„Доверие“ е нужно сега… (сделката с пенсионния фонд е само повод)

Карикатура, вдъхновена от класацията за футболист на годината
Карикатура от Христо Комарницки, вестник „Сега“.

Валякът заглажда, тракторът оре, тиквите растат на полето, пилетата си седят в пилчарниците. Но не и у нас. Тук те са неразделна част от политически и икономическия живот. За това само в България може да се прочетат такива заглавия: ”Ряпата покривал Пешо ракията, нищо, че бил човек на Моце”; ”Съсела излизал от Газа и влизал в Соларите”; ”Прешлена ще строи небостъргач в центъра на София”.

Ако независимият наблюдател продължи нагоре по йерархията, неминуемо ще се сблъска с един още по-странен и тесен кръг от хора, стоящи над цялата тази панаирна гмеж. На пръв поглед, те нямат нищо общо с българските nouveau riche (б. р. – новобогаташи). Те са скромни, често посивели дядовци, които или се водят някъде „консултанти”, или направо не се водят никъде.

Това, което ги отличава от обикновените дядовци, е склонността им да си хортуват в определени заведения, коленопреклонното послушание на „отговорни фактори” пред тях и фактът, че понякога ги включват в разни списъци на български или „партньорски” служби. А, да, отличава ги и това, че управляват държавата. Но не на книга.

Дали са „Мафия”? Или може би, „Олигархия”? Страхувам се, че не са. И това прави „Битката с мафията, олигархията и организираната престъпност” загубена, преди да е започнала.

Дали съм прав? Нека поразсъждаваме. Промените у нас през 1989 не бяха плод на дълго стаявана жажда за кока-кола. Тя влиза в България още в края на ’60 години заедно с опита за социалистически капитализъм на „Тексим“ (б. р. – тогавашно външнотърговско предприятие). Не са и плод на огромното желание на населението за рязко и поголовно обедняване.

Повече съм склонен да ги разглеждам като геополитически процес с локално изражение. Започнал още в средата на осемдесетте и провеждан с неумолима вътрешна логика. Тя се свързва с опитите за „модернизация” на Живковия режим под натиска на Горбачовщините и Перестройката.

Тя се отразява и с опита за създаване на „социалистически мениджър” в люпилнята за дръзновение – АОНСУ, където някой очевидно е бил изкушен от П. Дракър* и новите технологии. Най-видима е в невидимата апатия на ръководния ешелон да защитава „светлите идеали”. Всички от определен етаж нагоре са били на ясно, че корабът потъва. Основното им занимание стават схемите за оцеляване и натрупване на средства.

Тези схеми, погледнати отвън изглеждат донякъде хаотични. Някакви хора получавали някакви куфарчета. Други хора директно получавали номера на сметки. Най-голямата част пък получила „най-големия демократичен митинг в новата ни история” и т.н. и т.н. В крайна сметка всички стигнали до дълго жадуваната „свобода” – да оцеляват както намерят за добре. Тези с митинга организираха преселение, засенчващо дори „Великото преселение на народите” . За двадесетина години около 1.5 милиона. Две трети избраха по-добър живот, една трета „по-добър свят”.

Останалите започнаха да оцеляват. След „Първоначалното натрупване” нещата постепенно започват да придобиват форма. Започна да изкристализира морфологията на новите български капиталистически структури. И тук става интересно. Дори непредубеден изследовател, заровен в публичните регистри и източници на информация, може да проследи схемите на новото българско стопанство. Оказва се че те не са много нови. Дори напротив – направо са стари, а вероятно и неефективни.

Да се върнем за секунда до АОНСУ. Дали там, дали в далечна Япония, към която българската икономика от късния Соц питаеше топли чувства**, някой прокарва идеята, че най-подходяща за трансформиране на икономическия модел у нас е структурата „Кейретсу”. Ще попитате, какво е това. Това е японски модел на социално икономическа организация, приложен и в съседни страни като Южна Корея. Основната му отличителна черта е групиране около финансов център и създаване на хоризонтална и/или вертикална интеграция между отделните елементи на тези стопански структури. Казано просто – по средата стои банка от която Гошо, Пешо и Тошо ползват лесен достъп до пари за да развиват собствения си бизнес.

