СофияПловдивВарнаБургасРусе

Стената, която и Роджър Уотърс не можa да бутне

Снимка: авторът

Много е трудно да се напише каквото и да било за такъв спектакъл. Или да се предаде с думи усещането, което предизвика той миналата вечер на националния стадион „Васил Левски“. Във всеки случай снощи видяхме нещо невиждано до този момент у нас. Не само от гледна точка на аудио-визуалното изживяване, което ни предложиха Роджър Уотърс и мега-професионалният му екип, но и като послание и символика. И в този, втория смисъл – нещо, което не съм сигурен дали заслужаваме.

Бях гледал записи в YouTube, бях изчел доста за невероятното шоу, но въпреки всичко не бях подготвен и наполовина заспектакъла, който предстоеше. Стената от „тухли“, извисяваща се през сцената от единия до другия край на стадиона, предстоеше да се превърне в платно за най-въздействащата прожекция, която някога съм виждал.

Когато започна всичко и публиката изригна във възторг при появата на Роджър, стана ясно, че това няма да е обикновен концерт, пък било то на един от най-легендарните музиканти в рока. Автобиографичните елементи, отправките към Втората световна война, снимката на бащата на Уотърс и на други мъже и жени, загинали във войни и или убити невинни от потиснически режими, буквално ме разтрепераха.

Не можех да ръкопляскам, да викам, да пея заедно с публиката. На сцената видях този възрастен човек, посветил живота и творчеството си на своя баща, с когото никога не се е срещал, и на протеста срещу безумното лице на войната, на консумеризма, на всички онези сили, които потискат и смазват човека. Този човек обикаляше света със своето послание и същият този човек тази вечер беше в София, България – страната, която не бутна своята стена. Почувствах се невероятно нелепо.

Искаше ми се да се кача горе и да му кажа: „Хей, Роджър! Ние не бутнахме Стената, ние си я държим подобно на каторжника, който е свикнал с веригата си и дори си я харесва. Това е страната, в която хората катерят Бузлуджа с автобуси, за да размахват плакати „Искаме си социализма!“ в сянката на една разбита бетонна чиния, а правителството си организира всенародни митинги в своя чест, както е правило в продължение на 45 години през миналия век“.

България не разбра Роджър Уотърс. Медиите положиха много усилия за това. Не става въпрос за онези няколко хиляди зрители, които бяха на стадиона и които със сигурност ще носят винаги в себе си спомена за величествения спектакъл. Става дума за онези, огромното мнозинство от хора, които чуха за Уотърс по телевизията и от печата. За медиите акцентът беше в това колко стар, „грохнал“, „капнал“ и съсипан изглеждал музикантът.

Два дни се занимаваха с много тревожния въпрос защо ли е решил да отиде на гроба на майор Томпсън в Литаково (вместо примерно да се снима с полуголи девойки в Син Сити). Някои го обявиха за комунист, други за политически объркан човек. Веднага след концерта всички се хванаха за надписа „оставка“, появил се за 5 секунди върху Стената по време на изпълнението. Със сигурност това ще е и единствената новина, която ще се появи в утрешните вестници.

Безкрайно тъжно. Посланието на Уотърс си остана там, между трибуните на националния стадион. Който видял – видял. Който разбрал – разбрал. А именно – да се вгледаме в самите себе си, в стените, които ни заобикалят. Да открием демоните, които ни преследват и които са се вкопчили в нас. Някои са видими и имат реални измерения, други са стаени дълбоко в нас и трябват много усилия, за да ги откъснем от себе си.

Да съборим тези стени! Звучи някак мъгляво-привлекателно, нали? Звучи космически – така, както са звучали Pink Floyd за българина отпреди 30 години, доволен от своите банички за шест стотинки и боза за четири. Звучи така и днес на същия този българин, който си носи веригата около крака и е доволен зад своята Стена. Пък дори и да не е доволен, е крайно подозрителен, че отвъд Стената въобще е по-добре. Comfortably numb – това е нашата песен и перманентно състояние.

От блога на Георги Грънчаров

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.