СофияПловдивВарнаБургасРусе

Стреляме по яребици, докато ни гони лъв

Атанас Христосков. Снимка: личен архив

Давам си сметка, че ще си навлека гнева на повече приятели и съмишленици, отколкото на онези, които винаги съм считал за противници. Но понеже не си вадя хляба с ролята на бунтар, все още имам свободата да кажа онова, което мисля.
Вече се изписаха цели енциклопедии за “лятото на нашето недоволство”. Съзнателно пропускайки политическите подбуди, искам да се спра на няколко по-съществени пласта.

Едва ли някой се съмнява, че зад протестите, както и зад ината на управляващите стоят геополитически цели. Както Русия финансира медиите на Пеевски, за да прокарва своите интереси, така се финасират други медии и НПО-та, които имат за задача професионално да водят бунта на модерните млади хора – създават се фейсбук платформи, пускат се балони в небето, правят се арт акции. Всеки критичен ум естествено си задава въпроса – кой плаща този масраф? Няма съмнение, че всичко това струва пари. Възможно е хората и организациите, на които се плаща, да са започнали с чисти намерения, но пък и те нямат нищо напротив в момента да получат финансиране за това – сега е техният звезден миг, в който след години на „засушаване” ще могат да осребрят онова, в което вярват, защото те наистина вярват в либералните идеи. Проблемът е, че ако случайно еволюират в оценките си или пък определено действие от страна на управляващите като по чудо им се стори отговорно, те няма да могат да кажат онова, което мислят, защото кранчето ще спре. Парите, които получават са с определена цел – това правителство трябва да падне на всяка цена! И то колкото по-рано, толкова по-добре. Така тези иначе симпатични хора стават заложници на вече констелирани позиции и идеи и губят красотата на критичния ум, тръбейки навсякъде, че са проводници именно на такъв. Тоест, все по-ясно започва да прозира лицемерие, а то не е една от ценностите, за които хората излизат да протестират.

Все по-ясно изпъква и един друг момент. Самопровъзгласилите се лидери имат ясна идея за това какво е негативната свобода, т.е. „свободата от…” – трябва да се освободим от мъртвата хватка на олигархията, от плутокрацията, от комунистическата мафия и т.н. Идеите им за позитивната свобода обаче, т.е. „свободата да…” са повече от мъгляви. Достатъчно доказателство е фактът, че все още не е кристализирала по нужния начин политическа алтернатива на статуквото. Дори Реформаторският блок, който е достатъчно симпатичен, все още не е извел ясна и конкретна политическа програма. На всичкото отгоре ножицата между протестиращите „за идеали” и онези, които не разбират „за какво става въпрос” се отваря все повече, дистанцията вместо да се скъсява се увеличава, а това означава едно – алтернативата не се е научила да комуникира с „простолюдието”. Значи, не е готова и да управлява. Явно, че в момента заслужаваме точно тези управляващи и е нужен момент на саморефлексия и активна работа на местно ниво, за да дочакаме да узрее гроздето.

Либералните идеолози пък могат да използват ползотворно получените субсидии и да комуникират ясно пред обществото, а и да изяснят пред самите себе си, истинския смисъл на либералните ценности. В момента в медийното пространство вилнеят апологетите на едно изключително плитко и повърхностно либертарианство, което обожествява свободния пазар. До степен, в която съществуването и добруването на тази абстракция става цел сама по себе си и води до парадокса на свеждане на онзи, който все пак е призван да бъде свободен – ЧОВЕКЪТ – до ролята на механичен елемент, обслужващ свободата на пазара. Истински хуманната идея обаче е тази, която поставя в центъра именно човека и такава трябва да е задачата на автентичния либерализъм. Онзи другият, платеният с NGO пари, нерядко има за цел точно обратното – идейно-философско, икономическо и политическо робуване на нездрави външни интереси.

