СофияПловдивВарнаБургасРусе

35 години затвор или престъплението и залавянето на редник Брадли Манинг

Брадли Манинг. Снимка: от тв екрана

Б. р. – Брадли Манинг, информаторът на „Уикилийкс“, бе осъден на 35 години затвор в САЩ за предоставянето на стотици хиляди поверителни документи, съобщиха световните агенции в сряда. Съдебното решение бе произнесено от военен съд във Форт Мийд. Манинг можеше да бъде осъден на 90 години затвор по обвинение в шпионаж, кражба и измама. Прокуратурата пък поиска 60 години затвор. Редник Манинг ще бъде уволнен без почести от въоръжените сили на САЩ и ще бъде глобен, като няма да получи част от полагащото му се възнаграждение. Книгата на Анди Грийнбърг „Уикилийкс – машината, която убива тайни”, издадена току-що от „Милениум”, съдържа най-пълното документално разследване за мотивите на Манинг, извършеното от него и залавянето му след като е издаден от хакера Ейдриън Ламо. Следва откъс от книгата в превод на Виктория Атанасова.

Две от съществените черти на лийкъра са изобилието от знания и липсата на власт. А Брадли Манинг има достъп до много повече информация и разполага с много по-малко власт, отколкото Елсбърг някога е имал. Както младият войник по-късно ще напише, той е „достатъчно умен, за да разбира какво става, но безпомощен да направи каквото и да било”.
Кариерата на Манинг в армията бързо се обърква, както и животът му преди това. В средата на 2010 г. е понижен, защото е ударил друг войник и е крещял на старши по чин, пратен е да мести кашони в склада за продукти и да помага при слабо посетени събития като барбекю за гостуващ отбор мажоретки. Веднъж офицер го намира свит в ембрионална поза на пода. Друг път е заварен да седи сам с нож и да дълбае думата „искам” в дървения стол. Заради опасенията за неговата безопасност и психическото му състояние командирът му премахва ударника от пушката му. Дори и тогава той запазва привилегиите си за достъп до секретна информация.
Понижаването на Манинг може би е свързано и с факта, че вече не полага особени усилия да крие хомосексуалността си, дори присъства на демонстрации против т.нар. Предложение 8 срещу гей браковете в Калифорния, докато частта му е разположена в северната част на щата Ню Йорк. Заявява пред репортер, че е бил изхвърлен от дома си и е загубил работата си заради сексуалната си ориентация. Твърди, че политиката на военните „Не питай, не казвай” го принуждава да живее „двойнствен живот”.
В статусите си във „Фейсбук” споменава за интимен приятел от Бостън – Тайлър Уоткинс, с когото се е срещнал по време на отпуск там преди отплаването за Ирак. „Брадли Манинг се радва, че работи и е активен отново, макар и с разбито сърце и толкова далеч от гаджето”, гласи една актуализация на състоянието му. И друга: „Брадли Манинг е в казармата, самотен. Липсваш ми, Тайлър!” Манинг ще пише по-късно за решението си за „преход”, за да се превърне в жена на име Бриана Манинг. По време на една от отпуските си прекарва няколко дни облечен като жена на публични места и започва да планира електролиза и други процедури за смяна на пола след уволнението си.
Но моментът, за който Манинг твърди, че го е насочил по пътя към превръщането му в най-плодовития лийкър на своята епоха, не идва по време на неговата социална борба в редиците на армията. Това става по време на работата му като анализатор, един от стотиците хиляди с достъп до бездънните залежи от секретна информация на армията. И това се случва много по-бързо, отколкото бавната трансформация на Елсбърг от ястреб до гълъб.

