СофияПловдивВарнаБургасРусе

На секстуризъм в Средна Азия – рускини, азиатки, евтино…

Азиатка проститутка демонстрира прелести. Снимка: Сергей Кузмин, фотопавилион

Средна Азия набира повече популярност сред секстуристите, отколкото Беларус и дори Тайланд. Жените продават любовта си, подгонени от крайна мизерия. Много от тях нямат друг начин да изхранят децата си.

В Средна Азия се почувствах най-сетне неотразим като мъж. Жените не само се мъчеха открито да ме свалят в ресторантите, но току гледаха да се запознаят с мен на улицата, даже в магазините. Нещо повече, телефонният ми секретар се пълнеше с послания от мистериозни дами, жадуващи да прекарат с мен вечерта. Страхотната ми популярност обаче имаше просто обяснение. След двайсет години независимо съществуване местните руснаци бяха станали съвсем различни от тези в Русия по поведение и стил на облекло. Съответно изглеждах чужденец. А щом жените научаваха, че съм кореспондент от чужбина, в очите им бях вече направо полубог.

В Средна Азия, с изключение на Казахстан, дори в столичните градове човек трудно намира работа със заплата над сто долара – и за да оцелеят, жените са готови на какво ли не. Сред най-популярните перспективи е да станеш стриптийзьорка или проститутка в Китай, Югоизточна Азия или богата арабска страна. Както азиатците, така и арабите предпочитат момичета с европейска външност, тъй че местните рускини грабват всички тези „престижни“ за Средна Азия работни места.

Нахлуването на среднозиатски славянки в Югоизточна Азия добива смайващи мащаби. Преди няколко години в Банкок например руските проститутки се събираха в дискотеката на местния „Новотел“, но всъщност всички бяха дошли от Средна Азия. И да беше само Банкок. Веднъж съдбата ме докара в „Златния триъгълник“ на опиума – контролиран от бунтовници район в Североизточна Мианма. Хлътнах в местното барче, но по едно време усетих, че явно прекалявам с пиенето. Насреща ми се клатушкаха посръбнали младички европейки и псуваха на чист руски език. Пристигнали били от Самарканд. Започнали да навлизат в най-древната професия още в Китай, но решили да избегнат конфликти с тамошната полиция и се преместили тук.

Узбекистанските власти правят опити да възпрат този вид „трудова“ миграция, но пък в Киргизстан нещата се правят като на конвейер – там действат множество посреднически фирми, доставящи „европейки“ на разни сластолюбиви източноазиатци. Уви, самите момичета рядко печелят над двеста-триста долара месечно – лъвският пай от дохода остава за работодателя.

Местните жени имат и друг шанс да оцелеят – ако усвоят „най-древната професия“ в собствената си страна. Цените са просто нищожни. В Ташкент и Бишкек примерно едночасов секс струва към 20 долара, а в провинцията – няколко пъти по-малко. На качеството обаче биха завидели и тайландските професионалистки. В бишкекските вестници има например обяви: „Погледай лесбийска любов, после сам се гушни при двете чаровни приятелки. Удоволствието излиза само 1500 сома (близо 40 долара, б. а.)“.

Дори стилът в бишкекските бардаци напомня тези в Тайланд: поднасят на клиента чаша кафе, той си седи във фотьойла и избира сред танцуващи за него полуголи хубавици. Чужденците на работа в региона ценят предимствата на местния живот. Мой познат италианец, служител в международна мисия, почти се разплака на заминаване от Бишкек.

„Фантастични, почти безплатни ресторанти, изобилие от готови на всичко жени – същински рай! А в моя скапан град, в Милано проститутките вземат по сто евро за половин час. О, Мадона, защо ме караш да се връщам в тази проклета Италия!“.

За разлика от чужденците местните жени са готови на всичко, за да се изтръгнат от този „рай“. Мечтата почти на всяка от тях е да намери чужбински „принц“. Тук славянките пак са с много предимства пред дъщерите на коренните средноазиатски народи – по принцип ги предпочитат за женене и американци, и европейци.

Местната ми приятелка Анджела – 30-годишна самотна майка с две деца, откри чрез брачна агенция 50-годишен бизнесмен от Ню Йорк на име Джон, мечтаещ за съпруга рускиня. Великодушният американец не виждаше пречка в чуждите деца и бе „готов да се грижи за тях като за свои собствени“. Приятелката ми се мъчеше да оцелява с децата, вземайки заплата сто долара, и сметна, че е престъпно да изпусне такъв шанс. Очертаваха се обаче съществени спънки по пътя към щастието – Анджела не знаеше дума английски, не бе излизала нито веднъж в чужбина, нито беше наясно за какво изобщо да си приказва с един чужденец. Изведнъж я споходи прозрение. Как ще разбере чак от Америка потенциалният младоженец кой му пише писма? Защо тогава да не възложи кореспонденцията на човек, добре запознат с Щатите и живял в страната, сиреч на мен?

Приех предложението на Анджела и се свързах от нейно име чрез интернет със задокеанския й събеседник. Тутакси намерихме общ език. Щом разбра, че съм запален скиор (тоест скиорка), Джон веднага ми писа (тоест на Анджела), че също обожава планините и в Апалачите си има вила със собствен ски влек. Грижовният американец много се надяваше „моите“ деца с радост да се пързалят на новото място. Джон пишеше на Анджела, без да пропуска и ден. Описваше с чувство за хумор своето ежедневие; скоро взе да ми се струва, че го познавам цял живот.

Дойде обаче и неочакваната развръзка. Излязох в отпуск и докато бях в родината на Джон, Анджела продължи да му пише чрез компютърен преводач. След две седмици търпението на американеца се изчерпа: „Написах ви десет големи писма, а получих само две късички бележки. Мисля, че не сме един за друг. Всичко добро!“.

Ударила на камък с Джон, Анджела се хвана чрез посредническа фирма стриптийзьорка в Китай. Понечих да я упрекна от морално гледище, но срещнах решителен отпор: „Лесно ти е да съдиш хората – един такъв бял и пухкав, със западна заплата и апартамент в Москва. Аз пък съм готова на каквото щеш, за да не пукнат децата ми от глад! И впрочем съм рускиня, също като тебе, само че нямах късмет да се родя където трябва и когато трябва“.

По време на застоя бях убеден антисъветчик. После обаче обикалях агонизиращите парчета от разпадналата се империя – и не че това разклати моите убеждения, но ме накара да видя нещата и от друга гледна точка. Ако бях заразправял на хората от бомбардирания Грозни, търсили спасение в мазетата, или на славяните от Средна Азия, че новата власт им е дала възможността да четат всякаква литература и да пътешестват по цял свят, щяха да ме погледнат, сякаш съм луд. В най-добрия случай.

БТА

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.