СофияПловдивВарнаБургасРусе

Черните ангели, Никола Гешев и „ръката на Москва“

Никола Гешев. Снимка: Архив на Комисията по досиетата

В досие „Овен“, открито за издирването на Гешев след 9 септември 1944 година, има интересна „справка за Н. Гешев“. Тя започва с едно изречение, което изследователите обикновено цитират, когато стане въпрос къде да бъде търсен. Ето какво е написал Димитър Велев, групов началник „Издирване”: „По сведения на Праматаров, Гешев още след поражението на немските войски при Сталинград е замислил бягство от България, като винаги е посочвал за най-подходяща страна за целта Турция“.

Никой обаче не задава въпроса защо Гешев е „замислил бягство от България“. Да се твърди, че това е заради „поражението на немските войски при Сталинград“, е направо нелепо. За съжаление малко от съвременниците тогава разбират това, което ние знаем – че поражението на фелдмаршал Паулус край Волга е повратна точка във Втората световна война. В боевете между 19 ноември 1942 и 2 февруари 1943 германците и техните съюзници губят 5 армии в състав около 800 000 души, 70 000 автомобила, 2000 самолета, 10 000 артилерийски системи, 2000 танка и самоходни оръдия.

Богдан Филов: „25. I. Царят гледа със спокойствие на руските успехи на Източния фронт. Той застъпи пак обстойно неговата си теза, че уволнението на старите военачалници е било грешка, че сега липсва единство в командването, че намесата на партийците във военните работи е дало само лоши отражения…

26. I. Никой не засегна положението на Източния фронт. У нас в по-широки кръгове не се проявява някакво особено безпокойство. Аз също съм убеден, че германците рано или късно ще се справят с положението…
3. II. Сталинград най-после падна, въпреки геройството и самопожертването на германските му защитници. Военното значение на този факт може би не е много голямо, обаче важно е психологическото му отражение, понеже Сталинград беше станал нещо като символ на борбата между болшевизма и националсоциализма“ (Филов 1990: 548).

Архивите са запазили един интересен документ, който най- красноречиво показва какво е било отношението на официалните власти към реалистите относно военната мощ на Германия след Сталинградската битка.
Илия Найденов, околийски управител на Тетевен, в ежемесечния си доклад за състоянието на вътрешния ред в околията: „На 18 март (1943 година – б. м.) се завърна от Германия жителя Никола Гешев като групов началник на гр. Тетевен Константин Мазнев, бивш офицер, уволнен от военна служба през 1920 година като умоповреден, който замина с редовен паспорт на 2 декември 1942 година. Същият разправял пред много лица, че от това, което видял в Германия, съди, че тя ще загуби войната. Много градове били разрушени от английската авиация, народът бил унил и пр. Мазнев не проявява видими признаци на анормалност, но от време на време изпада в анормално състояние. До заминаването му за Германия минаваше за отявлен и голям германофил. Изглежда, че той е проявил анормалността си и е бил изгонен от Германия, което го е озлобило и затова именно той говори сега против Германия. За тези проявления на К. Мазнев е произведено полицейско дознание и ще се поиска въдворяването му на ново местожителство“.

С тази фраза Праматаров е искал просто да означи времето, когато на Гешев за първи път му е щукнало да бяга от България, а не причината.

И така, Сталинградската битка е завършила. В България, както твърди Филов, „в по-широки кръгове не се проявява някакво особено безпокойство“. В едни по-тесни кръгове обаче се надига такъв страх, че отделни индивиди планират да бягат в чужбина.
Защо?
На 13 февруари е застрелян генерал Луков.
И се започва една…

ПОРАДИ КАКВА ПРИЧИНА КОМУНИСТИТЕ ОТ 1943 ГОДИНА ВЪЗПРИЕМАТ ЕДНА ЗАКЛЕЙМЯВАНА ПРЕЗ 30-ТЕ ГОДИНИ ТАКТИКА?