Петнадесет души са задържани от иракската федерална полиция за печатане на „антииракска литература”, а на Манинг е възложено да разследва ситуацията. Той бързо установява, че затворниците не са призовавали към насилие, а просто са написали определената от него като „научна критика” срещу министър-председателя Нури ал Малики, с предположения за евентуална корупция в кабинета на премиера. „Веднага взех тази информация и изтичах при офицера, за да обясня какво се случва”, пише Манинг по-късно. „Той не искаш и да чуе… каза ми да млъквам и да обясня как бихме могли да помогнем [на полицията] да арестува повече хора….”
„Винаги си задавах въпроси за начина, по който работят нещата, разследвах, за да открия истината. Но в този момент станах част от нещо. Бях въвлечен активно в нещо, срещу което бях напълно против”, пише той. „Всичко започна да се разпада след това… видях нещата по различен начин.”
Манинг се заравя по-дълбоко, преглежда базата данни на Държавния департамент, за която по-късно ще бъде обвинен, че е организирал изтичане в „Уикилийкс”: 251 000 меморандума, описващи откровено тайните отношения на световните лидери. Той ги вижда като „безумни, почти криминални политически задкулисни отношения, не-PR версии на световните събития и кризи, всякакви видове данни, като всичко от подготовката на войната в Ирак по времето на Пауъл, до това какво е действителното съдържание на „пакетите помощи”.
„Толкова много сведения има… те засягат всички на Земята. Навсякъде е печатът на САЩ, навсякъде има дипломатически скандали, които ще бъдат разкрити… Исландия, Ватикана, Испания, Бразилия, Мадагаскар, щом е държава, и е призната от САЩ като държава, по нея има мръсотия”, пише Манинг. „Това е открита дипломация … световна анархия в CSV формат. Тя е красива и ужасяваща.”
Накрая пише и за видеоклип, заснет от пилотската кабина на хеликоптер „Апач”, показващ как група мъже биват убити от тежко въоръжения хеликоптер. „На пръв поглед, бяха просто няколко души, застреляни от хеликоптер. Нищо особено, имаше още две дузини подобни случаи”, пише Манинг. Но видеото се съхранява в папка на военната прокуратура, което предполага, че е било използвано в някаква процедура на военното правосъдие.
Така че Манинг проследява датата на видеото – през юли 2007 г. – и координатите му, предградие на Багдад, наречено Ню Багдад. И свързва тези факти с публикация в „Ню Йорк таймс”, която разкрива, че двама журналисти от Ройтерс са убити при въздушен удар на хеликоптер, заедно с девет бунтовници на земята и черен микробус, от който според военните се стреляло по американски войници.
Манинг разбира, че мъжете на земята всъщност не са стреляли по никого. Хеликоптерът „Апач” покосява групата отгоре, без никакви доказателства, че са бунтовници. А в черния микробус, който спира до ранените и умиращи мъже, за да им помогне, също има само цивилни, семейство, надяващо се да спаси живота на група непознати, които умират на улицата и на тротоара. Но хеликоптерът засипва с куршуми и микробуса като ранява две деца и убива родителите им. „Ами те са си виновни, че водят децата си при сражение”, шегува се един войник в аудиозаписа на клипа.
„Обмислях го със седмици… може би месец и половина”, казва Манинг. Тогава решава: ще предаде записа на „Уикилийкс”, където той ще се превърне в пролог към такова изтичане на класифицирана информация, в сравнение с което всички останали в историята ще изглеждат незначителни.