Самият аз съм човек с либерални разбирания. Въпросът обаче е кой и как тълкува либерализма?…
Протестът има и своите икономически мотиви. За мен обаче остава загадка защо след като най-голямото зло са олиграхията и плутокрацията, протестите се позиционират пред пионките от Народното събрание, а не пред офисите на олигарсите! Дали една протестна разходка в Бояна, Драгалевци и Симеоново няма да даде далеч по-ясен знак на истинските виновници за общественото недоволство? Обсажда се келяв депутатски автобус на площад, на който има паркирани няколко „s-класи” на CEO-та, три мутренски „Ферарита”, и два „Майбаха” на олигарси, а те сякаш остават незабелязани. Честно, слепи ли сте??? Наистина не разбирам това.

Толкова за механичната част на протеста. Той обаче има и едни други, по-дълбоки нива, на които ми се иска да се спра и смятам, че са далеч по-важни.
Протестът, такъв какъвто стартира, беше поколенчески и културен, не политически и икономически.
Той отприщи дълго потисканите контракултурни пориви на „поколението Х“ – над 80% от протестиращите са на възраст 30-45 г., т.е. представители именно на това поколение. Те са бунтари и некомформисти по душа, отраснали с музиката на Пинк Флойд, Депеш мод, Ю Ту, Нирвана и цялата алтернативна вълна и инспирирани от нейните послания. Това е поколението, за което „смисъл“ не е непозната или пък отдавна изгубила своето значение дума, а тъкмо напротив – такъв е необходим тук и сега. От друга страна, хората над 50 г., както и „поколението У“ (тези под 30 г.) са относително малко по площадите. При първите причина са нихилизмът и пълното обезверяване, докато „поколението Y“, по дефиниция е на конформисти, търсещи моментално удовлетворение. Именно затова последните трудно биха могли да понесат идеен маратон, а пък и очевидно не се идентифицират напълно със случващото се.
Протестите са последния шанс на „поколението Х” да изрази себе си и да не изпусне влака като своите майки и бащи. Затова в протеста участвах и аз. Освен интересът ми като сценарист и режисьор (вече над година пиша сценарий на подобна тема), участвах с ясното съзнание, че това е моето поколение – със своите ценности, с натрупания си гняв, с волята си за живот. Приказката обаче свърши. У огромното множество от хора, включително и у мен, тази енергия се изля и укроти. Протестът беше един красив миг сам по себе си. На площада останаха крайните идеалисти, маргиналите, платените протестиращи и късно уловилите модата. И дори през септември хората да се завърнат с нова енергия по площадите, е невъзможно тя да се съхрани, ако няма ясно политическо послание и харизматична фигура, която да го въплъти. Колкото и пари да се излеят и колкото и приказки да се изприказват за това.

Под културния пласт обаче има и още един и именно той е истинската причина да чувствам себе си повече като турист и наблюдател по площадите, отколкото като истински протестиращ. Това е цивилизационният пласт.
Наистина е повече от чудесно това, че протестът е не за хляб, а за достойнство. Това е висша духовна ценност и е гордост човек да живее в такава цивилизация и в такова време, в което може да си позволи това да протестира за достойнство. Това обаче е позиционна стока – налагането на личното достойнство винаги е за сметка на нечие друго. За да бъдем достойни, трябва да имаме образът на някой, който не е. Иначе категорията достойнство губи своя смисъл. Нещо повече, налагайки себеусещането си за достойнство и идеалите си на извисени екземпляри на западната култура и цивилизация ние удобно пропускаме социалната цена на това достойнство. Защо струват толкова сутрешното кафе, дините, пластмасовите китайски играчки? Ако е под моето достойнство да полагам асфалт, да нося торби с пясък и да чистя тоалетните как да намеря някой, който е готов да свърши тази недостойна работа? И обратно – ако аз като прост работник се боря за достойно заплащане, защо шефът ми да не счита, че е достойно да получава далеч повече, след като носи цялата отговорност и риск за бизнеса си? Така, в борбата си за достойнство влизаме в колизия един с друг, именно защото достойнството в света е точно определено количество и то трябва да се разпредели по някакъв начин между нас.
Достойнството е висока категория, но не е най-високата. Има по-висока от нея, и от гледна точка на християнството, което претендираме, че изповядваме, това е смирението.

