СофияПловдивВарнаБургасРусе

Михаил Неделчев като последна инстанция

Защо той дава акъл на Реформаторския блок и някои истории с кадруване

Продължение. Виж първа част „Левчев и цинизмът като стил и метод

Проф. Михаил Неделчев. Снимка: от екрана на БНТ

Но да се върна към конкретността. В края на юни се появи едно Обръщение на университетски преподаватели петнайсет на брой и един писател. В него фигурират имената на уважавани от мен професори, които вероятно са имали желание да помогнат на новата десница в лицето на Реформаторския блок и на протеста. Тъй или иначе обръщението е написано скучно, дълго и безлично, може и да не е четено от всички подписали се и едва ли би могло в този си вид да свърши някаква работа. В него се призовават партиите от РБ да влязат в диалог с протестното движение.
Прави впечатление следният израз: „Реформаторският блок трябва да намерят сили да преодолеят естествения си партиен егоизъм и партийна надменност и да влязат в равноправни отношения с голямото движение.” Начело на подписката е името на Михаил Неделчев, който  задъхано обясняваше по една телевизия тази идея.

Защо се спирам на това. Поради пълната му нелепица – в едно приятелско обръщение да размахваш пръст на партии, в които не членуваш, да ги наричаш егоистични и надменни и отгоре на всичко тези качества да приемаш за естествени! Само от този пасаж ми е става ясно, че въпросното обръщение е писано от Неделчев. Защото единствен той би могъл да притежава такова велико самочувствие, че да прехвърли качества, свойствени на личността си – естествен егоизъм и надменност – върху цял сбор от партии, при всички възражения, които бихме имали към тях.

От друга страна звучи  странно – защо 15 преподаватели са избрани и само един писател? Може би другите не са достойни за тази редица? Или не са „наши”? Или… И т. н.
Разбира се, всеки може да подкрепи или не една идея, да направи или не обръщение, но това, което винаги ме е впечатлявало, е естественият порив на М. Неделчев да определя той нещата и явленията, да определя първите и вторите, и не само да определя, но и да разделя. Той е последна инстанция. Именно. Ето – тези са. Останалите – не са!

Ще си позволя да припомня как г-н Неделчев преди повече от 10 години разгроми създаденото непосредствено след промяната Сдружение на българските писатели. На което – юридичeски законно или не – и до днес се пише Председател. Този  маниер – да държиш до дупка, за останеш завинаги първи и последен – председател, шеф на синдикат, на неправителствена или правителствена организация, депутат навеки и т.п. е широко разпространен и до днес, наследство от тоталитаризма, негов белег. Негов манталитет. Колкото и демократично да ни се размахват съответните люде.

И тъй – малко от близката история – през 2001 г. правителството на Иван Костов след конкурс взема решение за назначаването на Иван Бориславов – поет, преводач, изкуствовед и дългогодишен редактор в Националното радио – за негов директор. Веднага се организира една внушителна акция срещу това назначение – казваха – от журналистите в радиото. Истината е, че тя беше организирана  от комунистите и ченгетата, с които тази институция и до днес е пълна.

На страната на Бориславов застанаха не само писатели от Сдружението, но и тези, с които той е работил като журналист дълги години. Всички медии и хора, които са против Костов, са против Бориславов. Междувременно М. Неделчев, който е дал препоръка на Бориславов от името на Сдружението, се отмята, свиква Управителен съвет, взема се ново решение – че съветът (съзнателно не изписвам имената, има и починали) не подкрепя кандидатурата на Бориславов. Това постфактум забиване нож в гърба на колегата не може да се прочете по друг начин, освен като гола завист.
Върху Иван се срутиха невероятни обиди, гаври, статии, предавания, стана голям панаир, М. Неделчев обиколи телевизиите, вестниците и радиата и навсякъде даваше противоречащи си обяснения. Разбира се, ние, които познавахме Бориславов и в работата му, също направихме подписка в негова защита и в нея фигурират имената на големи български писатели и журналисти. Атаката от другата страна водеше Петър Волгин, небезизвестният и досега шеф в радиото Василски и хора все от тази окраска.

В един момент, когато ударите върху Бориславов са в апогея си, Лили Маринкова го включва директно в предаването си, без предварителна уговорка. Изключително „деликатните” въпроси на прочутата с „добрия” си тон журналистка удрят Иван и той получава масиран инфаркт. След излизането си от болницата Бориславов подава оставка. Десет години по-късно поетът, приятелят и човекът, който правеше чест на Националното радио и нашата култура, си отиде от същата, спечелена тогава болест.

Жертвата на нашата   демокрация, агнецът на нейния праг по никакъв начин не бе забелязан от обществото. Никой не се извини и никой не се покая. И още по-малко М. Неделчев. Но освен конкретната човешка жертва след този случай има и друга – Сдружението на българските писатели. Тогава се състоя едно бурно двучасово събрание, на което много колеги реагираха срещу манипулациите на Неделчев и компания, даже помня, че Рада Москова и други като нея се отказаха от членството си. Тези, които юридически не направихме това, практически бяхме изолирани. По повод на това събрание в-к „Култура” публикува пространна статия на 10 март 2001 г., която завършва така: „Общото събрание на Сдружението ни задръсти с човешката нищета на много български автори, с моралното им самодоволство и гражданската им безпринципност. Всеки народ, предполагаме, заслужава собствените си писатели.”