30-те години на миналия век в БКП минават под знака на борбата с „левите сектанти“, които според здравите сили в партията били виновни за червения терор през 20-те години и след това. Късметлиите, които остават в България, просто са отстранени от партията, а други, които са си мислели, че като са избягали от полицейския гнет в Съветския съюз, са изтеглили печелившия билет от лотарията, загиват във вихъра на сталинските чистки или потъват за дълги години из лагерите. През 1926 година ЦК излиза с декларация, в която между другото се заявява: „Ако с него (става въпрос за атентата от 16 април 1925 – б. м.) се е целяло с един удар да се премахне източника на злото, то тая мисъл съдържа едно двойно доказано от историята на революционните движения заблуждение: първо, злото, което души един народ, не се премахва с отстраняването на няколко лица, колкото и видна роля да играят те, докато силите, които ги крепят, са налице. На убитите лица винаги се намират заместници. Второ, ударът, нанесен на едно лице, или една група, колкото и силен да е той, никога не може да свърши делото на масата. Комунистическата партия е свободна от тези две заблуждения“.

Но, куриоз! Само няколко години след разгромяването на „левите сектанти“ БКП прегръща горещо най-оплюваното тяхно оръжие – индивидуалния терор. Какво се случва? Защо? Този въпрос е вълнувал всички в партията – от работника на физическия труд до отраканите комунистически адвокати, отървали от бесилката немалко свои другари. През пролетта на 1943 година в нелегалния вестник „Работническо дело“ излиза статия, която има задача да отговори именно на този въпрос.

Ето как я разбира и тълкува съвсем крехката Здравка Кямилева, която току-що е разбрала, че е участник в акция, която трябва да завърши със смъртта на главния редактор на вестник „Зора“ – Данаил Крапчев: ,,В нея се изясняваше позицията на партията по въпроса за терористичната борба. Тя не се приемаше като основна форма, но ликвидирането на някои фанатизирани държавници в този период се свързваше от една страна с факта, че те могат на своя глава да предприемат мерки (а служебното им положение позволяваше това) за тласкане на страната във война със Съветския съюз, в която ще загинат много невинни хора.

От друга страна, произнесените от името на народа смъртни присъди на някои отявлени фашисти, ще накарат и другите да се замислят при решаването на въпроси от такова естество“.

най-голямата заблуда е, че тези присъди са произнесени от името на народа. По това време членовете на партията са около 6000. При такава скромна членска маса какво основание имат да говорят от името на народа, па камо ли да издават и смъртни присъди! Истината е, че през тия години до войната бавно и упорито от БКП са отстранявани всички, които не са съгласни с линията, давана от Москва. В навечерието на Втората световна война партията е като куче на каишка – кажат му да не лае, и то кляка примирено; сипят му в паничката – яде; поведат го на разходка – и то припка с развята опашка край господаря си. ЦК е един кръг от послушници, които само провеждат на терен нарежданията, указанията, писмата – както искате ги наречете, те все едно са заповеди – на Димитров и Коларов. Впрочем греша – те не са техни, на Сталин са.

Пресилвам нещата? През зимата на 1942/1943 година от Балтийско море до Югославия и от Карпатите до Атлантика комунистическите партии получават нареждане да преминат към диверсии и убийства на конкретни лица. Когато в България започва индивидуалният терор на Черните ангели, в окупираните територии съветският разузнавач Николай Кузнецов получава първата си задача – да убие райх комисаря на Украйна Ерих Кох.

Следният цитат може би най-точно потвърждава тезата за чужда намеса и изпълнение на чужди указания: „Тя (ръката на Москва – б. м.) е кървава и много дълга. Напоследък отново почна да се проявява, и то все по един и същ начин. Лицата, които е набелязала да бъдат отстранени, тя ги търси и намира дори в жилищата им. Вчера тя направи опит да посегне върху живота на видния френски публицист г. Марсел Деа – редактор на в. ,,Л’Овър“. Той бил нападнат в дома му, като предварително била прерязана жицата на неговия телефон. Нападателите стреляли срещу него, за щастие не успели да засегнат нито г. Марсел Деа, нито някой от домашните му. Наранени били няколко политически приятели. Както е известно, г. Марсел Деа е основател и водач на Народния фронт, виден журналист и непримирим борец срещу болшевизма.

