Йордан Ганчовски: В Чикаго отначало я карах „по врачански”. Отучиха ме…

Снимка: e-vestnik

Йордан Ганчовски е издател, поет и литературен критик, който живее в Чикаго, САЩ. Пише стихове на български и английски. Сега е в България за пръв път след 15 години и половина. Завършил е журналистика в СУ „Климент Охридски“ през 1983 г. Автор е на стихосбирките на български „Зимна сеитба“ (1983), „Нагоре към корена“ (1989) и на литературно-критически статии и публицистика. От януари 1992 г. живее в Чикаго, където издава на английски книгите “The Stone Boat”(Каменният кораб) (2000), “Letters Sent by The Wind” (Писма, изпратени по вятъра) (2001; 2006). През 2000 г. и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите в Ню Джърси, САЩ. За 2001 г. получава наградата за поезия на същото сдружение. За 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия в Ню Йорк. Главен редактор и издател е на един от 5-те вестника на български в Чикаго – „Златорог“. Издава книги, а от 2005-а е издател и на списание на английски „Чикагчанин“, отначало на хартия, сега като онлайн издание.

Винаги съм се стремил към Америка…
Но първо опитах да бягам в Германия през 1979 г. Не стана.
Стигнах Америка чак през 1992 г. Поканиха ме от американското посолство в София да се включа в програмата на State Department (б. р. – Държавният департамент) за политически мениджмънт. Тогава бях редактор (от основателите) във в. „Подкрепа”. Заминах и… останах там.

Но първият опит да бягам, по време на комунизма, още си го спомням с подробности…
Като студент в първи курс, беше април 1979, се записах в една екскурзия до Югославия. Преди това пробвах да се запиша на екскурзия до Австрия, но ми отказаха.
Екскурзията беше София-Скопие-Белград-Димтровград-Ниш-София – около 5 дни. Тук всичко ми беше толкова опротивяло, че бях решил с цената на всичко да напусна и да се оправям както мога.
Бяха приготвил малко долари, и си мислех да замина за Германия, където имах познати. Но явно не е трябвало да стане. По-късно разбрах, че ако бях се добрал до там, аз вероятно никога нямаше да издам книги, най-много да стигна до това да бъда журналист в радио „Свободна Европа“.
Преди тази екскурзия два пъти правих опит да замина. Не ме пуснаха, а втория път, разбрах, че са идвали при комсомолския секретар на курса Марето Георгиева, да я питат какъв човек съм. Тя обаче ми каза, че са я разпитвали, за което съм й много благодарен.

При пътуването до Югославия допуснах грешка, поради неинформираност. Тогава издаваха групови паспорти, тоест тези, които са се записали, се движеха с един паспорт, придружавани от човек от Държавна сигурност. Като пристигнахме в Белград, аз напуснах групата, но си оставих багажа, с идеята, ако не успея да избягам, да се върна в хотела, за да не разберат, че съм имал намерение да бягам. Пътувах почти цяла нощ във влака и на сутринта ме задържаха преди австрийската граница. Поискаха ми паспорта и аз показах зеления паспорт, като съм останал с впечатление, че не ми е нужен друг документ. Сръбският полицай обаче ми каза: „Ово е лична карта!“ Свалиха ме на последната гара преди Австрия. Взеха ми паспорта и ми записаха всички данни. Аз психически се бях подготвил, че ще ме върнат по етапен ред, бях проверил в Наказателния кодекс, че за незаконно преминаване на границата дават 2 години и половина. Аз обаче не попадах под този закон, защото НК е валиден за рамките на България, която аз бях аз бях напуснал съвсем легално. Въпреки това бях сигурен, че ще ме върнат – при онова законодателство иди обяснявай, че не си бягал. Върнаха ми паспорта и ми казаха да се връщам: „Айде на Бугарско“. Там така бяха устроени нещата, че до всеки заминаващ извън граница влак, имаше друг, който отпътуваше по същото време за вътрешността на страната. Аз се качих на него, но реших да не се отказвам. Мислех си, че след като са ми взели данните, те ще ги предадат в България. Слязох в Любляна и хванах влака за Триест – да бягам през Италия. Там се получи абсолютно същото, само че не ми взеха паспорта и не ми записаха данните, а ми казаха да заминавам обратно.

Върнах се в хотела в Белград в 2 през нощта, след като ме нямаше близо 30 часа. Слязох на сутринта да закуся и всички ме гледаха особено, както по онова време – като прокажен. Екскурзоводката (казваше се Попова, съпруга на дипломат, изтъкваше, че живее над ресторант „Стадион” на Попа) започна да ми държи тон като учителка. Каза ми, че чужбина повече няма да видя. Но аз бях вътрешно спокоен и й казах да си гледа работата, и че не съм длъжен да й обяснявам къде съм бил.

