СофияПловдивВарнаБургасРусе

Близкоизточните съюзи на САЩ се пропукват

Гидиън Рахман. Снимка: от тв екрана

Темпото на събитията в Близкия изток отново се ускори. Повече от две години след началото на Арабската пролет събитията в региона все още могат да се променят толкова бързо, че западните правителства полагат усилия да не изостават от тях. Миналата седмица Барак Обама свика извънредно заседание за обсъждане на тежките репресии над „Мюсюлманските братя“ в Египет само за да се озове пред още по-драматично предизвикателство – атака с химическо оръжие в Сирия.

И двете събития поставиха очевидни и непосредствени предизвикателства каква политика да се предприеме. Трябва ли да се прекъсне американската помощ за Египет? Трябва ли САЩ да нанесат военни удари срещу Сирия? Вариантът за военни действия срещу режима на Башар Асад набира международна инерция: Великобритания, Франция и Германия вече изразиха подкрепа за военна реакция.

Как ще отговори Америка ще зависи отчасти от това колко твърдо ще реши Обама да се придържа към външнополитическата си стратегия: той иска да понижи американската замесеност в Близкия изток, за да се съсредоточи върху вътрешнополитическите реформи, възхода на Китай и усъвършенстването на голфовия си удар.

Където е възможно Обама предпочита да остави съюзниците да поемат по-голямата част от товара на разгръщащите се в региона събития. Той остави Великобритания и Франция да оглавят военните операции в Либия, макар и с неизбежната американска помощ. В идеалния случай той би искал да реагира и на смута в Близкия изток съвместно с група единомислещи регионални съюзници.

Има обаче един голям проблем при тази стратегия. Традиционно политиката на САЩ в региона се опира на здравите отношения с петима решаващи играчи: Израел, Саудитска Арабия, Египет, Турция и страните от Залива. Независимо от разногласията им на повърхността, тези държави бяха сили на статуквото. Старото статукво в Близкия изток обаче вече не съществува и традиционните съюзници на Америка сега теглят в различни посоки.

Резултатът е, че за администрацията на Обама ще се окаже изключително трудно да изгради общ регионален подход към вълненията. Положението в Египет, повече отколкото това в Сирия, създаде непримирими разногласия между партньорите на САЩ. Ако Вашингтон подкрепи египетската контрареволюция, това ще зарадва някои от традиционните му приятели в региона и ще потресе други.

Саудитска Арабия е най-старият съюзник на Америка в Близкия изток и също така е главен регионален поддръжник на египетския военен преврат. Израел също очевидно е дискретно доволен от развоя на събитията в Кайро.

Турското правителство обаче е възмутено от събитията в Египет. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган е лидер, който Обама грижливо е отгледал. Според неотдавнашна книга на бившия служител на администрацията на Обама Вали Наср, президентът на САЩ „често се обажда по телефона на Ердоган и вероятно се е съвещавал с него повече, отколкото с всеки друг световен лидер“.

Поведението на Ердоган обаче става все по-непостоянно. Той изглежда се бои, че уличните демонстрации против правителството му в Турция са подготовка за държавен преврат по египетския модел. Подложен на този натиск, той развиваше все по-странни теории на конспирацията, като миналата седмица намекна, че египетският преврат бил замислен от Израел. Обама смяташе, че е постигнал край на войната на думи между Израел и Турция, но това крехко разбирателство сега пак се разпада.

Катар, който се превърна във влиятелен регионален играч чрез мъдрото използване на големи количества пари, е също така домакин на главната военновъздушна база на САЩ в региона. Катарците симпатизират на „Мюсюлманските братя“ и следователно са на противоположната страна с Израел и Саудитска Арабия в спора за Египет.

На повърхността има по-голямо регионално единодушие относно Сирия. Всички традиционни приятели на Америка в региона искат режимът на Асад да се махне. Саудитците и израелците смятат, че това ще нанесе тежък удар на Иран – регионалният съперник, който най-много ги тревожи. Катарците са големи поддръжници на сирийските бунтовници, както и турците. Позицията на новия египетски режим за Сирия още не е ясна, макар и да е показателно, че Асад очевидно много се зарадва на преврата в Кайро.

Повечето регионални съюзници на Америка много държат САЩ да се намесят по-решително на страната на сирийските бунтовници. Израелците се безпокоят, че ако ако няма реакция на явното прекрачване на определената от администрацията на Обама „червена линия“ за употреба на химически оръжия в Сирия, обявените от САЩ „червени линии“ за иранската ядрена програма няма да се приемат сериозно. Израелците обаче се тревожат и от силно застъпения в сирийското бунтовническо движение джихадистки елемент, а тези тревоги се изказват дори още по-силно от западните разузнавателин служби.

