Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Юнас Юнасон. Снимка: личен сайт

Б. р. – В „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ (Колибри) се запознаваме Алан Карлсон в навечерието на неговата стогодишнина, станала повод за грандиозно парти, на което са поканени местни величия и журналисти. Лошото е, че Алан не иска да се предаде. Тържеството го отегчава до болка, той скача през прозореца и… се завръща в миналото, за да се сдобие с цял рояк преследвачи. Междувременно вечеря с президента Хари Труман, пътува на автостоп с Уинстън Чърчил и дори споделя приключение с кораб с жената на Мао Цзедун…

След дългогодишна кариера на журналист и продуцент Юнас Юнасон се посвещава на литературата и създава този шеметен бестселър, спечелил четири авторитетни награди! Премиерата на едноименния филм в Швеция ще се състои на 25 декември, 2013 г., а от началото на 2014 г. екранизацията ще забавлява публиката и в други европейски страни. Днес тази блестяща историческа сатира е преведена на 35 езика и се радва на тираж от 4.5 милиона екземпляра. Следва откъс от романа в превод на Елена Радинска.

Алан Карлсон стоеше разколебан посред лехата с теменужки, която се намираше от едната страна на старческия дом. Носеше кафяво сако и кафяви панталони, а на краката си имаше кафяви домашни пантофи. Не можеше да се каже, че е някой моден диктатор, но човек рядко е на тази възраст.
Алан обмисляше дали да не опита да се промъкне обратно през прозореца, за да си вземе шапката и обувките, но междувременно напипа портфейла си във вътрешния джоб на сакото и реши, че на този етап това ще е достатъчно. А и старшата сестра Алис неведнъж бе проявявала шесто чувство (той все криеше водката си, а тя винаги я намираше), та знае ли човек – може би точно сега се движеше по коридора към неговата стая и усещаше, че се случва нещо нередно. По-добре да тръгва, докато е време, помисли си Алан и пристъпи извън лехата, а коленете му припукаха. В портфейла, доколкото можеше да си спомни, имаше няколко спестени стотачки, което беше добре, тъй като бягството нямаше да му излезе безплатно. Алан се обърна, за да хвърли прощален поглед към старческия дом, който до съвсем скоро бе приемал като свое последно обиталище на земята. И тогава си каза, че да умре би могъл някой друг път, някъде другаде. Столетникът пое на път със своите опикани пантофи (такива са, защото мъжете на преклонна възраст рядко стигат по-далече от обувките си, когато уринират). Първо през един парк, после покрай открита площ, където от време на време се организираше пазар в иначе съвсем тихия град. Няколкостотин метра по-нататък Алан стигна зад средновековната църква – гордост за района – и се отпусна на една пейка близо до щръкнали надгробни камъни, за да си поеме дъх. Предвид нивото на набожност в града, нямаше основание да се притеснява, че ще бъде видян. Забеляза, че по ирония на съдбата беше връстник с някой си Хенинг Алготсон, който лежеше под надгробния камък точно срещу него. Разликата между двамата беше, че Хенинг бе предал богу дух шейсет и една години по-рано. Ако беше по-любопитен, може би щеше да се зачуди от какво ли Хенинг се е споминал само на трийсет и девет години. Но Алан не се месеше в работата на другите хора – без значение живи или мъртви, особено ако можеше да го избегне, а в повечето случаи можеше. Вместо това си помисли как вероятно не е бил прав, като е седял в старческия дом и си е казвал, че какво пък, може просто да умре и да се отърве от всичко. Макар цялото тяло да го болеше, Алан си даваше сметка, че определено беше по-вълнуващо и внушително да бяга от старшата сестра Алис, отколкото да лежи на два метра под земята.
При тази мисъл рожденикът се изправи, опълчи се на немощните си колене, каза „довиждане“ на Хенинг Алготсон и продължи импровизираното си бягство. Алан се придвижи през гробището в посока юг, докато на пътя му не се изпречи една каменна ограда. Нямаше и метър височина, но Алан беше столетник, а не състезател на висок скок. От другата страна на оградата се намираше гарата на Малмшьопинг и старецът изведнъж осъзна, че нестабилните му крака го бяха повели точно натам. Веднъж, преди много, много години, Алан беше прекосил Хималаите. Тогава беше трудно, помисли си старецът, застанал пред последното препятствие, което го делеше от гарата. Продължи да мисли за това приключение толкова усилено, че оградата пред очите му започна да се смалява. И когато стана съвсем ниска, Алан я преодоля, напук на годините и болните колене.”