Неотдавна бе убит пред прага на жилището му един холандски генерал, известен също като водач на националистите и враг на болшевиките“. И още: „Пол Колен, директор на в. „Нуве Журнал“ и председател на дружеството на белгийските журналисти, стана снощи жертва на терористично покушение, извършено с револвери. Пол Колен почина от раните си тая сутрин в 4 часа“.

„Полицейският комисар на департамента Оаза г. Гонес бе убит от един терорист, който проникна в жилището му и даде срещу него шест револверни изстрели. Въпреки търсенията, убиецът не можа да бъде заловен“.
„Луи Бертен, директор на синдикалисткия в. „О Травай“, излизащ в Шамбери, стана жертва на едно терористично покушение в момента, когато се връщаше в жилището си. Авторът на покушението успя да избяга“. „На 8 юли е бил убит управителят на Сана и Лика д-р Драган Хадрович. Убийството било извършено с един пощенски колет, в който била сложена адска машина. Адската машина избухнала при отварянето на колета. Други лица не са пострадали от експлозията. Досегашните изследвания показвали, че авторите на покушението били комунисти“.

Колкото и да е невероятно, съветските тайни служби прескачат океана и се опитват да приложат подобни хватки и на съюзника си в антихитлеристката коалиция. „Депутатът Гордън Фарли (републиканец) заяви в долната камара на конгреса, че имал сведения за отправени заплахи до видни американски общественици, непроявяващи симпатии към Съветския съюз. Тези заплахи, отправяни често по телефона или чрез писма, произхождали от комунисти, които смятали, че са покровителствани от властта. Г-н Фарли не знаел дали действително това не е така, но нищо по-срамно нямало от това да се толерират такива своеволия срещу лица, които били многократно доказали предаността си към отечеството и имали големи заслуги към него. Депутатът цитирал имената на общественици и известни журналисти като Уолтър Липман, Реймънд Граам Суин, сенаторът Норис и ред други, които били досадни на американските комунисти за това, че били обективни в наблюденията си и при нужда не се въздържали от критики срещу Съветския съюз. Отправените срещу тях заплахи показвали от друга страна, че комунизмът прави опити вече да контролира американското обществено мнение с гангстерски методи“.

Продължението на сагата в Конгреса разкрива още факти в тая насока. „В долната камара на конгреса бяха подновени дебатите по заплахите, отправени към някои американски политици, общественици и журналисти. Депутатът Фрейзър заяви, че комунистическата партия в Америка имала инструкции да въздейства на всички влиятелни лица, които не проявявали симпатии към СССР. Партията имала същевременно изработен план, който трябвало на всяка цена да бъде наложен на американското обществено мнение. Постигането на това не било лека задача, но се очаквало, че приложителите на споменатия план не ще се спрат пред нищо, за да го осъществят.
Депутатът заявил, че както в други страни, интернационалът целял да се наложи чрез насилие на отделни личности, които след премахването им щели да бъдат обявени като предатели на съюзническата кауза и отявлени врагове на съветите.

Г-н Фрейзър заявил, че той и много други депутати разполагали с много сведения за пакостната дейност на комунистите в САЩ и в много от южноамериканските републики. Ако било необходимо, той щял да публикува даже факсимиле на заповеди до американски органи на интернационала. Изявленията на г. Фрейзър били подкрепени от депутата Кройдън, който също разполагал с данни, които уличавали интернационала в подмолна дейност“.

