СофияПловдивВарнаБургасРусе

Провали ли се Арабската пролет?

Около две и половина години след революциите в арабския свят очевидно нито една от тези страни не е на път да се превърне в стабилна, мирна демокрация. Държавите, които бяха по-обнадеждващи – Тунис, Либия и Йемен – изпитват трудности. Хаотичният експеримент с демокрацията в Египет, най-многолюдната страна сред тях, прати демократично избрания президент зад решетките. Сирия потъна в кръв от гражданската война.

Нищо чудно, че някои започнаха да мислят, че Арабската пролет е обречена. Близкият изток, твърдят те, не е готов да се промени. Една от причините е, че той не разполага с демократични институции, затова народовластието ще се изражда в анархия или ще предизвиква налагането на нова диктатура. Другата е, че единствената обединителна сила на региона, ислямът – както се твърди – е несъвместим с демокрацията. Близкият изток, заключават те, щеше да е по-добре, ако Арабската пролет изобщо не се бе случвала.

Това схващане в най-добрия случай е прибързано, а в най-лошия е погрешно. Демократичният преход често пъти е съпровождан с насилие и е продължителен. Най-лошите последици отАрабската пролет – първоначално в Либия, сега в Сирия – са ужасяващи. Но както се твърди в нашия специален доклад, повечето араби не искат да връщат часовника назад.

Да сложиш каруцата пред камилата

Тези, които казват, че Арабската пролет се е провалила, пренебрегват дългата зима преди това, както и последствията от нея върху живота на хората. През 1960 г. Египет и Южна Корея са със сходни показатели по продължителност на живота и брутен вътрешен продукт на глава от населението. Днес те живеят в различни светове. Макар вече много повече египтяни да живеят в градове и три четвърти от населението да е грамотно, БВП на глава от населението е едва една пета от този в Южна Корея.

Бедността и недохранването са твърде често явление. Кратковременното и некомпетентно управление на движение „Мюсюлмански братя“ не направи нищо, за да промени това, но дълбоките проблеми на Египет бяха влошени от управниците преди тях. А много от арабските страни изобщо не се справиха по-добре.

Това е от значение, защото, с оглед на неравномерния напредък на Арабската пролет, мнозина казват, че отговорът е авторитарната модернизация – някой като Аугусто Пиночет, Ли Куан Ю или Дън Сяопин, който да поддържа ред и да накара икономиката да расте.

За разлика от народите в Югоизточна Азия арабите не могат да се похвалят с нито един „философ цар“, който охотно да е отглеждал демокрация, докато икономиката му процъфтява. Вместо това братята на диктатора или братовчедите на първата дама получават най-добрите бизнес ниши. А деспотите – които винаги внимават да не предизвикват масите – обикновено избягваха големите предизвикателства на реформите, като постепенното премахване на енергийните субсидии, които само в Египет поглъщат 8 процента от БВП.

Дори сега богатите на петрол монархии се опитват да си купят мир; но тъй като една образована и лишена от граждански права младеж надушва свободата, старият начин на
правене на нещата изглежда все по-невъзможен, освен ако, както в Сирия, управникът не е готов да пролее огромни количества кръв, за да остане на власт. Някои от по-напредничавите монархии, като например в Мароко, Йордания и Кувейт, вървят бавно към конституционни системи, които да дадат по-голям глас на поданиците им.

Добре де, ще кажат някои, но арабската демокрация просто води до управление на ислямисти, които не са много по-способни на реформи от предшествениците си, а благодарение на нетолерантността на политическия ислям, са и дълбоко недемократични. Мохамед Морси от движението „Мюсюлмански братя“, който бе свален от власт миналата седмица от генералите, очевидно по повелята на милионите египтяни на улицата, бе демократично избран, но направи всичко възможно да пренебрегне демократичните норми по време на краткото си управление като президент.

Много от светски настроените араби и техните приятели на Запад сега твърдят, че понеже ислямистите обикновено смятат управлението си за дадено им от Бога, те никога няма да приемат, че истинската демокрация трябва да включва механизми за контрол като независими съдилища, свободна преса, разделение на властите и плуралистична конституция, за да са защитени малцинствата.

Но и това е погрешно. Извън арабския свят, ислямисти – в Малайзия и Индонезия, например – показаха, че могат да се научат на демократични навици. И в Турция протестите срещу автократичния, но демократично избран премиер Реджеп Тайип Ердоган са по-сходни с протестите в Бразилия, отколкото с тези на Арабската пролет. Турция, при всичките си недостатъци, днес е по-демократична, отколкото когато армията се беше спотаила зад кулисите.

Значи проблемът е в арабските ислямисти. Това не е голяма изненада. Те са школувани от десетилетия на репресии, от които техните движения оцеляха само защото бяха конспиративни и организирани. Твърдите им поддръжници са значително малцинство в повечето арабски страни. Те не могат да бъдат пренебрегнати, а трябва да бъдат погълнати от политическия мейнстрийм.

Именно заради това египетският преврат е толкова трагичен. Ако „Мюсюлмански братя“ бяха останали на власт, те можеше да се научат на толерантността и прагматизма, необходими за управлението на една страна. Вместо това техните подозрения към демократичната политика се потвърдиха.

Сега надеждата е Тунис – първата арабска страна, която отхвърли игото на автокрацията – да покаже, че арабски ислямисти могат да управляват нормално. Там може да стане именно това – страната е на път да се сдобие с конституция, която може да послужи за основа на една прилична и приобщаваща демокрация.

Ако останалата част от арабския свят поеме в тази посока, ще са му нужни много години, за да постигне това. Това не би било изненадващо, защото политическата промяна е дълга игра. Когато се погледне назад към минали събития, трудните моменти от историята не изглеждат такива. Преходът от комунизма например изглежда лесен, като погледнем назад. Но три години след падането на Берлинската стена Европа бе завладяна от престъпни мафии; екстремистки политици бяха популярни в Полша, Словакия и Балтийския регион; Балканите бяха на път да се изродят във военна зона, а в Грузия имаше война. Дори сега повечето хора в стария съветски блок живеят под управлението на репресивни режими – въпреки това малцина искат да се върнат
старите времена.

Не спирайте устрема

Арабската пролет винаги е било по-добре да се представя като пробуждане; истинската революция не се случва толкова на улицата, колкото в ума. Интернет, социалните мрежи, сателитната телевизия и жаждата за образование – сред арабските жени и мъже – не могат да съжителстват със старите безжизнени диктатури. Египтяните, както и другите, се учат, че демокрацията не е само да печелиш избори, нито само да можеш да изкараш милиони протестиращи на улицата. Нямаше как да се постигне това без безредици, дори без кръв. Това пътуване може да отнеме десетилетия. Но все пак е добре дошло.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.