„Алан научаваше все повече и повече, докато войната се разгаряше из Европа (а малко по малко обхващаше и целия свят). Не че имаше възможност да упражнява наученото по какъвто и да било начин – продължаваше да е просто общ помощник (макар и високо ценен), но независимо от това трупаше нови и нови знания. И вече не ставаше въпрос за нитроглицерин и натриев нитрат – тези неща бяха за аматьорите, – а за водород и уран и други реални, но невъобразимо сложни неща.
През 1942 година въведоха строги мерки за сигурност в базата в Лос Аламос. Екипът от учени бе получил тайна мисия от президента Рузвелт да създаде голяма бомба, която, както Алан предполагаше, с един взрив би могла да вдигне във въздуха и десет, и двайсет испански моста, ако се налагаше. Помощниците са необходими дори и за най-секретните проекти и на Алан, който се славеше с прилежността си, бе дадено разрешение за достъп до всички помещения.
Трябваше да признае, че на тези американци им сечеше акълът. Вместо това, с което Алан бе свикнал да работи, те се опитваха да предизвикат ядрено делене, за да получат експлозия, по-силна от всичко, което светът бе виждал дотогава.
Към април 1945 година почти бяха постигнали целта си. Изследователите – а в това число и Алан – знаеха как да предизвикат ядрена реакция, но не и как да я контролират. Алан бе запленен от този проблем и когато вечер седеше сам в библиотеката, си блъскаше главата върху неща, с които никой не го бе молил да се занимава. Шведският помощник не се предаваше и една вечер… намери решението на проблема!
Всяка седмица през тази пролет най-високопоставените военни провеждаха дълги срещи с най-изтъкнатите физици, начело с главния физик Опенхаймер. Алан също присъстваше, наливаше им кафе и слушаше. Физиците си скубеха косите и молеха Алан за още кафе. Военните се почесваха по главите и молеха Алан за още кафе. Военни и физици се вайкаха в един глас и молеха Алан за още кафе. Така протичаха срещите, седмица след седмица. От известно време Алан знаеше как може да се разреши проблемът, но не мислеше, че приляга на сервитьора да учи главния готвач как да приготви вечеря, затова не се обаждаше.
Чак до един ден, когато, за своя изненада, чу собствения си глас да казва:
– Извинете, но защо не разделите урана на две равни части?
Изплъзна му се от устата точно докато наливаше кафе на самия главен физик Опенхаймер.
– Какво? – попита Опенхаймер, който бе толкова шокиран, задето сервитьорът си е отворил устата, че дори не бе разбрал думите му.
Алан нямаше друг избор, освен да продължи:
– Ако разделите урана на две равни части и ги свържете в момента, когато стане време за това, ще предизвикате експлозията точно тогава, когато искате, а не тук, в базата.
– Равни части ли? – попита Опенхаймер невярващо.
В главата му в този момент бе пълна какофония, но това бе единственото, което успя да промълви.
– Да, имате право, господин главен физик. Не е задължително частите да са равни, стига да са достатъчно големи, когато се свържат отново.
Лейтенант Люис, който бе препоръчал Алан като помощник, изглеждаше така, сякаш иска да умъртви шведа, но един от физиците около масата прояви значителен интерес.
– Но как ще ги свържем? И кога? Във въздуха ли?
– Точно така, господин физик. Както знаете, не е трудно да предизвикате експлозия. Проблемът се състои в това, че не можете да контролирате момента на избухването. Ала една критична маса, разделена на две, е равна на две некритични маси, нали? И обратно, две некритични маси правят една критична.
– И как предлагате да ги свържем, господин… извинете, но кой сте вие всъщност? – попита Опенхаймер.
– Аз съм Алан – отвърна Алан.
– Според вас как можем да ги свържем, господин Алан? – продължи Опенхаймер.
– С най-обикновен взривен заряд – обясни Алан. – Много ме бива в тях, но съм сигурен, че ще се справите и сами.
Физиците и особено главните физици по принцип не са глупави. За няколко секунди Опенхаймер бе преминал наум през безкрайни уравнения и бе заключил, че сервитьорът най-вероятно е прав. Как бе възможно нещо толкова сложно да има такова просто решение! Един обикновен взривен заряд в задната част на бомбата би могъл да бъде задействан от разстояние и да запрати некритична маса от уран 235 към друга некритична маса.
В мига, в който двете се свържат, масата ще стане критична. Неутроните ще започнат да се движат, атомите на урана ще започнат да се делят. Верижната реакция ще се задейства и…
– Бум! – каза Опенхаймер на глас.
– Именно – потвърди Алан. – Виждам, че вече всичко ви е ясно, господин главен физик. Някой иска ли още кафе?”
****