Колкото до Обама, той се опасява, че ако САЩ отговорят на настояванията на съюзниците си в региона и по света и се замесят пряко или косвено в борбата срещу Асад, ще се стигне до окуражителни викове от страничната линия от съюзниците, които ще изчакат резултата на резервната скамейка, а после ще обвинят Америка, когато нещата започнат да се объркват. Тези регионални разногласия вероятно само укрепва първоначалния инстинкт на Обама да се отдръпне от Близкия изток, вместо да се втурва към звука от битката.

Понякога обаче събитията следват собствената си логика. С нарастващата вероятност за въздушна атака срещу Сирия изглежда, че президентът Обама ще бъде въвлечен още по-дълбоко в Близкия изток, противно на собствената си трезва преценка.

Още по темата: Обама полага усилия да избегне грешките на Буш

Тим Уичър
Франс прес

Десет години след решението на Джордж Буш младши да нахлуе в Ирак без мандат от Съвета за сигурност Барак Обама се готви да нападне Сирия, управлявана от Башар Асад, без да сезира ООН – но твърди, че ситуацията е различна.

Всяка операция в Сирия без съгласието на Съвета ще трябва да се води от „коалиция на желаещите“ като онази, която свали Саддам Хюсеин. Русия – основният съюзник на Дамаск, не пропусна да изтъкне приликата. Москва напомни, че нахлуването през 2003 г. бе мотивирано с неверни данни, според които Багдад разполагал с оръжия за масово поразяване – а днес американци и европейци все по-открито твърдят, че миналата седмица сирийската армия е предприела масирана химическа атака срещу предградие на Дамаск.

Съответно държавният секретар Джон Кери, критикувал навремето Буш, че „бързал“ да тръгне на война в Ирак, нарече „морално безсрамие“ предполагаемото обгазяване на граждани с отровни вещества.

„Този път нещата наистина са различни, – уверява Ричард Гауан от Нюйоркския университет. – Само твърд радетел на теорията на конспирациите би заявил, че Обама е искал да се стигне дотук, през 2003 г. обаче администрацията на Буш явно имаше желание да завладее Ирак.“

Германия и Франция тогава бяха против операцията, а Лондон подкрепи Джордж Буш. Този път основните европейски сили са на едно мнение и френският президент Франсоа Оланд споменава „отговорността да се закриля мирното население“.

Да изстреляш няколко крилати ракети обаче е по-лесно, отколкото да стигнеш до споразумение в Съвета за сигурност, за да сложиш край на един конфликт, взел над 100 000 жертви от март 2011 г. насам. Русия и Китай вече три пъти налагаха вето на резолюции, предложени от Запада с цел да се упражни натиск върху Башар Асад.

„В търсене на баланс“

„Москва и Пекин със сигурност ще осъдят всяка военна акция, но Вашингтон е убеден, че е морално оправдано да се действа срещу Дамаск, и досегашната резервираност на Обама вероятно ще говори в негова подкрепа“, обяснява Ричард Гауан.

„Съветът за сигурност не може да бъде единствен гарант за това кое е законно и кое – справедливо“, смята Ричард Хаас, председател на Съвета за международни отношения и бивш американски дипломат. „Това би означавало да позволим на страна като Русия да се разпорежда с международните закони, а в по-широк план и с международните отношения“, казва Хаас и добавя, че САЩ не бива да допускат това.

По думите му Вашингтон „търси баланс“ – военната операция трябва да е достатъчно силна, „за да наложи схващането, че наистина има червени линии, които не трябва да се прекрачват“, но не твърде мощна или прекомерно дълготрайна, „за да не нареди и САЩ сред участниците в гражданската война“.

Също както се опряха на НАТО и заобиколиха ООН, за да бомбардират Сърбия през 1999 г., САЩ и съюзниците им биха могли според Хаас отново „да приложат един вид многостранен подход“, избирайки за опора НАТО или арабските страни, враждебни на Башар Асад.
В крайна сметка десетки държави може да сформират „коалиция на желаещите“, прогнозира той.

Някои страни обаче остават предпазливи. Според шведския външен министър Карл Билд е необходим опит да се издейства мандат от Съвета за сигурност и е „важно“ инспекторите на ООН, действащи в Сирия, да получат възможност да съобщят своите изводи.
„Преди да започнем операция, искам да видя категорично доказателство – в една или друга форма, че са били използвани химически оръжия“, обяснява посланик, изпратен в ООН от държава съюзничка на САЩ.

А Ричард Гауан предупреждава, че Обама „ще забележи бързо спадане на международната подкрепа за американска военна операция, ако премине от ограничена наказателна акция, свързана с химическите оръжия, към опит за сваляне на режима“.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.