СофияПловдивВарнаБургасРусе

Дали аз ще родя или тя, или и двете, тези деца ще са наши

Снимка: сп. „Жената днес“

Господ е събирач, както се казва. Понеже си няма друга работа, тази със събирането я върши перфектно. В същото време в събиранията му няма как да се отрече елементът на изненада. Ако не за самия човек, то поне за околните му.
Никога, дори и в детските си години, не съм успявала да си представя сватбата си такава, каквато се случваше на другите. Някак това с официалното облекло и пингвинския вид на младоженците по-скоро ми е действало потискащо, отколкото да ме изпълва с нетърпение да свърша тази работа. Още повече дългогодишното съжителство с бракоразводен адвокат ме научи, че „семейното щастие” се състои от поне две гледни точки и седем версии кой е виновен за разпада му. И така отраснах с вътрешна съпротива към брака, с куца представа за „сватбата ми”, както и със смътното подозрение, че любовта не е това, което гледам по филмите. Но един ден се влюбих…

Джем написа: Аз се отказах да търся изобщо. Дори известно време тормозех хората покрай себе си с въпроса „За какво му е на човек гадже, ако всичко най-смислено върши с приятелите си?”. Иначе знам, че земята е кръгла, нооо… от време на време има и ъгли. Със светофари по тях.
И една вечер на едно място с много ъгли и с много светофари налетях на едно момиче. Общи приятели ни запознаха. Тя така възторжено им скочи да ги прегръща и целува, че се уплаших… хъм… да не вземе в пристъп на ентусиазъм, да скочи и към мен. Срам ме е да си го призная, ама избягах… на два пъти… за една и съща вечер… Обаче усещането, че нещо се случва – ех, мамка му, прекрасно е!
Резултат: колегите астролози ме посъветваха да купувам пръстен… До 2-3 години, покрай Евросъюза, ще се разреши поне официалното съжителство. Само се чудя дали е добра идея астролог да кумува, ама… има още малко време, ще го реша и този въпрос. Но ме посъветваха да е халка – щото, като почне да мята разни неща по мене и да ме бие, да не ми оставя много белези… хъм…

Дани написа: Винаги съм си мечтаела за семейство с деца. Но то винаги беше като нещо далечно, красиво и розово, т.е. хубава фантазия. Като малка си мечтаех за принца, а в по-късен период  принцът се превърна в принцеса, после беше просто човек, после пак се превърна в принцеса… луда работа.
Тази мечта беше много прекрасна, но когато се замислях по-сериозно над нещата, се плашех. Плашех се от отговорността, от поделяне на задълженията, от това, че не можеш да си тръгнеш, когато ти е кеф, че трябва да се съобразяваш и с друг човек почти толкова, колкото и със себе си.
Дамм, но Господ си знае работата. Той е събирач, както казва една моя приятелка.

Любовта дебне иззад ъгъла. Това всички го знаят. Само че когато си на Петте кьошета, никак не е лесно да улучиш правилния ъгъл от първия път. Затова ми трябваше известно време, докато осъзная какво точно ми се случва. Допълнително ме обърка и фактът, че според Господ в цяла София не е имало подходящ за мене човек, та му се е наложило да направи внос от близо 500 километра разстояние. На всичкото отгоре човекът беше жена.
Тя не беше жената от сънищата ми. Но се оказа жената от будното ми състояние, което понякога е далеч по-важно. На третия ден си изяснихме коя какво усеща и чувства. На третата среща я поканих да живеем заедно. На третия месец тя си събра багажа и с дружни усилия го донесохме у дома. И вече не беше жената, която срещнах преди три месеца. Вече беше Моята Жена.

