Англичани в Миндя

Да пееш в хора и да те черпят с шоколадови бонбони

Ани Томас

През този горещ летен ден седя в прекрасната си градина в България и размишлявам защо дойдох тук и защо започнах да живея доста уединнения си живот в тази непозната страна.

Ани и Том пред къщата си в България. На малката снимка: Ани в традицинна носия и учудена, че „дори обувките ми станаха“. Снимка: Телеграф

Трябва да призная, че първоначално основната причина беше възможността да живея щастливо с държавната си пенсия от Великобритания. Тя е достатъчна, за да покрие всичките основни нужди – както моите, така и на приятеля ми. Да се впусна в непознатото на 67 години беше предизвикателство, но тъй като имам независим дух, почувствах, че няма да имам проблем с това. В края на краищата, 20 години живях и работих на гръцки остров.
И след три години, прекарани в България, намирам други – по-философски – причини, за да живея тук.

Да те приемат безусловно

Тук и двамата с приятеля ми сме приети безусловно, въпреки факта, че не само сме единствените чужденци, които живеят тук през цялата година (за нас дори писаха в статия в Daily Telegraph за купуването на недвижима собственост в България), но и външно сме сравнително нестандартна двойка – приятелят ми Том е с няколко години по-млад от мен.

Селото се намира в подножието на планина, най-близкият голям град, на 25 км, е историческото Велико Търново. Веднъж, докато си разхождах кучето (бездомно животно, което подслоних), ме попитаха дали не искам да се присъединя към хора на жените от селото.
Да кажа, че бях изненадана, ще бъде недостатъчно. Българският ми далеч не е отличен, а и гласът ми не влиза в стандартите за хорово пеене. Отидох на първата репетиция от учтивост, защото оценявах честта да бъда поканена. Бях твърдо убедена, че това ще е последният път, в който ще бъда желана.

Но изобщо не стана така – дамите и свирещият на акордеон корепетитор Христо ме насърчиха и ме накараха да се захвана и да се науча да чета на кирилица.

Г-жа „мога всичко”

След няколко седмици учене и още няколко репетиции ме помолиха да се срещна в културния дом с ръководителя на хора, организатор и общо-взето г-жа „мога всичко” Петя.

На срещата отидох изтупана в пълна българска народна носия – чак до обувките, които изненадващо ми станаха. Изненадващо, защото съм най-високата в хора и може би имам най-големия крак. Не можех да повярвам, че ще изберат чужденец да носи народната им носия и да пее на техния език, защото българите се гордеят много (и с основание) със страната си.

Първата ми проява пред публика беше на фестивал на народната музика на „деня на селото”. Да кажа, че бях нервна, ще е твърде сдържано, особено след като не можех да пея без гледам текста пред себе си. Смътно разбирах за какво става дума в традиционните народни песни – в повечето от тях се разказва за младежи и девойки в градината.

Както и да е, казаха ми, че всички ще разберат какво пея, а след това няколко от местните жители дойдоха да ме поздравят. Така окуражена се появих на няколко сцени в други села, включително на голям пролетен фестивал в едно село близо до Пловдив. Пловдив е вторият по големина град в България и да отида там ми отне пет часа каране по обикалящ живописен път – през планини, през гори и край историческия паметник на връх Шипка (посветен на войниците, загинали при освобождението на България при руско-турската война от 1877-78 година) и накрая през земеделски земи.

Във фестивала участваха много други хорове и танцьори, като възрастта варираше от детска до бабешка. Най-младият в нашия хор беше на 15, а най-старият – на 70 години. Всички участници, независимо от формата, височината и външния си вид, изглеждаха прекрасно в различните национални носии. Някои от соловите изпълнители имат изключителни гласове, въпреки че характерният музикален стил може би няма да се хареса на всички западняци. Впечатлена съм от простотата на аранжиментите, които плавно преливат от едно изпълнение в друго. Въпреки че сцените обикновено са големи, съблекалните са тесни, но никой не се оплаква.

Тук определено няма надути хора. Всички се грижат за мен и ми казват какво и как да направя, къде да отида, и изобщо всичко – упътват ме до обществената тоалетна (най-често дупка в земята) и искат да се уверят, че съм получила полагащите ми се франзела и сок, които се сервират зад нашия ван.

Да ти предложат шоколадови бонбони

Друг ритуал в селото, с който се запознах, е как жените от хора предлагат на всички шоколадови бонбони, когато някой има рожден ден, независимо дали е съпруг или друг роднина.

Жените отпразнуваха моя роджен ден като ми подариха много букети цветя, набрани от собствените им градини (традиционно нечетен брой за късмет), красива саксия за цветя и шише парфюм „Българска роза”.

Всичко това ми беше връчено на фона на Happy Birthday на английски, докато ми поднасяха тортата, в центъра на която гореше бенгалски огън. Последва обяд с пиле, руска салата и картофи, а мъжете се присъединиха към нас за чаша традиционен концентрат – ракия.