На запад протестираха срещу глобализацията и това сякаш беше връхната точка на най-жизнената цивилизация в историята на човечеството. Какво означава да протестираш срещу глобализацията? Означава да осъзнаеш, че собственият ти стандарт – жизнен, идеен цивилизационен и в крайна сметка себеусещането ти си имат цена, чиято тежест неминуемо пада върху някой друг. Протестът на западния човек срещу глобализацията беше протест срещу себе си. А това сякаш е крайната точка, до която въобще можем да достигнем в своята духовна красота. Получили веднъж себеусещане за достойнство да се откажем от него в името на по-висша цел.  Цивилизацията в своя апогей!
Сега протестите имат по-скромни цели. Да изгоним „хищните акули” от „Уолстрийт” и протестът за лично достойнство са от по-нисш порядък – това са протести на егото.

Проследявайки икономическите и обществените тенденции през последните години прогнозирам, че до няколко години протести като този у нас ще обхванат и западните държави. Светът ще се движи към защитаване на все по-базови ценности и протестът ни за достойнство може би ще се окаже собствената ни връхна точка.
И тук идва основният въпрос: какъв смисъл има да стреляме по яребици, докато ни гони лъв?
В откровените разговори, които нерядко водя с мои приятели икономисти осъзнаваме, че балонът на дълговите пари почти е достигнал критичната си точка, а и уви, продължава да се раздува – прави ли ви впечатление колко реклами има на кредити и особено на „бързи и лесни пари”?! Рано или късно обаче този балон ще се спука и социалната цена не само за България, а и за света, в който живеем, ще бъде жестока. Протестирайки днес за достойнство трябва да си даваме ясна сметка, че може би утре ще се молим за къшей хляб и ще приемаме лятото на 2013 г. като „доброто старо време”.

За да не се случи това, темата „табу” трябва да излезе от сферата на плитките тълкувания на всевъзможни псевдомесии и антиконспиратори и да се сложи откровено на масата на обществения ред. Основната енергия трябва да се пренасочи от темата за личното достойнство към търсенето на макроикономичекса парадигма, която да създаде стабилна основа за нас и за нашите деца. Може би няма да е толкова вдъхновяващо, но пък ще има практичен резултат, който може и да съхрани достойнството ни.

Изключвам като такова решение, разбира се, утопичният призив за опрощаване на съществуващите дългове – такова решение е вредно, ще изиграе деморализраща роля и ще доведе до пълен социален и икономически декаданс. В крайна сметка алчни са не банките, а хората, които живеят на кредит. Те, а не банките, имат нереалистична представа за себе си и е логично да заплащат цената на завишената си самооценка.

Действително изглежда, че светът, в който живеем, поне по външни белези, е възможно най-добрият. Той е реализираната мечта на фантатстите отпреди сто, двеста, триста години и продължава да се ражда пред очите ни именно заради парадигмата на „дълговите пари”. Всяка приказка обаче има своя край. И за да не бъде той трагичен без никакво отлагане трябва да потърсим не само как да излезем от дълговата спирала, а и как огромното количество създадени вече „кухи пари” да се изпълнят с реална тежест. Към момента световната макроикономическа мисъл все още не е намерила отговор на този проблем.

Точно затова вярвам, че търсенето на такъв е кауза, която е далеч по-смислена за нашето, а и за следващото поколение, от сляпото гонене на личното ни достойнство. Ако някъде трябва да се изливат „либерални пари” то е именно за намирането на такива решения, а не за подкрепата на кухи лозунги и мъгляви протестни идеи. Всички ние чувстваме и знаем, че има генерален проблем и че наша е отговорността да го решим.
И тук се връщам на темата за либералните ценности. Вярвам, че висшето проявление на свободния ум е поетата лична отговорност. Либералните идеи се изпълват с истински смисъл тогава, когато водят до социално отговорни действия.

Искрено се надявам, че ще срещна съмишленици както в това разбиране, така и в оценката на онова кое е истинският ни приоритет днес, за да заслужим правото си да живеем достойно утре.

–––-
* Авторът Атанас Христосков е дипломиран икономист и режисьор. Носител е на наградата „Златна роза” 2011 за на-добър български игрален филм с дебютната си лента „Номер едно”.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.