Борисов чака молба да погълне Реформаторския блок

Иво Инджев

Чухте ли новината, че Бойко Борисов си е променил радикално позицията за предсрочните избори и вече иска да са следващата година? Не сте чули? Няма и да чуете, ако не се поинтересувате целенасочено. Защото не е новина.

Този път не са виновни медиите, които го обслужваха и му спестяваха неудобните припомняния за лекотата, с която си променя мнението. Те логично и автоматично са преценили, че за никого не е новина Борисов да минава на обратната страна на собственото си мнение от вчера. А понякога и от деня…

В същия ден, когато в кулоарите на парламента Борисов заяви в отговор на журналистически въпрос новото си желание да не се бърза с предсрочните избори, в кулоарите на дипломацията той е декларирал точно обратното. Пресцентърът на ГЕРБ информира, че той е информирал посланици от ЕС и САЩ защо искал веднага предсрочни избори.

На кои кулоарни новини да вярваме?

Отговорът е отдавна известен, щом става дума за Борисов: на никоя от тях. Защото той е потенциален рекордьор за „Гинес” в политическото ветроходство- ходи там, накъдето (го) духа вятърът на подмяната. И се гордее с това- пред посланиците заявил, че се съобразява със сигналите от Брюксел „ за разлика от другите”.

За другите, които слушат повече и от него сигналите от Москва, всичко е ясно.

Ясно ли е обаче какво се опитва да постигне Борисов с едни „други”, когато ги котка със съмнителния комплимент за разбирането на „другите десни партии” колко е важно да се „обединим и да свалим това правителство”?

Когато Борисов говори за обединение в дясно, това е гласът на сирените, напомнящ поканата на Путин ( а и още Елцин беше ни предложил нещо подобно по неговия си мечешки начин) към желаещите да се присъединят към несъществуващия, но витаещ в имперските мечти на Кремъл възстановен СССР под формата на Евразийски съюз. Което, в превод на идиоматичен български език, означава „ела, мечко, изяж ме” по отношение на „поканените”.

Борисов хрисимо чака покана от Реформаторския блок. Тя обаче би била само формален повод за него да погербери „другите”, както изгерби СДС миналата пролет с интригата, довела до отказа от Синята коалиция.

Покана на Реформаторския блок към Борисов звучи като покана на ЕС към Китай за пълноправно членство, защото имат допирни точки по въпроса за пазарната икономика.

Покана на Реформаторския блок към Борисов по-точно би изглеждала като искане на реформатора на комунизма в Чехословакия Александър Дупчек за подкрепа от Брежнев и да очаква, че той няма да му дойде на гости с танковете за целите на реформата.

Разликата между ГЕРБ и „другите” не е просто принципна, но и личностна: ГЕРБ не е нищо друго, освен Бойко Борисов. Него не го канят. Той е този, който кани – дори и с моя милост опита.

В Реформаторския блок има много отделни личности, които имат разминаващи се политически биографии и със сигурност ще бъдат обект на всякакви противоречиви коментари заради минали разногласия. Но в зараждащата се формация няма никой или нищо, подобно на Борисов, което би могло да погълне всичко останало. На подобен „подвиг” в една общо формация е способен само бившият охранител, който се беше охранил и преял с власт до пръсване. И се пръсна, но нито за момент не я употреби за реформаторство, съобразявайки се с всякакви други сигнали, само не и с онези, които му нашепваха „реформи, реформи, реформи”.

Реформите означават загуба на „народна любов”, а това е нещото, от което Борисов не желае да се отказва при никакви обстоятелства. Тя, „народната любов”, храни политическото му туловище както планктона кит. Реформата е най-вредното нещо в ареала, където ловува, защото му гони планктона.

Освен ако не става дума за реформаторско блокиране, блокиране на реформаторите или б(л)окаж на евентуалните реформи, Реформаторският блок не бива да приема Борисов да го покани в ГЕРБ с протегнат крак. Той вече спъна не веднъж сините и синините от паданията би трябвало да послужат за ориентир в това неспортменско мачле, в което селекционерът Борисов иска да е и център нападател на всички отбори едновременно.

Такова е поне наблюдението ми от трибуната на този нереформиран от 5 години блог, в който няма как да си сменя мнението месеци, след като съм посветил на Борисов книгата „Премиер на РъБъ”, само защото, чисто математически, изглежда примамливо да се приложи лозунгът „съединението прави силата” чрез едно обединение спрямо сегашната наистина зловредна власт.

Да, да се съединиш с Борисов може и да го прави силен. Ако това е целта, да се съединяват.

Да си го вземат и в лично качество в ЕНП, от където му са радваха на притурените гласове в европейската парламентарна еквилибристика, за която нямаха значение нито възхищението му от Тодор Живков, нито вероломството му срещу уж сестринските им български партии, пропадащи в електорална нищета от момента на нахлуването на монахро-социализма в България с царска нимба на темето и препасана с черен каратистки пояс по долу.

Ще им се получи като един чудесен, проверен вече за наличие на вреден за Русия шистов газ троянски кон на Путин, когото Борисов също така много си харесва- а за удобство могат да си го нарекат (от неудобство) „мост на дружбата” с Москва.

От ivo.bg

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.