, че именно това се случва в Египет. Много активисти смятат традиционните политически партии и движения за излишни в епохата на интернет. Но това е основание за нови форми на политическа и социална организация. Без нея елитите ще запазят контрола – колкото и зрелищни да са протестите.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.