Снимка: e-vestnik

Върнахме се в София, аз живеех на квартира в Лозенец тогава, и се почувствах сякаш съм избягал от затвора и пак се връщам в него. Психиката ми обаче беше настроена, че ще ме задържат и разпитват, но бях спокоен. Чаках, чаках, но абсолютно никой не ме извика и не ме потърси. Месец по-късно, вече живеех в студентските общежития, разбрах, че един студент, на когото от космоса му личеше, че е ченге, ме бройка. Сега даже мисля да отида да си видя досието, за да разбера кои са донасяли и какво е ставало.

Още във втори курс започнах да публикувам литературна критика, стихове и това беше високо оценено от Съюза на писателите. Започнах една рубрика във в. „Студентска трибуна” – „Поетична искра”. Работите се завъртяха, така че още без диплома, в последната ми година в университета, ме взеха на работа в „Литературен фронт”, отдел „Критика”. Станах завеждащ „прозата”. Малко след това ме пратиха в издателство „Народна младеж“ – поискаха да разчистя насъбралите се 300 ръкописа, чакащи някой да ги оцени и да ги печата. Тогава се чакаше за издаване на първа книга между 8 и 15 години, колкото се чакаше ред да си купиш кола. Още първата година създадох нова система на работа, всичко се разчисти. За 6-те години, в които бях там, нашето издателство взимаше всички литературни награди за млади автори. Още през първата ми година в издателството издадохме десетина стихосбирки. Тогава беше създадена една порочна система – авторът черпи издателите, а те го лъжат 15 години, че ще му издадат книгата…

През всичкото това време обаче си мислех за Западния свят. Америка беше като в дъното на коридора, като крайна спирка. Исках да замина, да се реализирам там и смятам, че до известна степен, това, което исках, го направих. Връщането ми от границата тогава е било за добро. И това, че не съм бил почти 16 години в България – също. Аз поех една нова култура, един нов свят. Америка ми беше цел, истинска цел – да отида точно там, да пиша там.

През 1986 г. имах възможност да избягам в Лондон – отидох по покана на Съюз на английските писатели. От тук ме пуснаха от СБП, лично Левчев ми подписа заповедта за командировката. Не исках да го злепоставям – той ме прати там на доверие – затова се върнах. Като се върнах, главният редактор на издателството Йордан Милев ми подари новата си книга с автограф и посвещение: „На Йордан Ганчовски, който се върна от Лондон” (смее се).
В Лондон от „British Council” ме поканиха на среща и ми предложиха да ми уредят 6-месечна програма на културна тематика. Но с мен на срещата дойде третия секретар на посолството, а аз знаех, че посолствата тогава бяха като районни управления на МВР и не посмях да отговоря на поканата – не знаех как ще се приеме.

В края на 1989 година бях изгонен от издателството, тогава не им трябваха литератори, а хора, които да разпределят останалото. Отидох във в. „Подкрепа“ през 1991 г. – още не беше излязъл първият брой и го правихме 5-6 човека. Там научих, че има американски програми за обучение, с които можеше да замина за Америка. За тази програма на State Department тогава се избираха начинаещи политици – същата е завършила някога и Маргарет Тачър. Попълних документи, даже не беше молба, а само едно писмо и имах късмет да ме включат в програмата.

Заминах, програмата беше в Ню Йорк и Вашингтон, аз знаех английски, след университета бях го учил допълнително на курсовете в Банкя за журналисти 6 месеца.
Първоначално нямах намерение да оставам в САЩ, исках само „да видя каква е обстановката”, после да се върна.
Още с пристигането ми направи впечатление – не бях виждал такава организация. Беше като механизъм, който работи пред очите ти и на теб ти е неудобно да се изместиш от него и да си покажеш българските постсоциалистически качества.
След програмата трябваше да се върна в Ню Йорк, за да хвана самолета за България, но се обадих на един приятел от Чикаго, от факултета по журналистика, журналист от радиото, беше година преди мен в Щатите. Той каза: „Ако искаш ела, но премисли добре, защото нещата съвсем не са розови. Емигрантският живот не е лесен“. Аз обаче бях нахъсан и си казах, че няма да се връщам.