***

Ейдриън Ламо изглежда сякаш е заспал. Надвесил е глава над обяда си, чиния със сьомга, печен банан и зеленчуци, както и чаша кафе, която е напълнил до ръба със сметана и пет пакетчета захар.
Седим в ресторант, който предлага колумбийска храна, на няколко пресечки от дома му в невзрачното градче, чието име ме моли да не назовавам. Вместо това, тридесетгодишният хакер поиска да напиша само, че сме се срещнали „на остров”, подигравателно подсказване за легионите гневни привърженици на „Уикилийкс” и Брадли Манинг, които биха искали да открият Ламо и да го тормозят или да му навредят. Тези преследвачи не са плод на въображението на Ламо. Само преди няколко дни новинарски екип от „Ал Джазира” е включил в телевизионното интервю с Ламо и кратък кадър с екрана на компютъра му. Един от множеството онлайн преследвачи мярнал айпи адрес на монитора, пуснал търсене с Whois, открил, че е регистриран в Кармайкъл, Калифорния, и публикувал информацията онлайн. За щастие на Ламо, това бил стар адрес.
Ламо все още не се е отървал от пристъпите на параноя, остатък от годините, прекарани като хакер и бездомен скитник. Когато сядаме в ресторанта, той настоява да си сменим местата, за да бъде „с лице към вратата”, въпреки факта, че местата ни са перпендикулярни на изхода.
Изглежда, въпросът, който оказва такъв сънотворен ефект върху Ламо няколко минути след като сме започнали да се храним, е следният: Сега, когато Брадли Манинг е затворен в изолирана килия в Куонтико, Вирджиния, в очакване на съдебния процес, напълно лишен от упражнения и посетители, и принуден да се съблича и да не носи нищо, освен груба роба всяка вечер, за да не може да извърши самоубийство с ластика от бельото си, не съжалява ли Ламо, че е предал Манинг на властите? Като поглежда сега назад, би ли го въвлякъл отново в онлайн разговори, които продължават с дни, докато Манинг не признае всички подробности за организираното от него изтичане, и би ли предоставил тези уличаващи записи на властите?
Ламо отговаря, като стиска очи и бавно клати глава нагоре-надолу в продължение на няколко секунди. Решавам да се протегна и да го потупам по рамото. Преди да го направя, той изведнъж ме поглежда и ми отговаря.
„Този човек е все едно шпионин. Той е следващият ни Олдрич Еймс или Робърт Хансен”, казва Ламо, като има предвид двамата осъдени двойни агенти, продавали информация на СССР в продължение на няколко десетилетия. Ламо звучи като робот, в резултат на коктейла от успокоителни, който взема всекидневно. Но лешниковите му очи се разтварят широко и сега той ме гледа с изненадваща яснота.
„Единствената разлика е, че вместо да дава информация на Съветите, я е дал на организация, която е против секретността. В друга държава, той щеше да получи куршум в главата. Тук получава дарения и одобрение.”

Аз продължавам: Не е ли уязвим Ламо за обвинения в лицемерие, след като е предал Манинг заради поведение в стил информацията-трябва-да-бъде-свободна, каквото самият Ламо е проповядвал през годините си като незаконен хакер?
Ламо гледа в чинията си, затваря очи и мускулите на врата му сякаш се отпускат. След няколко секунди отново се притеснявам дали най-накрая не е издъхнал на стола си. Когато ме поглежда внезапно, този път аз подскачам от изненада. „Знам, че като казвам това няма да си спечеля много приятели”, изрича. „Но ако Манинг беше пуснал само онова видео и нищо друго, не бих казал на никого за това. И аз бих го изнесъл, ако бях на негово място.” Ламо замълчава, сякаш за да ми позволи да осъзная казаното.
„Трябваше да прегледа файловете”, продължава Ламо. „Вместо това, той си каза: „Това са един милион документи. Чел съм една милионна от процента от тях, но установих, няма да има вреди, ако ги изнеса.”
Ламо говори за сложните пресмятания, които е направил, за да стигне до решението си, като първо претеглил кое е доброто за жертвите на хеликоптерната атака и техните семейства в сравнение с доброто за войниците, извършили нападението, а после кое е доброто за Манинг в сравнение с това на секретността за военните на САЩ и Държавния департамент. Затова в момента, в който решил да предаде на властите записите от програмата за незабавни съобщения, казва Ламо, той не се съмнявал в заключенията на своите морални пресмятания.
Ламо притваря клепачи. „Той искаше да направи света по-добро място. Но просто не знаеше какво прави”, натъртва той глухо. „Иска ми се да беше имало някакво друго решение. Всъщност, предложих на агентите да го наблюдават и да го захранват с дезинформация. Но вместо това те избраха да го задържат.”
Той е онзи непознат сред всички възможни непознати, на когото Брадли Манинг избира да довери изтичането, което може да го вкара в затвора за останалата част от живота му.

***

За един млад, измъчван от угризения войник, който току-що е извършил масово изтичане на секретни документи, е съвсем естествено да открие в лицето на Ламо съчувстващ довереник.
Само ден по-късно, казва Ламо, той започва да получава имейли от Брадли Манинг. Текстът на съобщенията е криптиран, а публичният ключ, използван от Манинг за криптирането е генериран така, че само Ламо да може да ги дешифрира. Но Ламо така и не успява да намери ключа, който ще дешифрира тези съобщения, така че те си остават безнадеждно блокирани. Тогава Ламо му отговаря като предлага просто да общуват през програма за чат.
На 21 май Ламо получава следното съобщение, този път криптирано с чат протокола Off-the-Record:
„Здравей. Как си? Аз съм анализатор от армейското разузнаване, разположен в Източен Багдад, освободен от задължения заради „проблеми с адаптацията”… Сигурен съм, че си доста зает”, гласи съобщението от потребител с име Bradass87. И без дори да изчака отговор, продължава: „Ако имаш безпрецедентен достъп до класифицирани мрежи четиринадесет часа на ден, седем дни в седмицата в продължение на осем и повече месеца, какво би направил?”

