СофияПловдивВарнаБургасРусе

Олигархията, мафията и Източна Румелия

Из „Трябва ли да съществува Румелия?“*

Възпоменателна картичка от Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Не! А защо не, ние ще да се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземеме на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и дру­ги още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре.

Преди всичко ние сме длъжни да кажеме, че тая нещастна страна, някогашната Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници се е преобърнала на едновремеш­на община в турско време; тя се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Тъй като на тоя чифлик съществуванието не е известно, тъй като неговите управители, директори и пр. са уверени, че след изтичанието на тия пет го­дини не само че не ще могат да вземат втори път чифлика, но че ще да го изгубят съвършено, както казахме — то всеки се над­преваря кой повече да удря кьораво, да трупа богатство за черни и усилни дни, когато няма да име вече Румелия, когато в Плов­див ще да остане само една префектура и две съдилища. Второ пришествие ще да бъде тогава за всичка чиновническа сган, коя­то не е успяла още да си направи по няколко къщици, да си уре­ди чифличеца, да си подправи воденичката, да си донесе мобили от далечна Виена. Всички ония видни, симпатични и до­стойни директори, които получават по 40—50 лири на месеца: блажените членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири на година за Бог да прости, защото освен моабет и писание­то антрефилета за своите вестници друго нищо не правят; и ця­ла войска разни други чиновници, които са си получавали редов­но заплатата в разстояние на седем години, ще да останат на сух камък, ще си посипят главите с пепел и ще отидат да плачат пред конака да се върне Румелия пак, да потрае още поне годинка две.

Захарий Стоянов

Че Румелия е чиновнически чифлик, че нейното съществувание е добро и полезно само за чиновниците, за това трябва да се е уверил всеки данъкоплащач. Ние не знаеме друга такава блажена страна по света, в това число и монархиите, гдето чиновничеството да е пуснало такива темелни корени, гдето и последният писец да играе с лири. Няма чиновник както в Пловдив, така и по областта, който да не е станал тежък базиргянин, който да не раздава на бедното население пари с убийствена лихва. Ние имаме подробни сведения от някои градове в областта, че комшулукът и интересите на чиновниците вървят ръка подръка с разпоряженията на правителството. В някои затънтени градовце гдето чиновниците са живеели братски, като захванеш от началника до последния писец, данъците са се събирали тогава, когато населението е най-много оскудено за пари. В такъв слу­чай чиновникът се явява ангел-спасител със своите лири. Той отърва продаванието на кравата и на малачето, но в същото вре­ме той става господар на няколко семейства, които са длъжни да работят денонощно за изплащанието на тежкия фаиз.

Кой в Румелия владее днес най-добрите беевски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици, чалтици и пр.? — Чиновни­ците. Кой има по два и по три пашовски сараи? — Чиновни­ците. Кой получава лирата от 100 гроша, а я харчи по 140? — Чиновниците. Кой е направил да заскъпнат европейските стоки, а да се понизят до нищожна цена нашите? — Чиновниците. Кои хо­дят цяло лято по Хисарските бани и по дебелите сенки с файтони
с по три коня? — Чиновниците. На кого не вземат синовете, братята и роднините солдати, че им били дробовете половинка, че им били тънки вратовете и кожата мека? — На чиновниците. Кого избират за депутати, които уж държат страната на народа и които ся уж нещо като против чиновниците? — Пак чиновни­ци. На кои най-после са червеня вратовете, а децата дебели? — Пак на чиновниците. Кой не е плащал данък, откогато се е уч­редила Румелия? — Чиновниците и чорбаджиите. На кого служат вестниците, които се издават в Пловдив и които все за на­рода пишат? — Пак на чиновниците, защото ги пишат и изда­ват чиновници.

Блажени чиновници, свята Румелия! Нека живей на многая лета. А кой плаща за тия чиновници, от джеба на кого излязват лирите, които те дават с фаиз? Кой си вдига на тавана ралото и си отваря дюгеня да ходи солдатин? — Ония, които се пекат по цял ден на слънцето, които затварят своя кепенк с по пет гроша на ден. Чудното и смешното е още и това, че тия чиновници никога не се признават да кажат, че те са бъдещи бегове и чорбаджии. Още повече, те викат най-много против съществуванието на Румелия’ те са, които ще да направят съединението, когато това съединение е чума за тях, когато то ще да ги разбие на прах и на пепел.

Хората, които отделиха Тракия от Княжеството и я прекръстиха Румелия, едва ли им е минувало през главата, че те създават чиновническа държава или, по-добре, разделят населението на два класа: на западнали данъкоплащачи и на осигурени чиновници. Първите да поддържат вторите, едни да блаженствуват, а други да осиромашават от ден на ден. Хората, които създадоха Румелия, мислеха си, че тя ще се бунтува всеки месец, по при­чина че не ще й бъде възможно да съществува, та затова имен­но определиха турски гарнизони на Балкана, да пазят пътищата, които водят в Княжеството. Хитри дипломати бяха тия хора, но не можали да предвидят, че от Румелия ще се образува млечна чиновническа крава, че ще да се отхрани и отгои цял батальон чиновници, които ще да бъдат по-страшни и от турските бата­льони, които ще да бъдат яки диреци за дългоденствието на тая страна, които ще да пазят балканските проходи не с пушки и то­пове, но с лири и богатство; а турските гарнизони ще бъдат само плашило за заблуденото и угнетеното население. Щом някой си издигне гласа и отвори уста да извика „аман“, то хората, които държат Румелия демирбаш, на часа казват: „Мълчи, че гарни­зоните чакат на Мустафа паша.“