Така г-н Неделчев остана да царува десетилетия не само в пространството на отръсканото от неприятели Сдружение, но и по цялото публично пространство, което е обсебено по мишонеделчевски. Всъщност, самият той няма вина за този злощастен факт, а именно медиите, където подобни люде се котират. От писателските среди хора като него – тъй ярко огласени и осветени от прожекторите са двама-трима и човек се пита – толкова ли малка е тази литература, да не би другите да са измрели като Иван.

Но нека освежим нашето повествование с няколко стиха от книгата на Иван Бориславов „Абракадабра”, издадена през 2005 година.

Срещнах моя убиец
да разхожда детето си в парка.
….
Вървеше наперено,
за да покаже,
че по кодекс
и палачите имат право
на романтични разходки в почивните дни.
Наемникът беше нахлузил
същата шутовска маска
както тогава,
когато…
Из  „Сантиментална интермедия”

Вероятно щях да простя и този непростим факт – унищожението на Иван, вероятно щях да послушам съвета на Блага : „Не хвърляй камък в рядко л…, ще те опръска” и всичко щеше да си остане в мен, заедно с двата камъка – да ми тежат нехвърлени, ако не бях съзряла, че г-н Неделчев е вече в състава на Гражданския съвет към РБ. Дано тези хора не ни оставят отново в ръцете на субекти, толкова цинични, жестоки и лъжливи, колкото е въпросният господин. Защото цинизмът не се ограничава със старото зло, не спира да твори нови.

Неделчев е достатъчно отмъстителен, за да напише следното: „Една от най-загадъчните реалии са издаваните всяка година или най-малко през една година стихосбирки на жените-поетеси Лиляна Стефанова, Лиана Даскалова и Рада Александрова, които бяха тематично аранжирани и обговаряни от съответните критици – проумотъри от рода на Симеон Хаджикосев като равносметка на… „изстраданото с моя народ” по времето на комунизма” – НБУ „История, понятия, подходи” – съст. Пламен Дойнов.

В цитираното изречение има няколко лъжи и една чудесна манипулация, достойна за добре обучените ченгета. Този почерк ни е познат. Манипулацията – да бъда подредена до Лиляна Стефанова и Лиана Даскалова, с които нито като автор имам нещо общо, а които са от съвсем друга възрастова група – 15-20 години по-големи от мен, да не говорим за постовете, мястото в йерархията, което заемаше, и идеологическите защити на комунизма в стихове от Л. Стефанова. М. Неделчев е мой връстник, вероятно знае, че нямам нито един идеологически подкрепящ тоталитаризма стих в своите  стари и нови книги, но иска да ме натика в тая кохорта, да оклевети творчеството  и името ми.

Лъжите в това единствено изречение са следните: Никога не съм издавала стихосбирки всяка година или през година, моите книги излизаха в порядък през 3- 5 години. Никога Симеон Хаджикосев не е писал ред за мен и в стиховете ми няма помен от цитат като „изстраданото с моя народ”. Нещо повече – през тоталитарния период думите народ и родина съзнателно не бяха употребявани от мен, те бяха достатъчно изхабени от възпевачите на комунизма. Осмелих се преди година да напиша едно единствено стихотворение със заглавие „Родина“ и за пръв път употребих в стих тази дума.

С отбелязания цитат, а сигурно има и други такива, почетният професор, каквото и да значи това, си отмъщава, осветлявайки  творчеството ми по този лъжлив и манипулативен начин, за да заблуди младите поколения, на които преподава. Нещастните деца с такива преподаватели. Нещастни и ние, които търпим подобен род интелектуални търчилъжита и които за съжаление ще се окажем без представителство и в бъдещия парламент след едни предсрочни избори, за които толкова дълго протестираме.

––––-
* Рада Александрова (1943)

Рада Александрова. Снимка: личен архив

е поетеса и драматург. Издала е стихосбирките: „Златните момичета“ (1972), „Невъзможно бягство“ (1975), „Коприва“ (1977), „За близкия човек“ (1980), „Камък“ (1985), „Сега разбирам“ (1987), „Зимна роза“ (1989), „Някой е идвал“ (1993), „Беше зима и лято“ (1997), „Било е дадено“ (2000), „Откъслечни фрази“ (2004), „Къщата на Мери“ (2012), книга за деца „За Айя и други разкази“, романите „Всяка вечер е петък“, „Другия“ (2010). Автор е на пиесите „Въздух за всички“, „Леон“, „Ангелът“ и др. Превеждана е на няколко езика. Току-що излезе стихосбирката й „От другата страна на вятъра“ (Хермес).

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.