По правило това са лица, които имат някакво значение за политиката на Съветския съюз, но в някакъв момент са пресекли като черна котка пътя на великата сила и е дошъл момент тя да се разплати с тях. Не просто така, а защото се страхува, че в някакво по-близко или по-далечно бъдеще тези хора биха напакостили на нейните интереси – без значение дали малки или големи. Понякога убийствата изглеждат като актове за отмъщение или назидание, но не е така – просто целта е по-далечна и втренчени в конкретното събитие, съвременниците им не виждат в перспектива.

„Зора“: „При днешната военна обстановка прочее, индивидуалният терор може да има само едно обяснение: като акт на едно безразсъдно ожесточение или като пристъп на жажда за отмъщение. Кому бе потребна например кръвта на Данаил Крапчев, който от 30-40 години насам стои честно и упорито на позицията на българската национална държава и на българското национално обединение? При известните днес съотношения на сили и интереси кръвта на един или друг личен българин трябва да се приема само като акт на жестоко и безразсъдно отмъщение, защото с нищо не допринася за победата, която те очакват“.

Да разгледаме два от случаите, които и пред паравана, и зад паравана са свързани. С какво генерал Луков и полковник Пантев застрашават Комунистическата партия?

Цола Драгойчева: „Водач на Българските национални легиони (Луков – б. м.) – най-реакционната профашистка организация в страната. Горещ привърженик на хитлеристка Германия, пламенен агитатор на националсоциалистическите идеи и заклет враг на болшевишка Русия. Близък приятел на Херман Гьоринг – втория след Хитлер човек в Германия“ (Драгойчева 1979: 168).

Пак тя за Пантев: „Войнстващ фашист, на чиято съвест тежат смъртните присъди на стотици народни синове. Идейно убеден фашист и заклет привърженик на хитлеристка Германия. За верноподаническите му чувства към райха и за „особени заслуги“ в борбата срещу българското революционно движение през декември 1941 г. Хитлер бе го наградил с високия германски орден „Германски орел“ със звезда“ (Драгойчева 1979: 169).

Методи Шатаров: „Този мръсник (Луков – б. м.) вероятно подготвя касапница за българския народ. Трябва да бъде ликвидиран, преди да е станал министър-председател“ (Радомирски 1962: 59). За Пантев: „Освен това и бившият директор на полицията Пантев трябва да влезе в списъка ви. На този мръсник не му е била достатъчна народната кръв, когато е заемал поста директор на полицията, та сега отново се готви да се намести някъде из министерствата“ (Радомирски 1962: 59).

Митка Гръбчева: „За да се хареса още повече на немците, Луков нашироко разпространяваше своята програма. Той публично предлагаше репресивни мерки, за да се умиротвори страната, и като начало искаше да бъдат избити като заложници при пръв удобен случай хиляди политзатворници и концлагеристи… Партията, като прецени, че Луков наистина може да бъде използван от немците като тяхно оръжие за натиск върху правителството или сам да състави нов кабинет, който щеше да докара нови злини на българския народ, реши кандидатът за „български фюрер“ да бъде премахнат“ (Гръбчева 1962: 188).

И за Пантев: „Дните стремително се нижат един след друг, а задачата за ликвидирането на моралния убиец на десетки и стотици борци, на председателя на съда, който подписа смъртните присъди на Цвятко Радойнов и неговите прекрасни другари, на генерал Заимов, Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, на десетки още изпитани комунисти-революционери, смъртната присъда над палача Пантев още не е изпълнена!… А само преди няколко дни той пак е бил при цар Борис и пак е искал като отмъщение за убийствата на генерал Луков и Сотир Янев да бъдат застреляни сто от най-видните комунисти, задържани в лагерите и затворите“ (Гръбчева 1962: 220).
Сходни приказки. Ако се разменят, едва ли някой би разбрал. Сигурно в БКП наистина са се опасявали от евентуално идване на Луков и Пантев на власт. Макар че е илюзорно по простата причина, че царят се е страхувал, особено от първия, доста повече от тях.