„Маршал Берия не беше от хората, които могат да седят и бъбрят с часове. Според него животът беше твърде кратък за това (а и му липсваха всякакви социални умения). Така че той попита Алан направо:
– Правилно ли съм разбрал от това, което ми бе докладвано, че сте склонен да съдействате на Съветския съюз по ядрените въпроси в замяна на сумата от сто хиляди долара?
Алан отвърна, че не се бил замислял много-много за парите, но че с радост би помогнал на Юлий Борисович, ако имало нужда, а така като гледал, имало. Дали обаче господин маршалът можел да изчака с атомната бомба до следващия ден, защото на Алан му се бил събрал ужасно много път в последните дни?
Маршал Берия отговори, че скоро щели да вечерят с другаря Сталин и че след това господин Карлсон можел да си почине в най-луксозния апартамент за гости в Кремъл. Другарят Сталин не беше стиснат по отношение на храната. Имаше херинга, хайвер от сьомга, кисели краставички, руска салата, зеленчуци на грил, борш, пелмени, блини, речна пъстърва, агнешки котлети и пироги със сладолед. Храната бе поднесена с вина в различни цветове и, разбира се, водка. И после още водка.
Около масата седяха самият Сталин, Алан Карлсон от Иксхулт, ядреният физик Юлий Борисович Попов, отговорникът по сигурността на съветската държава маршал Лаврентий Павлович Берия, както и един дребен, почти невидим млад мъж без име и без абсолютно нищо за ядене или пиене пред себе си. Той беше преводачът и останалите се държаха с него, сякаш го нямаше.
Сталин беше в отлично настроение още от самото начало. Лаврентий Павлович винаги успяваше! Да, беше подочул за гафа с Айнщайн, но това вече беше минало. Айнщайн (истинският) имаше само своя мозък, докато Карлсон разполагаше точно с информацията, която им беше необходима!
А и изглеждаше толкова приятен човек. Беше разказал на Сталин за миналото си, макар и съвсем накратко. Баща му се бил за социализма в Швеция, а след това заминал за Русия със същата мисия. Наистина възхитително! Синът, от своя страна, участвал в Гражданската война в Испания и Сталин не възнамеряваше да проявява нетактичност, като пита на чия страна. След това отишъл в Америка (трябвало е да бяга, предположи Сталин) и по случайност се озовал в служба на съюзниците… но и това провинение можеше да му бъде простено. Самият Сталин в известен смисъл бе изпаднал в същата ситуация през последните години на войната.
Само няколко минути след като им бяха сервирали основните ястия, Сталин се научи да пее sjunghoppfaderallanallanlej – припева от песента, която шведите изпълняват, когато вдигат тост. Алан го похвали за певческите му способности, в отговор на което Сталин разказа, че като млад не само пеел в хор, но се изявявал и като солист по сватби. За да докаже това, се изправи и започна да подскача наоколо и да маха с ръце и крака, пеейки някаква песен, която на Алан му прозвуча почти като… индийска… но независимо от това много приятна! За разлика от другаря Сталин, Алан не можеше да пее.”
„ – Кои сте вие, кой ви изпраща и каква е целта на театъра, който разигравате?
Алан не успя да отговори, защото в следващия момент вратата се отвори и вътре влетя истинският маршал Мерецков, който изкрещя, че двамата мъже в средата на стаята са затворници от трудов лагер и готвят атентат срещу министър-председателя.
За момент в стаята имаше прекалено много маршали и адютанти за двамата войници с картечниците. Но веднага щом министър-председателят косвено потвърди, че новият маршал е истинският, войниците отново се съсредоточиха върху мошениците.
– Спокойно, уважаеми Кирил Афанасиевич – каза Ким Ир Сен. – Положението е под контрол.
– Ти ще умреш! – изрева разгневеният маршал Мерецков, когато видя Алан, облечен в маршалската му униформа и окичен с медали.
– Да, всички казват така – отговори Алан. – Първо младият Ким, после министър-председателят, а сега и вие, господин маршал. Единственият, който все още не е поискал смъртта ми, сте вие – каза Алан и се обърна към госта на Ким Ир Сен. – Не зная кой сте, но мога ли да се надявам, че ще имате различно мнение по въпроса?
– Със сигурност не – отговори гостът и се усмихна. – Аз съм Мао Дзъдун, вожд на Китайската народна република, и не изпитвам симпатии към някого, който иска да навреди на моя другар Ким Ир Сен.
– Мао Дзъдун! – възкликна Алан. – Каква чест. Макар че скоро може и да се простя с живота си, моля ви, предайте поздрави на прекрасната си съпруга от мен.
– Познавате ли жена ми? – попита Мао Дзъдун изненадан.
– Да, ако междувременно не сте се оженили отново, тъй като имате този навик. Срещнах Дзян Цин в провинция Съчуан преди няколко години. Поразходихме се из планината заедно с едно младо момче – А Мин.
– Вие ли сте Алан Карлсон? – попита Мао Дзъдун смаян. – Спасителят на жена ми?
Херберт Айнщайн не разбираше какво точно се случва, но му стана ясно, че Алан имаше девет живота и че сигурната им смърт беше на път да се превърне в нещо друго – отново! Не трябваше да допуска това! В следващия миг Херберт вече действаше под влияние на шока.”

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.