СофияПловдивВарнаБургасРусе

Уж с грижа за потребителя подпомагат банковия произвол

БНБ. Снимка: e-vestnik

„Благодарни  банкови клиенти пращат писмо  до „Позитано”, „Разчупваме банковите  окови”. Това можеха да са заглавията от последния месец. Месец, през който  многократно беше обявено, че управляващите  са се загрижили за нерадостните дни  на българските кредитополучатели.

Въпреки усилията, тази новина остана някак в страни от основния поток  на общественото внимание. Дали този път  медиите не уцелиха правилния  подход към проблема? Странно рязка  и необяснима е изведнъж покълналата  нужда от социална справедливост. Нещо е станало след като виждаме проблясъци на човечност в изкуственото око  на БСП, когато се заговори за проблемите на банковите длъжници. Или отново ни заблуждават?

Ако разгледаме събитията  в исторически контекст няма как  да не открием няколко смущаващи  момента. На първо място – покълналата  социална ангажираност на столетницата и нейните партньори от ДПС  идват някак в нищото. През последните години стана пълногласен хорът на неправителствени организации и независими професионалисти, които алармираха за айсберга на пътя на

българския банков „Титаник”

Макар в началото да бяха малко на брой, те успяха да артикулират ясно основния проблем във взаимоотношенията банка – длъжник. Той се заключава в забележителната неравнопоставеност на страните, доведена до абсурда – банките да бъдат приравнени на държавата и общините.

Преди края на кредитния балон, който у нас захрани основно  пазара на недвижими имоти, всички опити на тези хора и организации да привлекат обществено внимание върху дефектите на системата, бяха умишлено изолирани и маргинализирани. В случаите, когато им се обръщаше внимание, те бяха сочени като врагове на банковата система, социалния мир и прочее предизборни клишета.

С края на „лесните пари”  всички пазарни играчи се втурнаха да съхраняват банките от пълен крах. Стигна се до там, че „спасителни сделки” бяха засекретени, а един бивш финансов министър получи „строго мъмрене” за разгласяване на данни по въпроса. Отново никой не се интересуваше от фундаменталните дефекти, а се наблягаше на кризисния микромениджмънт: „да замажем нещата, пък после ще видим”. Така успешно един чисто финансов проблем стана проблем на реалната икономика за да се върне отново като бумеранг в банките и да ги удари с неподозирана сила.

Свидетели сме на поредния опит да се отговори на техните нужди, но този път под претекста на социална ангажираност. Тук  трябва да се отбележи, че сегашното ни законодателство  е изцяло подчинено на интересите на банковия сектор. Един по-задълбочен анализ би разкрил множество притеснителни детайли. Правната рамка на банковото дело изглежда писана от Асоциацията на търговските банки, а водещата роля на банките в обществото напомня много на отменения чл.1 от живковката конституция. Ако за последните години се е появила макар и минимална защита на кредитираните лица, то тя е по линия на приемане на задължителни норми от ЕС и винаги е срещала ожесточен отпор от местните „банкери”.

Какви са проблемите? Те могат  да бъдат разделени на няколко  основни групи.
На първо място  това е неравнопоставеността в рамките  на кредитното отношение. Тя има няколко  измерения.

Възприетата у нас  възможност за промяна на лихвения процент не е обвързана с обективен  критерий. Българските банки могат  да повишават лихвата по кредити  само с едно решение на управителния си орган. Така те могат да запазят  печалбите и да абсорбират загубите си изцяло за сметка на кредитираните  лица без каквато и да е санкция. И това е уредено със закон.

Друга привилегия е възможността да започнат събиране на вземанията си без съдебна санкция и „дължим  процес” само по извлечение от своите счетоводни книги. За огромно съжаление


тази робовладелска привилегия беше обявена за „конституционосъобразна”

със смехотворни мотиви от предишния състав на Конституционния съд. Тук следва да се посочи и закрепостяването на кредитираните лица посредством таксите за „предсрочно погасяване“. Чрез тях на кредитополучателите е отнета възможността за рефинансиране при по-изгодни условия и се премахва конкуренцията между банките.

Втората група проблеми са свързани с липсата на адекватни  механизми и независими органи за защита на банковите клиенти. В момента  те са оставени на банковия произвол и  „скоростното” съдебно правораздаване. У нас няма специализиран финансов омбудсман, няма  закон за несъстоятелността  на физическите лица. Няма и ефективен  регулаторен орган извън БНБ  за регулиране на търговските практики на банките по отношение н техните  длъжници.

Всеки един от горните проблеми, ако не се намира в пряко нарушение на европейско законодателство, то е попаднал в празнината на „националната дискреция”, която при нормалните държави е запълвана с механизми за защита на обществото от произвола на финансовите монополи. У нас тази празнина остава незапълнена под натиска на същите тези монополи, които се стремят да запазят максимално дълго сегашното статукво.

В този контекст трябва да се разгледа и предложението на сегашното  мнозинство. От оскъдната информация, за същността на подготвяния проект на „Закон за ипотечния кредит”  станаха ясни само няколко детайла. Според изявления на ръководителя на работната група – Румен Гечев – този закон ще даде възможност на лица, които са загубили ипотекиран имот да се освободят от остатъчен дълг в случаите, когато цената на реализираното обезпечение е недостатъчна за пълно погасяване на този дълг. Безспорно проблемът стана масов на фона на свиващия се пазар на недвижимости и падащите цени. Не може да се спори също и за това, че подобна стъпка ще облекчи частично участта на кредитополучатели, които не само са останали на улицата, но получават за награда и остатъчен дълг за спомен от сринатия пазар. Трябва да се признае, че този ход би имал и сериозен предизборен ефект: „Ето – правителството мисли за хората в нужда”.

Но нека погледнем на нещата прагматично, през призмата на въпроса: „Кому е изгодно”?. Първото нещо, което се набива на очи е, че това мнозинство, отдавна можеше да се замисли за недъзите на българската банкова система под една или друга форма. Но то не го направи. Напротив – същите негови представители години наред налагаха недалновидно законодателство. Сега се активизираха, когато стана ясно, че

банките натрупаха огромно количество непродаваеми имоти

Имоти, които могат да се реализират на много по-ниска цена от първоначалната, на която са били приети за обезпечения. Какво става в подобен случай? Банката получава сумата от публичната продан и трябва да продължава да преследва длъжника за остатъка. Да, но този длъжник вече няма нищо. Какво и остава да прави? Кредитът продължава да стои като загуба в счетоводните книги и да изисква провизии в БНБ.

И може би тук е отговорът на нашата загадка. Промените в отношението към кредитираните лица не идва от голяма загриженост за тях и техните семейства. Тя идва отново под диктат на банковото лоби, което без тези промени не може да освободи свеж ресурс и да „закърпи” положението.

Може и да не съм прав. Може управляващата компрадорска клика, просмукана от алтруизъм, да се е вгледала в очите на своите настоящи и бъдещи избиратели? Както се казваше в един виц: „Ха дано, ама надали”

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.