СофияПловдивВарнаБургасРусе

Русия, а не САЩ може да загуби най-много в Сирия

С течение на времето става все по-очевидно, а трябваше да е ясно от самото начало, че руският „триумф“ над САЩ за споразумението за химическите оръжия в Сирия е илюзия. Владимир Путин вкарва Русия все по-дълбоко в блатото по отношение на Сирия. Конфликтът често се сравнява с войната в Ирак, но сравнението с Афганистан е много по-точно. Някои го нарекоха „ирански Виетнам“, но има шанс да стане руски Афганистан отново.

Решението на президента на САЩ Барак Обама да отмени въздушните и ракетните атаки в замяна на споразумението за химическите оръжия може и да беше краткосрочна тактическа победа за Путин, тъй като на Америка беше попречено, засега, да се намесва в „руската зона“ (макар че подобна намеса все едно започваше да изглежда все по-малко вероятна). Това е официално обявена цел на Путин. По-дългосрочната му цел е да попречи на американския експанзионизъм (който Вашингтон предпочита да разглежда като разпространение на западните демократични ценности).

Тактическата победа обаче не се равнява на дългосрочна стратегическа победа и дори серия от тактически победи – понякога възпрепятстващи американската импулсивност – не е стратегическа победа. Малко са доказателствата, че „путинизмът“ е по-популярно или успешно верую отколкото беше преди, а сега той е отговорен в очите на света за арсенала с химически оръжия на една от най-кървавите диктатури от последното десетилетие.

Погледнете къде е сега Русия и къде беше някога. Сирия, най-близкият руски съюзник в арабския свят – в момента, може би единственият й истински съюзник – едва крета, мразена, разделена, пълна с бунтовници и членове на Ал Каида. Ако искате да помислите какво значи това за Русия в дългосрочен план, обмислете наскоро разпространен клип. На него бунтовници оглеждат превзета от тях въздушна база близо до Хама.

Мъж с червената брада говори на руски (на същия език са и субтитрите). Кой е той? Това е лидерът на особено брутален клон на Ал Каида, Джаиш ал Мухаджирин уа Ансар, който действа в Сирия, а той е чеченец, както и много от неговите хора. Групировката е отговорна за много от най-отвратителните неща – обезглавявания, залавянето на двама епископи в Алепо. Тя е причинила толкова щети на бунтовническата кауза, че много от тях твърдят, че част от нея или цялата групировка се управлява от руските разузнавателни служби специално за тази цел.

Това вероятно са глупости, но от руска гледна точка, толкова по-зле ако е вярно. Във Великобритания са ни казвали да се опасяваме за закоравели джихадисти, връщащи се от Сирия (или от Сомалия), за да нанесат удар у дома. И въпреки това ние вече не сме такава цел, каквато бяхме, след като се изтеглихме от Ирак, и сме на път да се изтеглим от Афганистан. На джихадистите обаче редовно се втълпява да се фокусират върху бунтовете в тези части от руски Кавказ, където живее мюсюлманско население, като републиките Чечения, Ингушетия и Дагестан.

Помните ли Беслан? И това е преди Русия да се намеси военно в конфликта. Добра възможност за това ще настъпи, ако както обеща руският външен министър Сергей Лавров, тя осигури войски, за да защити инспекторите по химическите оръжия, натоварени да се справят със сирийската програма за химически оръжия според споразумението в ООН.

А да, химическите оръжия. Да се върнем на това споразумение: руският престиж от обявяването му зависеше от това останалият свят да чуе две силни послания – без да забележи, че те са противоречиви. Първото, повторено от Владимир Путин в статията му за „Ню Йорк Таймс“, е че президентът Башар Асад е невинен за използването на химически оръжия и че това е дело на опозицията.

Второто беше, че Русия е направила удар, както е убедила Асад да се откаже от химическите си оръжия. Ще има такива, които са толкова решени да отрекат вината на Асад, че ще настояват, че това е проява на изключително добронамереност от двамата лидери – върховен пример на обръщането на другата буза – да станеш жертва на нападение с химически оръжия и в отговор да се откажеш от своите собствени.