Но след убийствата се разиграва един много по-сложен етюд, който трудно би се родил из нелегалните квартири на ЦК. За какво става въпрос?

Богдан Филов: „Москва хвърля вината за убийството на Луков върху правителството“ (Филов 1990: 557).
Защо се е закахърила Съветска Русия за някакво си убийство, па било то и на генерал, в България? Нищо че е победила край Сталинград, огромна част от територията й все още е под чужда окупация, с прехраната е затруднена, съюзниците се мотаят с откриването на втори фронт, Хитлер подготвя лятна офанзива, която трябва да му върне контрола на военните действия на Източния фронт… Изведнъж обаче Москва решава да помогне на българската полиция и да и отвори очите за истината относно едно покушение от съвсем дребен за нея мащаб!

Защо?

Всъщност по това време правителството на Филов и Борис III има два неприятеля – просъветската БКП и прогерманския Съюз на българските национални легиони. Руснаците финансират едните, германците – другите. Едните са представители на интересите на Съветите, другите – на Хитлер и Райха. Богдан Филов: „Тази постъпка добива още по-голямо значение, като се вземе предвид, че Луков, по негово собствено признание, поддържал връзки с д-р Delius, шефа на германската военна полиция у нас“ (Филов 1990: 545).

В политиката на моркова и тоягата Луков е тоягата, Дамоклевият меч, който виси над короната и би паднал във всеки един момент, в който Берлин прецени, че интересите му в България са заплашени. Съмнявате се? Ето как се чувства царят през есента на 1942 година: Богдан Филов: „1. IX. Вторник. В 10 1/2 ч. Аудиенция при Царя до 11 3/4 ч. Той е силно обезпокоен от дейността на легионерите във връзка с искането на Пантев да отиде в Германия. Смята за положително, че ще подготвя там промяна в правителството с германска помощ. Счита, че партийните кръгове биха могли да наложат такава промяна в правителството с германска помощ. В такъв случай обаче той нямало да остане в България и нямало да играе ролята на датския крал. Опасенията от подобна насилствена промяна на управлението в България се засилват и от сведенията, които имал от баща си.

Макар този последният сам да „конспирирал“ досега в полза на Германия, сега сам започнал да се бои от една решителна намеса на германците и предупредил Царя чрез Евдокия. Настоява по никой начин да не разрешаваме на Пантев и Луков да отидат в Германия и смята, че германците отстъпват само когато видят, че има решително противодействие. Казал му, че за Пантев и Луков е лесно да ги спрем, но че ако той действително има такива опасения, трябва да видим как да реагираме.

Изказах мнение, че ще бъде най-добре да се говори съвсем открито и ясно по този въпрос с фюрера и Рибентроп, за която цел ще бъде най- добре да отиде сам той, а евентуално и аз или Габровски. Той каза, че е готов да отиде, но по-късно, наесен, но само при условие, че Пантев няма да замине, защото не искал да оправя това, което Пантев би забъркал. Засега да отнемем възможност на тези хора да заминават, а после ще обмислим какво друго трябва да предприемем. Беше много нервен и убеден, че немците готвят преврат в края на септември. Повиках веднага след това в министерството военния министър, който веднага обеща да спре Пантева“ (Филов 1990: 522).
Зимата е белязана от този царски страх; на срещите си с Филов и Габровски Борис III говори по-често за опасността от Луков, отколкото за тая от болшевиките. Куриоз! Ето няколко от бележките на министър-председателя:

„31. VIII. Понеделник. Главната тема на разговорите ни бяха легионерите и Луков. Дойдохме до заключение, че засега не трябва да предприемаме никакви конкретни мерки против тях, но да водим само идейна борба. Аз предложих да се повика Луков и да се апелира да не внася сега смут и разцепление, като същевременно се заплаши“ (Филов 1990: 522). „1. IX. Сряда. В 10 ч. с Габровски и Михов бяхме при Царя. Разгледахме пак легионерската опасност“ (Филов 1990: 523).

