Идеите за ляво, дясно, център – подгряван вчерашен обяд

„…ха наляво, ха надясно,
право в л… прясно.”

Детска песничка

Като хлапета се заливахме от смях, когато песничката стигнеше до този край. Като одъртяло хлапе, хич не ми е до смях, когато виждам, за пореден път същият модел да влиза в основата на социалния градеж за следващите двадесет, десет, пет … или дявол знае колко години. За да може някой след нас да застане на своята житейска барикада и да заклейми оставеното му наследство.

Не вярвам да му се размине.

Не го вярвам заради протестите от последните няколко седмици. Показва го и странната ретроспекция на лозунги, идеи и послания, белязали и сегашния гняв и началото на промените през ‘89. Носят го и част от самите протестиращи, които изглеждат застигнати от идейния ступор на първите демократични митинги.

Скандират го и по-младите, за които съзнателните години едва ли включват дори „Виденовата зима“. Те също искат „дясно управление“ с всичките му атрибути и условности. Правя задължителната уговорка, че няма да се спирам на т.нар. „леви“ контрапротести, защото смятам, че те трябва да бъдат разглеждани от компетентни медицински лица.

Какво включват „лявото” и „дясното”? С ясно съзнание, че ще бъда заплют и от Кейнсианци и от Фрийдманисти и с още по ясно съзнание, че слизам на арената на епичния сблъсък Каролев – Волгин, ще си позволя да разгледам въпроса:

Появата на „десни” и „леви” убеждения, принципи, нагласи, модели и т.н. се свързва с появата на модерния парламентаризъм. Постепенно политическото разделение става синоним на икономически политики. Тяхна основна разлика е модела за разпределение на ресурси.

Дали той да се случва чрез „невидимата ръка на пазара” или да бъде предоставен на някоя далеч по-видима ръка на държавата или бюрокрацията. Може условно да приемем, че края на това двоумение дава появата на СССР и неговата икономическа логика. При нея държавната намеса в стопанските механизми е доведена до възможния абсурден максимум.

Покрай този екстремален пример остава на заден план неговото по-хилаво братче – кейнсианството. То също залага на държавната интервенция, но в един по-умерен, „по-пазарен” вид. Реакция на този „пазарен” интервенционализъм се появява в работите на М. Фрийдман, който, по мое скромно мнение, поставя основата на случващото се през последното десетилетие.

А то е нещо съвсем различно от всичко наблюдавано до момента. Основните идеи на Фрийдман включват връщане към максимално свободния пазар. Някакъв своеобразен laissez-faire на двадесетия век, но пригоден към глобалните условия и технологичните иновации. Заедно с това се поставя силно ударение върху финансовата система и паричния оборот.

И тук идва интересната част. За класическите капиталистически отношения парите са не само средство за размяна, но могат да бъдат разглеждани и като материален актив, подобен на всеки друг.

Те се отличават с един основен белег – не трябва да бъдат създавани от нищото под заплаха от хиперинфлация (за разлика от днешните FIAT валути). Обемът на паричната маса не може да бъде свободно раздуван. Той е ограничаван от общия икономически растеж и лихвените нива, свързани с него.

Различни от днешните са и каналите за движение на парите. Те са циркулирали в затворена система между промишления сектор и домакинствата. В рамките на този оборот паричните потоци ритмично са се свивали и разпускали, бележейки добре познатите икономически цикли, характерни за „пазарното”стопанство. Тук спирам, защото започна да звучи учебникарско. При повече интерес, далеч по изчерпателен ще да е всеки стар учебник по макроикономика.

Горните разсъждения, прехвърлени на политическа плоскост означават, че една „лява” или „дясна” политика предопределя цикличното преминаване от мерки за растеж към мерки за социално изравняване. И доколкото стопанските решения се взимат под обществен натиск, то веднъж се иска „повече“, веднъж се иска това „повече” да бъде разпределено сред по-широка група хора.

Цикличното преминаване от „социални” към „пазарни” и после пак към „социални” и пак към „пазарни” политики, гарантира запазването на основния елемент в този модел – паричните отношения и парите като медиум за ресурсна алокация.

От началото на деветдесетте години този модел започна да изчезва. Днес той е доведен до пълно разминаване между етикет и съдържание. Какво в същност се случи? Вече е официализирана системата на т.нар. “fractional reserve banking”. При нея банките стават, в буквалния смисъл, „машини за пари”. Те започват да „произвеждат” финансова стойност.

Заедно с това се появи огромният пазар на деривати. Представа за неговия обем може да се получи ако бъде сравнен с брутния продукт на цялата планета. Не помня кой си беше дал труда да го направи. Според резултатите, дериватните финансови инструменти са около 25 пъти повече от глобалния БВП.

Двадесет и пет пъти повече! Това означава, че финансовият сектор е многократно по-раздут от реалния. Защо тогава няма осезаема хиперинфлация? Отговор на този въпрос пък дават промените в характера на финансовите пазари.

Никой от класиците на икономическата теория не си е представял, борси като NYMEX или NASDAQ ще бъдат почти празни. Че познатите от филми като „Уолстрийт” трейдъри ще бъдат заменени от супер-компютри. Те „слушат“ глобалната мрежа за ключови „сигнали”, и търгуват със стотни от цента в милиардови обеми при скорост от 20 до 100 наносекунди. Да кажем „добре дошла” на HFT (High frequency trading).

За капак на всичко, производителността в сферата на производството и услугите е нараснала скокообразно в резултат на компютрите и роботизацията. Вече е обичайно завод, произвеждащ петстотин и повече автомобила на ден, да гарантира работата на не повече от десет души.

Какво излиза? Банките не са това, с което сме свикнали. Производство и услугите са по-близо до фантастичен филм. Борсите са клонинги на информационни центрове, а паричните потоци са трансформирани от циклични в еднопосочни. Сега те тръгват от банковия сектор, завихрят се през домакинствата и корпорациите за да бъдат буквално „унищожени” на борсите вследствие корекции в цената на търгуваните активи. Математикът Манделброт дори намери прилики между финансовите пазари и фракталната геометрия.

Горното може да звучи странно, но, за добро или лошо, е близо до истинското положение в момента. На този фон политическата система изостава стремително. Дори и модерните социални идеи за гарантиран „базов доход“, представляват само палиативен отговор на днешната технологична „модерност“. Все още политическата система продължава да робува на идейни конструкции и етикети от едни отминали времена.

Затова и идеите за ляво, дясно, център са в най-добрия случай подгряван вчерашен обяд, а в най-лошия: интелектуални зомбита, изсмукващи градивната обществена енергия в безсмислено противопоставяне.

Дали „кой не скача е червен” или е „мръсна реститутка” няма голямо значение ако системата на разпределение на ресурси го лишава от основните права за достойно съществуване. Може би е време да се замислим върху възможностите за технологичен хуманитаризъм, който да ни съхрани. Ако въобще има смисъл.

А дотогава: по-здрави на всички: леви, десни, средни, задни и предни.

От сайта Котка с цигулка

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.