Джем написа: Любовта е функция на времето. Един поглед в огледалото някоя сутрин, когато внезапно те трясва прозрение, че си наясно със себе си. Че знаеш какво искаш, знаеш какво предлагаш и си знаеш цената, поне +- 5% от точната. Любовта е ъгъл от градския пейзаж, на който да се сблъскаш с някого. Любовта е хотелска стая, от която да си събереш багажа. Любовта е 8 sms-а, в които да се появи предизвикателство – и ти да не го пропуснеш. Любовта е Марс върху Венера (или Венера върху Марс – зависи от предпочитанията), които да делят едно пространство, едно легло и една завивка. Възглавниците може и да са две. Любовта е една жена, която иска да те гушне и която ти искаш да гушнеш. Любовта е една жена, която те кара да зарежеш виртуализмите, когато е наоколо. И която готви адски, адски вкусно!

Дани написа: Винаги, в най-неочаквания момент се случва нещо. Ако „нещото” не е зад  най-близкият ъгъл, ще е на такъв, който се намира на примерно 500 км. Да, на интересни места срещаш важни хора, едни такива, които блясват сред тълпата, които те гледат с онзи поглед… След такива срещи мечтата става реалност, нещата започват да се случват бързо и синхронно. Три месеца, нова работа, багаж… ЖЕНА…
Интересно е напасването на навици и характери, особено на хора, които не са имали време да се опознаят. Интересна е и тръпката, неизвестното, рискът.
„С теб се живее много лесно” – това беше първото, което ми казаха, значи нещата се получаваха…

Оказа се по-лесно, отколкото предполагах. Винаги има с кого да поговориш. Винаги има коя да нахрани котките и костенурката. Винаги има коя да сготви. Винаги има коя да изхвърли боклука. Е, от време на време прехвърчат и искри коя да влезе първа в банята или да се заиграе на компютъра. Но проблемът е в единствеността на банята и компютъра, а не в особеностите на характера. Иначе няма бой за дистанционното и избора на тв програма. Няма спор относно харченето на пари за дрехи, обувки и козметика. Няма излишни суеверия в периодите на ПМС и после. Също така периодично няма и тампони, когато ти потрябват.

Дани написа: Всъщност е много приятно да ходиш семейно на пазар, да си купувате неща от женския щанд. Да си менкате дрехите, да си показвате нервите и никой да не вика: „Аз вас, жените, не мога да ви разбера.”

Джем написа: Адски е странно как си вървиш по улиците, погледът ти се закача за нещо, за което от пръв поглед знаеш, че е за нея. Може да е дреха, може да е книга, може да е храна, може да е гледка над покривите. Но е за нея. И това усещане, което го има и у двете ни, често ни кара да си правим изненади. А няма нищо по-приятно от чувството, че някой мисли за теб. Във всеки един момент.

Всъщност много е лесно, докато нещата си остават между двама души и четири стени. Каквито и празници или кавги да възникват, отношението към тях ще е или едно-единствено, или ще са две противоположни. Няма нюанси, няма светлосенки, просто и ясно е. Сложното започва, когато външният свят нахлуе в уж „личните” работи. Защото, колкото и да се опитваме да се предпазим и да се опазим, факторите „приятели” и „роднини” са в състояние да задръстят с облаци и най-лазурното небе.

Дани написа: По мои виждания, повечето хора само на думи не приемат „обратните”.  Досега не ми се е случвало някой да спре да общува или дружи с мен само заради ориентацията ми. Сещам се за първия ми coming-out. Беше на рождения ден на моя приятелка. Аз кърших пръсти, червях се, докато й кажа, накрая, когато го направих, реакцията й беше: „Хубу, добре, и кво от туй?” След няколко годни същата тази девойка ми каза: „Откакто обърна резбата ми, харесваш  повече като държание и излъчване. Явно това ти се отразява добре.”  Да, може би когато човек има възможност да изрази себе си, той се променя към добро.