„17. IX. …От 6-7/2 ч. бях при Царя. Пак е недоволен от Габровски и от полицията… Предадох му подробно… и това, което Луков е говорил пред Захариев и Михов, а именно, че д-р П. Костов (от двореца) му бил внушил да се заеме с легионерите и че на една негова сказка присъствал във Варна и управителят на Евксиноград Мумджиев. Царят много се учуди как това е възможно. На Михов казал, че сега вече се е ангажирал морално с легионерите и нямало как да ги остави. Казах на царя, че мисля да говоря лично с Луков, за да го притисна малко към стената – нещо, което Михов не могъл да стори (те двамата са големи приятели и Михов е бил малко наивен да му вярва във всичко). Царят ми каза да говоря по този въпрос със Севов, който бил повече ориентиран и по умеел да се справя с подобни работи“ (Филов 1990: 529).

„1. XII. Четвъртък. Следобед в 4 ч. аудиенция при Царя. Говорихме по проектираната блокада на София. Той я прие с голяма готовност (вижда се, че беше подготвен от Севов) и настоя да се извърши в събота сутринта, като се направят обиски и у някои легионери и ратници“ (Филов 1990: 543). „9. XII. Сряда. Днес от 4 1/2 до 6 ч. бях на аудиенция при Царя… Царят беше много недоволен от това, че снощи Beckerle, Magistrati и Arnothy са били на легионерската студентска вечеринка (група „Оборище“), дето са присъствали ген. Жеков и Луков. Луков държал и реч, в която атакувал правителството. Действително, това е било голям гаф, при което остава само неизяснено дали министрите са знаели, че ги канят легионери и са отишли нарочно, или са смятали, че са канени от представители изобщо на националното студентство. На вечеринката, която се състояла в „Parisiana“, е имало около 300 души. Същата вечер останалите легионери, от „Цар Симеон“ и „Прелом“, около 2000 души, са били във Военния клуб с Ив. Дочев“ (Филов 1990: 545).

ЦАРЯТ ОТВРЪЩА НА УДАРА

През 1941 и 1942 година истинският опонент на монархическия режим в България наистина е само генерал Луков. Царят го разбира и взема мерки за гарантиране на властта си и престола. Как ли? Вместо предложеното навярно от Филов интерниране (Секретен сътрудник АС-1: „Нещо повече – правителството е имало намерение преди убийството даже да го интернира“.) Борис III избира прастарата хватка „Разделяй и владей“. В последните месеци на 1942 година Луков се сдобива със силна вътрешна опозиция начело с Иван Дочев. Отделение „В“ на Държавна сигурност следи внимателно процесите в Легиона и ги описва точно и педантично в ежемесечните си доклади.

Доклад на Дирекция на полицията до министъра на вътрешните работи за месец януари 1943 година: „Съюз на българските национални легиони – СБНЛ. През отчетния период в организацията се развиха събития, които я доведоха до съвсем ново положение. Иван Дочев, който на 31 декемврий 1942 година присъстваше на посрещането на новата година в легионерския стол „Прелом“, където произнесе реч, даде заповед за почване на активна дейност.
В началото на месеца Филип Филипов, който дотогава бе секретар на Главното водачество в лицето на генерал Луков, издаде един доклад, който бе отциклостиран. В този доклад се изясняваше цялата дейност на организацията през 1942 година. Порицаваше се в него дейността на генерал Луков.

Дадено беше нареждане до всички околийски легионни водачи да се явят поотделно на конференция в София. Явиха се почти всички с изключение на тия от Варна, Лом, Русе и Свищов. Чрез тези конференции Дочев получи подкрепата на всички и стана единствен главен водач на съюза.

Веднага след приключването на тези срещи бяха изпратени 3-ма души – Борислав Тутев, д-р Георги Паприков и Филип Филипов, които да обиколят цяла България, да отнесат на околийските водачи отциклостирана резолюция, резултат на Висшия водачески съвет, с която Иван Дочев се признава за главен водач на организацията, а така също да изнесат на легионерите всички ония въпроси, които им са неясни и в момент, където се явява опозиция, да намерят начини да я претопят.