Бях изумена и нямах представа защо ме глезят толкова много, особено като се има предвид, че повечето селяни са много бедни. Не можех да направя голямо парично дарение за общността и не съм и предполагала, че присъствието ми е било така забележително. Но мисля, че селяните са запазили общностния си дух и философия, които в по-голямата част от Великобритания са загубени. Сигурно са забелязали, че отвън къщата ми изглежда по същия начин като техните, въпреки че вътре направих подобрения, включително и баня.

Наблюдават ни как садим зеленчуци и цветя, също кято тях. Виждат как разхождам българското си куче и как давам храна на други бездомни кучета. Виждат как пазарувам в техните магазини и в техния бар и са забелязали, че нямаме кола и използваме автобуса.

Така че въпреки че пенсията ми е много по-голяма от техните, те разбират, че искам да съм като тях. А по размера на сметките ми за ток и за вода, които се плащат на селския пощальон, който също пее в хора, знаят, че и аз съм пестелива в разходите си.
Когато се чудя как може да съм толкова щастлива в това тихо и непознато село, където почти не говоря езика, си казвам, че това са някои от причините, които правят живота ми спокоен и мирен.

Том Дейвис пие по 4 бири „Каменица“

Нели Томова
„Приятелката ми обиколила много места в България, но от пръв поглед се влюбила в Миндя“, разказва англичанинът Томас Дейвис, който живее в селото от 2004 година. В момента с приятелката му обитават голяма къща, в чийто двор гледат пилета, седем котки и куче на име Момчи. Търновското село нашумя с масовите покупки на имоти от англичани, сдобивайки се с псевдонима „английското село“.

Том Дейвис пие обичайната си бира в Миндя. Снимки: авторката
Том Дейвис пие обичайната си бира в Миндя. Снимки: авторката
Том Дейвис пие обичайната си бира в Миндя. Снимки: авторкатаТом Дейвис в една от местните кръчми. Снимки: авторкатаРеставрирана къща в Миндя. Снимки: авторкатаСело Миндя. Снимки: авторката

Историята може би щеше да звучи различно, ако преди пет години една липсваща табела не бе объркала пътя на англичанина Джеймс Мънди. Решен да купи къща у нас, той се насочил към Еленския балкан, но се залутал в лабиринта на българската пътна мрежа. Решавайки, че е влязъл в град Елена, Джеймс всъщност се озовава в Миндя. В резултат купува три имота в селото и така и не стига до първоначалната цел на пътуването си.

Изборът на англичанина не е учудващ. Миндя е тихо и спокойно място, с красива природа и автентична атмосфера, за която допринасят и запазените къщи, строени в края на деветнадесети и през трийсетте години на двадесети век. Четиридесет къщи доскоро са влизали в графата „паметници на културата“. Затова не е странно, че интересът към селото постепенно нараства и за няколко години 45-50 имота са закупени от чужденци.

Въпреки засиления английски интерес към селото обаче в Миндя не се виждат тълпи англичани. Повечето чужденци идват за по няколко месеца и си заминават, има и такива, които купуват къщи само с цел препродажба на по-висока цена. Том и приятелката му обаче са тук за постоянно.

Всеки ден около 12 на обяд Том се качва на колелото си и отива в някоя от кръчмите на Миндя за обичайната си бира. Местните хора казват, че изпивал по цели четири, и то без мезе. Том обаче не е успял да се запали по българската ракия. Казва, че първият път, когато се сблъскал с родната напитка, я помислил за бензин.
Преди да дойде у нас, Том е живял 12 години в Гърция. С приятелката му държали бар, в който през туристическия сезон работели по 15-16 часа на ден. Работата обаче непрекъснато се увеличавала, а при въвеждането на евровалутата животът в Гърция станал много по-скъп. Затова решили да се преместят другаде. След няколко обиколки в България избрали Миндя. Не съжаляват за взетото решение – тук се чувстват като у дома си.

„Познавам почти всички в селото, ако имаш проблем, винаги можеш да се обърнеш към тях“, казва англичанинът. Единственото, което донякъде ги е притеснило, е дългата и студена зима. „За разлика от Гърция тук зимата е много тежка. Романтично е, но пет месеца идват в повече. След като снегът се стопи обаче, имаме много работа. Вече подготвяме двора за доматите и картофите“, радва се Том. Толкова му е харесало в Миндя, че непрекъснато увещава познатите си да последват неговия пример.

„Искаме да привлечем още хора. Имам приятели в Белгия, Холандия, Швейцария. Те обичат да карат колелета, да се разхождат, да ходят на риба. Аз им казвам да дойдат тук, без да крия факта, че е евтино, което също би трябвало да ги мотивира“, смята той.

Трудно му е само с езика, защото „като си свършат работата с животните в девет-десет часа, хората почват ракията. На обед, когато излизам, те вече едва говорят български“, разказва англичанинът. „Ами като иска да научи български, да не ходи в кръчмата, а в библиотеката. Там никой не пие“, опонират местните. Иначе жителите на Миндя приемат добре чужденците, казват, че са кротки и спокойни хора. Местните не пропускат да ги поканят на празниците и тържествата, които се организират в селото. Може би защото вече ги чувстват като свои.

ИStoRии