СофияПловдивВарнаБургасРусе

„Вашингтон пост”, „Ню Йорк таймс” и Данко Х.

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов

След осем десетилетия в ръцете на фамилията Греъм, „Вашингтон Пост“, един от елитните вестници в света, смени собственика си. Джеф Безос от „Амазон“, тежащ 25 милиарда долара, го купи за едва 250 милиона долара от Доналд Греъм, син на легендарната Катрин Греъм, с чието име са свързани най-славните години на „Пост“. Дотук нищо ново. От Гутенберг насам вестници и списания бележат своя възход и падение, раждат се и умират, или просто преминават от едни ръце в други. Както всяка останала стока.

Но случаят с „Вашингтон Пост“ е малко по-особен. Докато години наред вестникарски барони или просто милиардери се стараеха да окичат империите си с интелектуален продукт наречен „качествен вестник“, пазарувайки силово вестникарски имена от Ню Йорк, Лондон и Париж, този път стана обратното: собствениците на „Пост“ търсиха в продължение на близо десетилетие човека, на когото те искаха да го продадат. И не само за пари. Така в търсенето си Доналд Греъм стигна до Джеф Безос. Издателят поиска именно той да купи вестника му, а не както Максуел, Мърдок, Лебедев и т.н. си пазаруваха вестници когато, откъдето и както искат. В този случай, твърдят запознатите, Безос дори не се натискал за покупката, а се оставил да бъде убеден  от Греъм. Може и да е така, още повече, че само преди десетина години пазарната цена на „Вашингтон пост“ беше 1,2 милиарда долара. Очевидно собствениците не са бързали да се отърват от вестника в най-добрия от финансова гледна точка момент.

Приятният шок за читатели и почитатели на вестника в случая, и на качествената журналистика изобщо, беше във факта, че след дълго търсене фамилията Греъм намери в лицето на Безос човека, който обещава да продължи традициите на вестника, да инвестира в качествена журналистика, в това число и „разследваща“, да плаща заплати, достойни за усилията на пера от ранга на Боб Удуърд и Карл Бърнстейн, да гарантира пенсионните фондове на журналистите и да продължи да служи на интересите на читателите си и на обществото като цяло. Така поне обяснява мотивите си Дон Греъм. Новият собственик, в стилно написано писмо до редакцията, успокои репортери и редактори, че не трябва да се притесняват за бъдещето си.

Дори при неизбежния за случая скептицизъм, човек следва да се зарадва, поне за малко, че от времето на Бенджамин Франклин и Марк Твен, през Джон Стайнбек и Ориана Фалачи, до ден днешен има хора, които смятат, че

добрата журналистика е не по-малко важна от добрата икономика,

добрата администрация или добрата обществена среда. Съдейки от 200-и-нещо-годишната история на Съединените щати, може да се каже дори, че именно добрата журналистика е била в повечето случаи гарант за доброто функциониране на всички обществени механизми в тази страна. А и не само в нея.

Сигурен съм, че някои мои редовни критици във форумите ще ме наругаят, но малко са държавите в света като САЩ, където журналистиката е играла толкова важна, отговорна и ползотворна роля от обществена гледна точка. Не че в тамошната практика има само ангели и херувими; не че няма падения, скандали и мръсни пари. Но още през далечната 1831, когато безпардонният френски скептик Алексис Дьо Токвил посещава новоизгряващата на световния небосклон държава, той посвещава много време и думи в прочутата си книга на ролята на американската журналистика, на свободата на печата, на конституционната основа, върху коята е стъпила тази иначе не лесна и противоречива в практиката си професия.

Може да обичаме или не Америка (имам предвид САЩ); може да я възхаваляваме или критикуваме по различни поводи. Но едно е неоспоримо: тяхната сериозна (не булевардна) журналистика, в моменти на историческа отговорност в повечето случаи е била на мястото си. И по време на Втората Световна война, и на Виетнамската война, и на войната в Ирак, ако си спомним репортажите на Питър Арнет от CNN от покрива на хотела си в Багдад. Знам, има много случаи и при тях на грешки, на премълчавания, на „пазаруване“ на имена и редакции, но някак си винаги е имало достатъчно силни и обективни гласове в политическата пустиня, манипулирана от лични, олигархични или кланови интереси. Няма защо да ходим далеч за примери: „Уотъргейт“ издигна авторитета на „Вашингтон Пост“ (както и на Катрин Греъм, на редактора Бен Брадли и на репортерите Удуърд и Бърнстейн) до звездни висоти, сривайки в същото време  циничния и лъжлив екип на Никсън;

„Ню Йорк Таймс“ на свой ред има не по-малки заслуги за обществената чистота в страната, разкривайки политически машинации и мръсотии в подмолите на Пентагона, на ЦРУ и ФБР; да не изброявам останалите вестници, много от които малки провинциални издания, но с голям кураж на издатели, редактори и репортери, когато става дума за политическа нечистоплътност, далавери с пари на данъкоплатците и прочие гадости.