Джем написа: Аз съм от късметлиите, при които между любимата жена и приятелите цари хармония. Даже наскоро имаше една забавна ситуация. Моите „девойки-вещици” се обадиха да се видим вкупом в една пицария, преди да се пръснем по почивки и задачки. Естествено, с жената:-)
Та цялата вечер премина под знака на искрените им благодарности към нея за това, че се е появила в живота ми. Разказваха й каква съм била през годините, преди да я срещна. Разказваха й случки, разговори, събития – кое от кое по-черни и говорещи-за-мен-адски-нелицеприятно. Жена ми само повтаряше: ама тя не е такава, бе, тя такива неща не прави… Девойките-вещици накрая й обясниха, че няма как да знае дали съм била такава, преди да я срещна, именно защото най-накрая съм я срещнала. На финала на вечерта определено нея я гушкаха и целуваха много повече, отколкото мен…
Такива ми ти работи за приятелите и жените… хъм… моите си паснаха като лява и дясна ръкавици в студена зимна утрин…

Но докато приятелите са приятели, за да те приемат във вида, в който си, то с роднините нещата са по-объркани. Най-вече с родителите. Някак кофти е да се изправиш пред тях и – без да ти трепне гласът! – да ги уведомиш, че в този живот внуци едва ли ще дундуркат… Не стига, че ги вкарваш във филма „Какво ще кажат хората?!?”, ами им отнемаш и правото на геноразпространение.
Слава богу, последното в наши дни вече не е задължително. Особено при женските двойки – все някоя от двете, ако не и двете, ще пожелае да има дете.

Дани написа: Преди да срещна жена ми, имах мимолетни връзки и някак си околните ме виждаха все сама, това важи и за майка ми. След запознанството ми с Джем и бързото развитие на нещата, имах доста разговори с мама. Тя беше против да заживявам с жена, искаше да си намеря мъж. Едно уточнение: майка ми никога не е мрънкала или говорила против Джем, тя говореше на мен.
Мрънка, мрънка… и така, докато не тропнах с крак и не й казах: „Или ще ме подкрепяш, или си срещу мен.”  Беше малко грубо от моя страна, но нещата се промениха.  Светъщата и снахата се запознаха, първата среща мина отлично. После започнаха да си предават поздрави, а последния път даже и подаръци си правеха.
Ако Господ даде, ще имаме деца. Дали аз ще го родя или тя, или и двете ще родим, тези деца ще са наши. Няма да ги делим на мое и твое. Тогава отговорностите и борбата ще се увеличат, за да може тези деца да растат щастливи. Те ще бъдат част от новото общество, което няма да е изградено от хомофоби. Те ще са пример за това, че полът няма значение, важна е любовта.

Джем написа: Моята е лесна, семейството ми вече се е редуцирало единствено до мен… Което не мога да отрека, че адски помага в подобни деликатни ситуации, един огромен културен шок е бил спестен и на мене, и на родителите ми.
Смятам, че щом съм намерила жената, с която да поискам семейство и която да поиска семейство с мен, детето (или децата) ни ще има съвсем прилични условия на живот и възможности за развитие като личност. И едва ли ще има повече стресове от тези, които има всяко едно дете през живота си. А дали ще са заради двете майки, носенето на очила, кривите зъби или особената походка, не мисля, че има особена разлика (което ме навежда на един такъв въпрос: тук има ли човек, който да каже, че се е разминал със стресовете в детско-юношеските си години само защото е имал и мама, и тати?!?).
Кое прави детето ни общо? Ами това, че ще си го гледаме ние. Че ще си поделим и хубавото, и недоспиването, и скъсаните нерви. Че и двете ще му се караме (макар и вероятно за различни неща), както и двете ще го хвалим (като предишното) и глезим в определени моменти. Аз поне не се сещам за друго, което да прави едно дете общо за двама души.
А за родителското равноправие… хъм… какво означава това? Дали ще може поравно да го гушкаме? Или поравно да го пердашим? Или да му даваме поравно джобни за училище?
В какво се състои това „родителско равноправие”?
Но отсега сме наясно, че ще има лют спор за името, особено ако е момче… хъм…

От новия брой на сп. „Жената днес

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.