Възпоменателна картичка от Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

В края на статията си „Трябва ли да съществува Румелия?“ ние мислим, че не би било зле, ако се обърнеме да кажеме и две думи към просветена Европа, към седемте велики сили, кои­то са виновници на Румелия, които решават съдбата на много народи от нашата черга.
Едва ли е нужно да загатваме тука, че тая християнска Евро­па не е мислила и не се е ръководила от християнска любов и братство, когато е подписала нашето разделение. Нейните мо­нарси, нейните дипломати и държавници, щом си помръднат крака нанякъде, щом направят свиждание и други род любезно­сти, органите им тръбят на четири страни, че те са били въоду­шевени от чувствата на миролюбието, че те са си дали ръка и дума да съхранят всеобщия мир, да въдворят спокойствие и по­рядък. Но на дело, в чистата и груба действителност, се върши съвсем противното. Мир и спокойствие желаят великите сили особено на Балканския полуостров; а защо те търкалят така нехристиянски помежду ни ябълката на страстите, на крамолите и на постоянни борби за съществувание и за народни стремле­ния?

Как щеше да се съхрани и въдвори окончателно мирът на Балканския полуостров? Сега ли, когато България е разпокъсана на четири части, когато храбрите и мъчениците херцеговци и бошнаци са продадени на друг тиранин…? Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите? Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателния варваризъм на различ­ните атиловци и чингизхановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братя, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора, херои за общочовешката сво­бода, поети и литератори, която потърси своята свобода с чере­шови топове?


Няма съмнение, че при разделението на нашето отечество Европа се е ръководила само от едно важно обстоятелство, а имен­но: да не би тоя некултурен народ, събран в едно цяло, покорен и признателен на Русия, не се съедини един ден с казаците, в дадения момент, и изпогори Европа. Донякъде право. Но Европа не е взела пред вид много важни обстоятелства, които правят безосновен нейния страх. Факт и събития неопровержими са, че ние теглим към Русия, слушаме я и се покоряваме толкова по­вече, колкото сме поробени, подчинени и неосвободени напълно. Нека някои от европейските дипломати посети трите Българин — Княжеството, Тракия и Македония, — и той ще да се увери в думите ни. Когато името на Русия и нейния цар е в Македония бог, в Тракия е свети Петър, а в Княжеството — просто импе­ратор. „А какво сте вие направили за в полза на свободата в разстояние на 5—6 години, та искате да образувате независимо княжество?“ — ще да ни попита Европа може би. „Вие имате пълна свобода на словото, устно и печатно, а досега не сте го упражнили да не разсърдите един консул; вие сте стадо, защото, когато колят братята ви, отивате да питате същия консул: дали му е дошло времето, или да почакаме още? У вас, ако излезе един смъртен да си изкаже мнението, правят митинги, пишат се ултиматуми, люлей се цялото ви правителство!“Действително, че в това отношение ние трябва да червим сурат; но се утешаваме, от друга страна, че това чувство на рабо­лепие не е наследствено, не е естествено у българите. Горните при­чини, които споменахме: нашето неосвободено още отечество, пла­чът на македонските ни братя, банкрутството на Тракия и пр., ни карат неволно да регистрираме, да забравяме своите права. Да се не бои Европа от нашата песен „Бой, бой, искаме бой!“
Нека тя подпише нашето народно обединение, та да ни оста­ви на мира. Ние притежаваме такива природни богатства, ние имаме реки, широки пасбища, небутани планини в замяна, но при това нямаме манчестерски работници, лионски фабрики, австрийски интереси; не се владее България от десетина души лордове. Прочее не ще да имаме нужда да безпокоим нещастните китай­ци, да подкупуваме афганския емир, да конкурираме на колониалната английска политика, да превземаме Цариград. Ние ще да бъ­дем ратници на прогреса и цивилизацията, ние ще да се развиваме у дома си, нещо, което сега е невъзможно, защото поддържаме две правителства, два пъти повече чиновници — непроизводител­ни сили, — защото сме пръснати, разбити на четири лагера, за­щото същата тая Европа ни е попречила.

Тук му е мястото да кажем няколко думи и в отношение на нашата господарка Турция. Тя се е убедила вече от всички повече, че Тракия не може да бъде нейна, че освен полза тя има и вреда от тая област. Не може да бъде тя нейна не че ние ще да я уплашим, не че ние ще да й противостоим, но пак зъбестите, нейните съюзници, които й подаряват коне, колесници и килими, ще да я притиснат един ден. Нейното владичество в Тракия служи само за зло, поддържа още страстите между раз­личните елементи. Че ние не говорим прости приказки, може да послужи за доказателство тоя факт, че от Румелия е станало по-голямо число изселвание на турците, отколкото в Княжест­вото. В Княжество България турските граждани при всичкото си хладнокръвие в избирателната борба пак провождат в камарата 10—15 депутати, когато в Румелия се явява само един, и той за хатър.

Прочее ние сме уверени, че когато се развеят нашите знамена за съединението ни с Княжество България, когато ние извикаме „Долу пашалъка!“, когато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в интереса на прогреса и на цивилизацията — то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт. В името на човещината, в името на XIX век, за правилния успех на цивилизацията, ние я молим да стори това, дордето е време, докато не е ударил часът на анархията, толкова страшна и опасна за цяла Европа!…

*Захарий Стоянов пише статията си „Трябва ли да съществува Румелия?“ в няколко последователни броя на в. „Борба“ между 24 юни и 20 август 1885 г. Е-vestnik публикува статията със съкращения. „Борба“ е издаван и редактиран самостоятелно от Стоянов и излиза непосредствено до Съединението, за което главно се е борил. В „Строители на съвременна България“ Симеон Радев пише за „Борба“: „Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като „Борба“. Тя подействува гръмотевично.“

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.