Този кураж донесе на „Пост“ и „Таймс“ кошници с „Пулицър“ в течение на десетилетия, включително и в категорията за журналистика на обществено значими теми. „Таймс“ още е на фамилията Сулцбъргър, но дори един ден и той да последва съдбата на „Пост“,

в занаята ще останат достатъчно достойни донкихотовци,

които ще продължат да се борят. Дори цялата журналистика да мине на интернет основа и хартията и мастилото да изчезнат, сигурен съм, че съпротивителната сила на професията ще остане. И не само заради Първата поправка в Конституцията, а заради духа на нацията, каквато я правят личности от ранга на  Томас Джеферсън и Ейбрахам Линкълн.

В каквато и криза да се намират САЩ, пише с тъга „Файнаншъл таймс“, и днес парите за разследваща журналистика там са пет пъти повече, отколкото в Англия или която и да е страна в богата Западна Европа. Сеймър Хърш от сп. „Ню Йоркър“ все още получава добра заплата за САМО две статии годишно. Но когато този ветеран на разследващата журналистика напише нещо, прозорците и нервите в Белия дом, в Пентагона или другаде се тресат като при земетресение в Сан Франциско.

Има ли смисъл да припомняме, освен на студентите от факултета по журналистика, кои бяха и какво направиха против войната във Виетнам Питър Арнет и Уолтър Кронкайт; Питър Дженингс и Том Брокау; Дейвид Халберстам и Джеймс Рестън? Мнозина от тях си отидоха от този свят с ореола на светци; неопетнени, почитани, достойни за отговорностите на професията. Питам се също (неизбежно), колко от българските колеги, вчерашни и днешни, ще се запомнят от читатели, зрители и слушатели със същите чувства на уважение, независимо от пренебрежението към тях от страна на нашенските барони, никсъновци и Генерал Уестморлънд, в български вариант…

Разбира се, трудно е да се очаква солидна, с висок професионален интегритет

журналистика в една икономически слаба и морално обедняла държава,

пък била тя и по-стара от Америка. Но ако за качествена журналистика се искат и много пари, за качествено редакторство се иска и нещо повече, наречено мъжество. А от трите категории – репортери, редактори и издатели –  се очаква нещо много рядко срещано в нашата политическа джунгла: почтеност, благоприличие и отговорност пред аудиторията, т.е. народа.

По странно стечение на обстоятелствата българската и американската журналистика се появяват на бял свят горе-долу в една и съща епоха, при идентични обстоятелства (да ме простят историците за разликата от стотина години). Ние търсим отдушник от турското робство, американците – своята идентичност и по-малко диктат от короната в Лондон. Но и двете журналистики започват с общи цели и ценности: свобода, независимост, национално единство, просперитет, обективна информация, образование за всички чрез вестници и списания; гражданско общество основано на високи морални стойности.

(Един добър познавач на американската журналистика ни припомни в книгата си, че една от причините за 200-годишния сравнително устойчив просперитет на САЩ е ролята на сериозната, критична, национално отговорна журналистика, която държи на мушката си всички правителства по всяко време). Читателите ще кажат:  лесно им е на американските издатели, те са богати… И ще са прави. Но и част от нашите издатели са доста богати. И какво от това? Журналистиката ни е близо до тази в Бурунди и Зимбабве, ако се вярва на различните класации. За идеали и висши национални ценности да не мечтаем. Сигурно по такъв повод Чърчил е казал, че журналистиката е най-добрата професия, стига навреме да я напуснеш…

Днес у нас почти никой (освен в академичните кръгове) не споменава тези мисии на медиите. Особено възпитателната и образователната. Да не говорим за насърчаване на моралните ценности в обществото… И ако, както се е шегувал старият Сулцбъргър, баща на днешния издател на „Ню Йорк Таймс“, „шуробаджанащината понякога работи“ (имайки предвид семейния характер на бизнеса в „Таймс“ и „Вашингтон Пост“), то у нас медийните династии днес навяват спомени за първите две серии от „Кръстникът“ на Копола, поръсени обилно с балкански пиперец от времето на Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина.
Може би поради това един чужд кореспондент каза преди няколко дни, че телевизионният екран ни показва интелекта на днешната Мис България, както я виждат редакторите, а неколцина репортери, за разлика от неформално, но спретнато облечените им колеги от Би Би Си, ни показват в ефир дългата история на тенис-фланелките си.

Тъжна забележка, но така ни вижда чужденецът.

И забележете, вестникарските идеали на Бен Франклин, Марк Твен, и по-късно на Джон Стайнбек много приличат на тези от времето на Богоров, Каравелов и Ботев. После пътищата им се разделят. Очаквано, за съжаление.
Пеевски и Дон Греъм изглежда никога няма да се срещнат.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.