Само че, ако случаят е такъв, подразбиращото се споразумение трябва да е било, че Русия ще защитава Асад докрай, след като е отнела последното му средство за възпиране, и че Русия е свързала съдбата си с тази на режима, както несъзнателно направи в Афганистан през 80-те години. Изглежда ми далеч по-вероятно Русия да е убедена, че химическата атака на 21 август е дело на Асад и че отказът му от химическите оръжия е негово (отчаяно) предложение в замяна на продължаване на подкрепата.

Има интересен епизод (сред много други) в профил на ръководителя на иранските сили Кудс в „Нюйоркър“ тази седмица, според който през декември разузнавателните агенции на САЩ са видели силите на Асад да зареждат химически оръжия и са спрели нападението чрез Русия и Иран. Това е невъзможно да се провери – разбира се – но е далеч по-логично да приемем, че Русия също си скубе косите заради сирийското си протеже (даже Путин намекна за нещо такова).

Сега Путин получи сирийския случай, но не може да го спечели. Русия ще бъде очернена за престъпленията на Асад; но ако Асад някакси спечели – или поне остане във властта – ще бъдат запазени иранските интереси. Вече не е ясно какви интереси има Русия в Сирия, освен гордостта, а не може да има много от нея, нали?

Толкова за Сирия, но това е само една от стратегическите загуби, понесени от Путин. Често се казва, че той е толкова решен да се противопостави на резолюция на ООН за Сирия, защото позволи такава за Либия и се е почувствал измамен, когато Западът я използва, за да помогне за свалянето на полк. Кадафи. Този аргумент винаги ми е изглеждал странен, защото навремето беше напълно ясно, че точно това беше намерението на резолюцията на ООН, която Франция и Великобритания прокараха.

Вярно е обаче, че падането на Кадафи също така означаваше смъртта на някой, който – също като Саддам преди него – беше, макар ексцентричен и ненадежден, отчасти клиент на Русия (или поне на оръжейната й индустрия). Разбира се, че тя трябва да защитава Асад – от Чаушеску до Кадафи, последните моменти на руските протежета не са били приятни. В същото време, докато вниманието на Путин е обърнато другаде, той губи на други места: статия в „Икономист“ показва как Китай замества Русия като водеща сила в бившите колонии на Москва в Централна Азия.

За мен няма достатъчно доказателства, че по времето, когато Путин накрая се оттегли, ще е възстановил мястото на Русия в света. Много по-вероятно е да се сметне, че мъжкарското му позиране е прикрило продължаващия упадък на Русия и е попречило да се вземат мерки за прекратяването му. Най-лошото, което може да се каже за президента Барак Обама в същото време, е че прави в Сирия същата грешка, която президентът Джордж Буш-старши се смята, че е допуснал в Афганистан.

Известното предупреждение на Тачър към Буш („Не се разтрепервай, Джордж!“) със сигурност може да се отнесе и към сегашния му приемник. Като остава настрани, докато Сирия изгаря като резултат от нарастващата неспособност на Русия да контролира своите владения, Обама може би отлага неприятностите за по-късно. Малко вероятно е Асад да си върне северната част, откъдето е родом, която лесно може да се превърне в център на беззаконие за операциите на Ал Каида, както стана с Афганистан.

Но истината е, че в стратегически план Америка няма много за губене. Тя все още има ключовите си съюзници в Близкия изток – Израел и страните от Персийския залив. Ако се постигне консенсус с Иран, което знам, че е малко вероятно, но не е изключено, тя може да засили позициите си дори ако конфликтът в Сирия продължи. Русия няма да пропусне факта, че ако се сключи сделка, връщаща иранския петрол на пазара, цените ще паднат и собствената й зависима от петрола икономика ще пострада.

А какво да кажем за Асад? Няма ли и той да спечели от тази сделка? Едва ли ще се случи. Бунтовниците са все толкова близо до центъра на Дамаск, колкото бяха на 21 август. Те все още контролират обширни райони от страната. Клипът, който споменах по-рано, показва още една загуба за режима възможно най-близо до центъра на властта.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.