В предната оперативна база в Багдад, „Хамър”, където Манинг пребивава като анализатор от разузнаването, сигурността е шокиращо слаба – „физически, технически и културно”, както Манинг ще каже на Ламо. Той седи сред редици други млади анализатори и гледат преследвания с коли, музикални клипове, записи на взривявани сгради, и често записва данни на сидита и дивидита. Дори ключалките на вратите не се използват правилно. Въпреки че са с електронни кодове, войниците просто почукват и ги пускат. „Културата подхранва възможности”, пише той.
А ги има и мрежите. Въпреки че SIPRNet не е свързана към интернет, липсва усъвършенстван контрол. Манинг ще каже на Ламо, че веднъж попитал агент на НСА в базата дали мрежата е в състояние да засича подозрителни действия на местно ниво. Манинг разказва как агентът му отговорил, че това „не е приоритет” и продължил да гледа Шиа Лабеуф във филма „Орлов поглед” и да си хапва бисквитки. По друг повод Манинг казва, че е питал агента конкретно за хипотетично масово вътрешно изтичане. Според Манинг агентът отговорил, че се съмнява „някой да може да го направи… ресурсите са ограничени”.
„Слаби сървъри, слаби пароли, слаба физическа сигурност, слабо контраразузнаване, невнимателен анализ на сигналите” изброява Манинг пред Ламо. Всичко това заедно представлява „идеален пример как не се прави информационна сигурност”.
По време на изслушването в Сената в началото на 2011 г. сенатор Сюзън Колинс ще върти на шиш военните и представителите на Държавния департамент тъкмо заради тези уязвимости. „Как е възможно военен с нисък чин да изтегли документи с такъв обем без да бъде засечен толкова дълго време?” пита тя бавно, с раздразнен тон. „Това наистина ме обърква.”
Отговаря й Томас Фъргюсън, заместник на заместник-министъра на отбраната за разузнаването, който звучи съвсем като любимеца на някой учител, озовал се в кабинета на помощник директора. „Ситуацията на театъра на бойните действия беше такава, че се наложи да поемем риск”, отговаря кратко служителят с прошарена брадичка, като се опитва да приключи с тази изповед възможно най-бързо.