Тези трима души се завърнаха към края на месеца и от докладите им се разбра, че почти цялата провинция стои здраво зад Иван Дочев, с изключение на упоменатите по-горе градове, които не са обиколени, а остава да бъдат посетени от самия Дочев. Изготвена бе и новата идеология и строеж на организацията, който е почти напълно идентичен с този, който тя имаше в миналото.

Над всичко стои царският институт – България е и ще бъде монархическа държава (курсивът мой – А. И.). Водачът – изразител на политическото мнение на легионерското правителство… Всички околийски водачи и други длъжностни лица, назначени досега от водачеството на генерал Луков, се освобождават от поста, който заемат, и ще дочакат своето преназначение като такива със съответните заповеди, подпечатани с първия легионерски печат с пречупения кръст“.

Интересен факт съобщава началникът на пловдивския отдел на Държавна сигурност в средата на месец февруари: „Болшинството от пловдивските легионери бяха против о. з. генерал Луков. Затова от тяхна страна не се очаква засега някаква акция. Говори се в техните среди, че преди 10-15 дни в София се е състояла тайна сбирка на всички околийски водачи на съюза. На същата е участвал и о. з. генерал Луков. Станали са оживени дебати, при които повечето от присъстващите легионни водачи са отрекли качеството на Луков като главен водач. Изтъкнало се, че това качество си е присвоил сам Луков, без да бъде избран за такъв. Дори е било предложено той да бъде изключен от редовете на легионното движение“.

Новото ръководство пуска и Окръжно № 5, в което се казва: „Главното водачество има сведения, че в провинцията се изпращат различни лица да обикалят легионите, предимно с цел да ги приобщават към самозваното водачество-луковисти. Не бива да се допуща тези господа да устройват събрания, да се срещат с когото и да е било изобщо“.
Руското разузнаване регистрира както страха на царя, така и боричканията в Легиона. Утвърждаването на Дочев не вещае нищо добро за ръководените от Москва комунисти – отпадането на Луков като опонент отдясно означава правителството и дворецът да съсредоточат усилията си в борбата с тях. В онова време, когато на комунистите и руското разузнаване е нанесен сериозен удар (ЦК е в нокаут, военният център е ликвидиран, няколко разузнавателни групи са разбити), едно отклоняване на вниманието от просъветските сили е добър вариант. Н

ещо, което би променило съотношението на силите вътре в страната, е една продължителна междуособица в дясното политическо пространство и насаждане на недоверие за дълго време между субектите в него. И някъде далече от София се взема решение как да стане това. От Москва идва заповедта за ликвидиране на Луков и Пантев, като същевременно по каналите се пуска слуха, че това е дело на двореца и свързани с него хора.
Ходът е изключително успешен – и царят, и легионерите налапват въдицата.

Богдан Филов заключава с въздишка: „За жалост тази теза бе подета и в един легионерски позив“ (Филов 1990: 557)
В интерес на истината, позивите са няколко. Ето един от тях:

„БЪЛГАРИ,
Тия, които бълваха най-гнусни и долни лъжи, които хвърляха кал върху святото за всеки честен българин име на водача генерал Луков, днес усилено разпространяват позиви с въпроса: „Кой уби генерал Луков?“
На тоя въпрос целият народ отговаря единодушно: ТИЯ, КОИТО НЕ ИСКАХА ДА ИМАМЕ НАРОДЕН ВОДАЧ!
Ние, легионерите, отдавна знаем, че евреите, комунистите и плутокрацията не желаят такъв, но ние много добре знаем също, че МАСОНИТЕ ОТ ДНЕШНОТО ПРАВИТЕЛСТВО на няколко пъти се опитаха да разцепят нашата легионерска организация чрез раздаване на богати служби на бивши легионери, за да противодействат вътрешно организационно на Водача.

