Намесата на САЩ в Сирия: Добродетелна война

Хенри Алън. Снимка: личен сайт

Къде бяха усмивките, цветята? Очаквахме по скромен начин да бъдем приветствани като освободители. Това бе преди много години, Чу Лай, Южен Виетнам, 1966 г., при една от ранните катастрофи в опитите на САЩ след Втората световна война да водят добродетелни войни. Хората по селата отказваха да ни погледнат в очите и се усмихваха, само ако ни продаваха нещо.

Колко разочароващо. Войната тогава беше млада, ние също, но не и толкова млади, че да не сме видели документални кадри, които показват приветствените възгласи на палавите хлапета в Неапол или как французите махат предпазливо.

Виетнамците обаче не. Поне в Чу Лай изглеждаше, че печелещите от нашето освобождаване и щедрост ни мразеха или твърде много се страхуваха да покажат, че ни харесват.

Но защо? Нима не водехме освободителна война, поредната добра война в американската традиция на добри войни? Нима екипът ми за връзка с населението от морската пехота не раздаваше сладкиши на децата, същите СуиТартс, които човек можеше да си купи в американските киносалони? Раздаването трая два дни.

„СуиТарт нъмба тен! (СуиТарт номер десет)“, викаха децата, които се нароиха около камиона ни на втория ден. „Номер десет“ значеше „най-лошото“. Те ни хвърляха СуиТартите обратно. Ние отново ги хвърляхме по тях, несъмнено губейки подкрепа сред тях. Битката на СуиТартите. В крайна сметка трябва да се каже, че я загубихме – още един случай на невъзнаградена американска добродетелност.

Добрата война, добродетелната война. Вярваме в нея. Трябва да вярваме, иначе няма да сме американци.

Както е писал Джон Ъпдайк: „Америка е отвъд силата, тя действа като в сън, като Божие лице. Където и да се намира Америка, там има свобода, а където я няма, лудостта управлява с вериги, мракът задушава милиони. Под търпеливите й бомбардировачи раят е възможен.“

САЩ не се бият заради земя, природни ресурси, омраза, мъст, религиозно покръстване – обичайните неща. Покрай някой и друг барел петрол, ние се бием заради добродетелта.

Няма значение, че не се получава – лъжите от Тонкинския залив, използваният във Виетнам газ „Агент Ориндж“, симулацията на удавяне, несъществуващите оръжия за масово поразяване, безсмислените ужаси на Абу Гариб, изтребител, който избива сватбари в Афганистан, обяснението ни за цивилните жертви като абстракция: „съпътстващи щети“.

Спретнато и подредено. Говорим за воденето на война все едно е терапевтична наука – хирургически удари, прецизни бомбардировки, степенувани отговори, хомеопатично лечение, което ползва война, за да ни излекува от войната. „Подобното лекува подобното“, както се казва в хомеопатичния лозунг, „войната, която ще сложи край на всички войни“, както се твърди, че казал Удроу Уилсън за Първата световна война. Изпращаме търпеливите си бомбардировачи както се трупат одеяла за излекуване на треската на някое дете. Изстрелваме си ракетите и казваме: „За ваше добро го правим.“

След Втората световна война в училище ме учеха, че човечеството, особено американците, мрази войната и обича мира. Обединените нации се издигнаха на Ист ривър в Ню Йорк – леярна, която превръща мечовете в плугове. Преименувахме министерството на войната в министерство на отбраната. Имахме „Атоми за мир“, пакети от хуманитарната агенция „Кеър“, кутии от УНИЦЕФ за празника на Вси Светии и Берлинския въздушен мост вместо война срещу Съветския съюз.

Проблемът тук е, че човечеството не мрази войната, то обича войната. Затова и води толкова много войни. Индианците от Нова Англия бяха толкова отдадени на взаимните си войни, че не можаха да се обединят и да изтласкат европейците в морето във войната на крал Филип.

Какво по-добро обяснение на цялата писана история с нейните ужаси, завоевания, мародерства и избивания? Любовта ни към войната е проблемът. Войната е психическа зависимост, може би болест, хроничното автоимунно заболяване на човечеството. Тя избухва, успокоява се, но винаги дебне в очакване да ни осакати и убие. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да я държим в ремисия.

Въпреки това обаче американците продължават да вярват в идеята за добрата и добродетелна война. Тя почесва калвинисткия ни сърбеж, доказва издигането ни в благословен народ.

Господ, значи, е на наша страна. Странното обаче е, че продължаваме да губим. От Втората световна война не сме печелели никоя сухопътна война, траяла повече от седмица: Корея (патова ситуация), Виетнам, някои по-дребни като Ливан и Сомалия и по-големи като Ирак и Афганистан. Иначе всички имаха за цел да са добри войни, да спасяват хора от самите тях.

Най-новата възможност за търпеливите ни бомбардировачи е Сирия. Чистотата на мотивите ни е ненакърнима. Ще изстреляме ракетите си, само за да накажем греха, приел в този случай форма на отровен газ. Никакво завземане на земя, никакъв петрол, даже не и опит за установяване на демокрация.

Оскар Уайлд е казал: „Докато войната се възприема като нещо зло, тя ще има своето очарование. Започне ли да се приема като нещо вулгарно, ще престане да е популярна.“ Той не е предугадил, че САЩ ще гледат на войната като на нещо добродетелно.

Колко опасна идея.

БТА

* Хенри Алън е носител на наградата „Пулицър“ за критически текстове за 2000 г. Бил е редактор на „Вашингтон пост“ и репортер в продължение на 39 години.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.