***

„Поехме риск при поставянето на информация там… за да осигурим пъргавина и гъвкавост на военните сили там, трябваше да бъдат в състояние да достигат до всяка база данни в SIPRNet, да изтеглят тази информация и да я пренасят чрез подвижни носители.”
А защо поне не имало мрежови специалисти, които да хванат Манинг след епичното му сваляне на данни? Сега вече почти може да се усети как на Фъргюсън му пари под яката. „Много от системите там са, по липса на технически термин, скърпени заедно”, продължава той със свито гърло. „Не е точно като при Бенк ъф Америка, където има хомогенна система и могат да се добавят и изваждат разни неща. Те имат множество системи и при въвеждането на нов софтуер или на инструменти за наблюдение на прониквания трябва да се подхожда към всяка система по различен начин.”
Военните, добавя той, „поеха риска… Тези хора са с получен достъп, те преминават през проучване на миналото им”.
И накрая, удивително откровено признание: „Честно казано, съсредоточавахме се предимно върху заплахата от външен нарушител, а не върху вътрешната заплаха.”
По всички признаци Манинг представлява квинтесенция на вътрешната заплаха и той постепенно напипва уязвимостите на мрежата. Всъщност, преди да изпрати своето фатално криптирано послание до Ейдриън Ламо, той извършва повечето действия за постигането на епичното изтичане на данни така, сякаш следва наръчник за най-добрите практики на лийкъра.
Както Манинг казва на Ламо, на двата компютъра на SIPRNet, които са свързани със залежите от класифицирана информация, липсва повечето от необходимия софтуер за наблюдение, който би могъл да засече необичайните му търсения и многократното копиране на тези данни върху неговите замаскирани презаписваеми дискове. Но дори и след като натрупва своята контрабанда, Манинг не смее да я пусне да изтече през свързаните с интернет военни мрежи до „Уикилийкс”. Графикът на неговите изтичания подсказва, че е изчаквал докато се върне в Съединените щати по време на отпуск и да ги качи чрез връзката на своя „Макбук” с невоенна мрежа – може би от къщата на леля му в Роквил, Мериленд. С други думи, подобно на Елсбърг и той изнася данните си през главния вход на Пентагона.
След това Манинг описва на Ламо как е използвал комбинация от инструменти за сигурност, за да скрие всяко звено от веригата на изтичането, която води от „Уикилийкс” до неговия „Макбук”. Той се свързва с уебсървърите на „Уикилийкс”, които поддържат протокол Secure Sockets Layer, или SSL криптиране, което обикновено се използва за скриване на данните за електронна търговия или онлайн банкиране от мрежови шпионски програми, които търсят пароли или номера на кредитни карти в уеб. Освен това използва Secure Shell протокол за трансфер на файлове, или SSH FTP, метод за създаване на криптиран тунел между две отдалечени системи, който им дава възможност за сигурно споделяне на файлове. Накрая, и най-важното, използва „Тор”, инструмент за анонимност, който прекарва пътя до сайта за качване на данни на „Уикилийкс” през поредица от възли из интернет като всеки нов адрес от поредицата е криптиран, за да попречи на всеки да свърже крайната му точка и неговото начало. Чрез тази скрита, не оставяща следи връзка Манинг продължава да източва тайните на военните през плетеницата на „Тор” от объркващи задънени улици по целия свят към сървъра на „Уикилийкс” в центъра за данни в Стокхолм, Швеция.
Една година по-късно, когато заради приказливостта на Манинг военните следователи стигат до името му, те конфискуват всеки компютър, който може да има отношение към неговото изтичане, от компютрите на SIPRNet до „Макбука”, който вече е изпратен обратно в дома на леля му в Мериленд. С достъпа до тези конкретни компютри играта свършва. Разследващите намират на твърдите им дискове достатъчно доказателства, за да свържат Манинг с изтичането: той се е опитал да заличи всички улики в своя „Макбук” като презапише върху файловете случайни данни, но лаптопът му по някакъв начин е прекратил процеса. Там има досиета на задържани в Гуантанамо, десет хиляди каблограми на Държавния департамент и множество чат логове между Манинг и Джулиан Асанж, в които Асанж изглежда помага на Манинг да проникне в акаунта на администратор, за да получи достъп до военната мрежа, като в същото време прикрива следите си. (Асанж иска да знае колкото е възможно по-малко за Манинг и комуникацията им вероятно става под псевдоними. „Излъжи ме”, казва той на Манинг.)
Следователите дори откриват в „Макбука” на Манинг обяснителния файл, изпратен на „Уикилийкс” заедно с неговото мегаизтичане. „Това е може би един от най-важните документи на нашето време, той разпръсква мъглата на войната и разкрива истинската природа на асиметричната война през 21 век”, може да се прочете в него. „И приятен ден.”

Но е важно да се помни, че нито една от тези следи първоначално не води следователите до името на Манинг. Ейдриън Ламо, а не дигиталната детективска работа, помага на армията да надуши Манинг: по всичко личи, че така и не са намерени веществени доказателства за връзка между „Уикилийкс” и самоличността на Манинг. Преди Ламо да поднесе на тепсия името на Манинг на следователите, те едва ли биха могли да конфискуват всеки компютър в SIPRNet, да не говорим за всички възможни лаптопи, използвани от всеки офицер от разузнаването в отпуск във всеки дом в Америка. Манинг, в края на краищата, е само един от 1.2 милиона американци с разрешение за достъп до строго секретна информация, добре прикрита игла в извисяващата се военно-промишлена купа сено.
Всичко това означава, че ако младият редник не беше описал подробно целия процес на изтичането онлайн пред непознат, само няколко минути след като се свързва с него, стъпка след уличаваща го стъпка, той можеше никога да не бъде открит.

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.