От какво се бояха управляващите масони? От това, че генералът-водач искаше да се търси отговорност не само за дребните нарушители и частните търговци, но най-вече от ПРЕКОМЕРНО ЗАБОГАТЕЛИТЕ УПРАВНИЦИ И НЕКАДЪРНИТЕ МИНИСТРИ.

БЪЛГАРИ, най-голямата в историята на България ПОЛИЦИЯ, с най-големия бюджет и най-болезнено амбициозния за министърпредседателското място министър е длъжна да улови убийците и чрез бърз съд да докаже твърденията си, а не чрез вестникарски хипотези и анонимни позиви без стойност. Ако не може да направи това, Г-Н ГАБРОВСКИ трябва да си тегли последствията, а не да разчита на наградата от 300 хиляди лева, защото и без нея ние ще хванем убийците и накажем подбудителите“.

Че убийството на Луков не е просто хрумване на няколко човека, па били те и членове на ЦК, а грижливо подготвена операция, зад която стои голяма разузнавателна централа, говори начинът на прикриване на следите. Само няколко дни след това бойната група на Съби Дичев ликвидира полицейския агент Александър Златков – Домата, а някой пуска слуха, че той е убиецът на Луков и отстраняването му е за „почистване на терена“.
Секретен сътрудник на полицията с псевдоним АС-1 съобщава на 20 февруари 1943 година: „В твърдението си (на комунистите – б. м.), че Луков е убит от властта стигат, като свързват убийството на полицая (Златков – б. м.) с това на Луков. Полицаят, казват те, уби Луков и за да не изпусне тук-там нещо, побързаха и него да го очистят“.

Обаче в двореца пък знаят, че не са поръчвали покушение. В лутането си царят първоначално стига до абсурдна теза: Богдан Филов: „Царят и Севов предполагаха, че тези убийства ставали по турска линия със съдействието на англичаните, тъй като Луков и Янев били известни със своите туркофобски чувства. (Луков навремето карал да хвърлят свинско месо в кладенците на турците в Делиормана)“ (Филов 1990: 570).

Нещата обаче не свършват с това. Явно е имало и друг тип реакции, защото на най-високо ниво решават да успокоят духовете по следния начин: Богдан Филов: „…повиках Габровски, с когото обсъдихме подробно положението и взехме следните решения: Да се почне във вестниците кампания против комунистите и евреите, като същевременно се засилят мерките срещу тях. За откриване на убийците на Луков да се даде голяма парична награда. Габровски да повика Ал. Цанков, проф. Л. Диков и Н. Мушанов, за които имаме сведения, че също така приписвали убийството на Луков на правителството и да им обърне внимание, че те така наливат вода във воденицата на Москва“ (Филов 1990: 559).

За туширане на напрежението изключителна роля изиграва една полицейска находка – експертите установяват, че патроните, изхвърлени от засяклото оръжие на единия от стрелялите срещу Кутуза, и гилзите, намерени край тялото на Луков, са от един и същи пистолет. Това насочва следствието в правилната насока.

*Откъс от книгата на Андрея Илиев „Никола Гешев срещу Черните ангели“ (Сиела). Книгата е естествено продължение на „Непознатият Никола Гешев”. В нея авторът разширява кръга на проучванията си относно бойната група на Славчо Радомирски, станала известна покрай едноименния филм на Въло Радев „Черните ангели”. Използвайки голям брой полицейски документи отпреди 9 септември 1944 година и спомени на непосредствени участници в събитията, цензурирани преди демократичните промени, Андрея Илиев възстановява историята на ония кървави дни, в които по поръчение на болни мозъци бедни младежи с романтична представа за бъдещето убиват видни фигури в обществения живот на България. Специално внимание е отделено на действията на Никола Гешев и полицията при издирването на мистериозните убийци, превърнали се в продължение на 3 месеца в кошмар за София.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.