Казаното просто и се изпълни просто. Този модел беше трансфериран у нас и подобаващо побългарен. Създадоха се „Банки”. За техния произход, структура и начин на работа ще се произнесат историците, защото Прокуратурата пропусна по давност. Остана водещия елемент – групи, близки до въпросните финансови ядра получиха улеснен достъп до свежи средства. Постепенно предприятията започнаха да се групират в своеобразни клъстъри. Преди се казваха „групировки”. В последствие по благоприлично зазвуча „холдинги”. От външната страна се запазиха инсигнийте на просперитета – говорещи горили, черни лимузини и лъскави офиси.

От вътрешна, обаче, започнаха да се проявяват основните дефекти на този модел. В голяма част от случаите между отделните звена в един „холдинг” липсва не само синергия, но дори и базова координация. Механичното натрупване на вкусни парчета от социалистическото стопанство доведе до постоянни вътрешни конфликти и дори откровени войни в рамките на една и съща структура.

Въпросите се уреждат само с разговори между шефовете. Пирамидалните структури на отделните холдингови сегменти трудно се интегрират. Стигна се дори до комедийни случаи на сериозна междуфирмена задлъжнялост в рамките на една и съща организация. Нагледен пример за нефелността на подобни образувания е бившата „Мултигруп”, която се оказа колос на глинени крака и изчезна окончателно в рамките на няколко години след убийството на своя „Биг Бос”. Оказа се също, че без да паразитира върху националното стопанство, подобна структура е нежизнеспособна.

Какво разделя японските „Кейретсу” от българските им копия. Около 12 000 километра и множество детайли, които са жизненоважни за функционирането на подобен модел. Може би една от най – значимите разлики е философията на работа. Японските организации функционират в среда на развит капиталов пазар. Те всички участват в него. Листвани са на борсите, набират капитал от тях и генерират приходи, които отиват в голям брой акционери.

Тези организации не се притесняват ако едно „Кейретсу” стане акционер в друго. Те не се боят и от фондовите пазари, защото чрез тях получават жизненоважната обратна връзка за пазарната среда. За това имат и нормален free-float. За това се стремят и да подкрепят и развиват акционерната култура. Защото са разбрали отдавна, че за да оцелеят големите се нуждаят от множество малки, за които трябва да се грижат. Просто така е устроен живота.

Какво става у нас. Ще кажете: ”И ние си имаме борса, и ние си имаме акционерна култура”. Е, не съвсем. У нас борсата е основно средство за фиктивна капитализация посредством сделки между свързани лица под носа на удобно дремещия регулатор. Акционерната култура е сведена до санитарен минимум. Защита на дребните акционери на практика няма. Анекдотични са случаите на акционерни събрания по села и паланки, до където не може да се стигне дори с тежка механизация. В резултат на всичко това българските псевдо-кейретсу парцелираха националното стопанство, оградиха си парцелите и внимават да нямат много взимане–даване с комшулука.

По този начин тези структури обрекоха себе си на постоянно и необратимо свиване, а нас на закономерно обедняване. Това е и причината техните политически хипостаси да влизат в предсмъртен бой за европейско финансиране. От тук и необходимостта да се овладеят всички законни и незаконни източници на валута***. Това е и пътят, по който те, вместо двигатели на общественото развитие се превърнаха в ракови образувания.

Нека се върнем към началото. Дали може нашето общество да се пребори с тези структури? ”Да отвоюва държавата от мафията?” Съмнявам се. Те са интегрална част от неговата тъкан. За тях работят стотици хиляди българи. В техните банки са спестяванията. На техните фондове разчитат пенсионерите. Те имаха една цел, но в момента имат съвсем друго поведение. Поведение, което ако бъде оставено да се развие докрай, ще бъде терминално за целия организъм.

Тук не става дума за външен агент, който просто може да се отстрани и всички да заживеят щастливо. Тук става дума за видоизменена стопанска тъкан, която трудно подлежи на лечение. Ако има въобще някакъв шанс за промяна, това е насочения обществен натиск за възприемане на най-добрите пазарни практики от страна на тези стопански субекти. Защото, нека не се заблуждаваме, у нас, в момента, няма капитализъм.

*Апропо, идеите за ръководство по времето на социализма са интересна тема ако на някого му се занимава. Така напр. още от времената на Сталин се пропагира идеята за универсалния управленец/мениджър. Той може да не разбира от нищо, но знае да управлява. Но това е друга тема.
**За топлината на тези чувства гледайте БГ филм „Маневри на петия етаж”.
***За читателите с услужлива памет само ще припомня, че голяма част от „охладените” подземни босове се оказаха под някаква форма сътрудници на официалните български служб
и.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.