Емигрантският живот е един и същ навсякъде, но ми се струва, че в Америка мизерията не е толкова голяма. Заминах за Чикаго, през първите години беше много необичайно. Минах през дългата процедура на емигрантските власти. Аз не знаех, че има закон за режисьори, за поети, за писатели, за певци, който разрешава зелена карта след няколко месеца от пристигането. И заради незнанието минах през много трудности.
Впускайки се в емигрантския живот ти нямаш представа какво ще работиш, как ще живееш, как ще завършиш месеца, деня дори. За това не всеки е за емигрантски живот. Познавам хора, дошли с по 10 хиляди долара, не издържаха и три месеца. Да не говоря за трагичните случаи, когато започнаха да дават Зелените карти. Човекът продава колата, апартамента, идва в Америка, не знае английски. Имаше случай в Чикаго на млад човек, който се обеси от безизходица.

Сребърната купа, награда на Ганчовски за изключителни постижения в поезията от Международното сдружение на поетите. Ганчовски я е приготвил да я подари на читалището в родното село на родителите си – Рогозен, Врачанско, където е чел първите книжки с поезия. Снимка: e-vestnik

Емигрантският начин на живот не е за всеки. През първите 5 години е постоянно напрежение. А ако не знаеш езика, е още по-трудно. Аз знаех английски, там ходех на курсове на някакво ниво, но се оказа, че знаех повече.
Но аз имах планове да правя това, което правех и в България. Винаги съм имал цел да стигна до писането. На английски почнах да пиша на седмата година, но винаги през редакцията на нейтив (б. р. – човек, на когото езикът му е роден). По-сериозно прописах на английски на 12-тата – 13-тата година. Всичките ми текстове обаче задължително ги давам на човек с роден английски. Особено когато пишеш проза, си мислиш, че си наясно със сленга, но може да се окаже съвсем различно.
На английски почнах да сънувам след 7-8 години…
Българският не се забравя. Някои хора обаче, живели дълги години извън България, се правят, че са забравили българския. Можеш да сбъркаш инверсията или да изпуснеш по-удобна дума на английски. За всеки е различно. И на мен ми е малко трудно с инверсията, някои думи ми идват първо на английски. Усетих го тук.

Там като отидох, първата ми квартира се оказа на десет минути от родната къща на Хемингуей. Останах си в този квартал в Чикаго. В Чикаго е странно, че не стават такива разправии, както в български общности по други места. Църковните драми утихнаха. И в Чикаго има една общност, която е създала вече лицето на един български град. Вече са ситуирани в една част на града – предградието „Шилер парк”. Там има 5 български ресторанта, 5 вестника, и около 100 000 човека в активна възраст – това е лицето на един български град.
В даунтаун-а (б. р. – центъра на града) хората избягват да живеят. Предимно се насочват към предградията в къщичка с двор. А офисът ми е в центъра.

Първата ми работа в Чикаго беше на международния терминал на летището. Помагах на пътници, които сменят самолетите и на възрастни хора, които не могат да се оправят с документи, багажи и т. н. Работех само 30 часа седмично с бяла риза, вратовръзка… Хубава работа, но не можеш да я оцениш, като ти е първа работа. Година и половина изкарах там. След това работих във фабрика, която изработваше метални детайли с точност до 2 микрона. Това стана възможно, защото преди университета имах завършен техникум, а това се води по американската система „недипломиран инженер”. Бяха доволни от мен, разбирах и от цоловата, и от метричната система, умеех да чета чертежи, а във фабриката не бяхме много, които да четем т. нар. сборни чертежи. Но работното време от–до ме потискаше. Исках да имам свободни дни да пиша, имах планове да правя вестник…

После започнах да карам такси. С такава работа си много независим. В щатите не всеки може да стане шофьор на такси. В Чикаго има специална цивилна полиция, която се занимава само с нарушенията на таксиметровите шофьори. Проверяват те постоянно, два пъти годишно ти взимат отпечатъци от пръсти. ФБР те проверява. Криминално проявен не може да стане шофьор на такси. Таксито беше мое, но беше свързано с доста средства, за да го купя (таксито там струва повече от обикновена кола, двигател минимум 6 цилиндъра, не може да караш по-стара от 5 години кола или в лошо техническо състояние). За лиценза се плаща отделно… Но нещата там са опростени, защото можеш да го изплатиш на части. Там всичко е на кредит. Кредитната система е великолепна, лихвите, в сравнение с България, са смешни.

Като дойдох тук се втрещих. Там таксиметровите шофьори работят за града и градът трябва да е отговорен за поведението им. Системата е така направена, че от отделната личност не зависи нищо (с много малки изключения). Управлението на града създава отдели, които се занимават с контрол на таксита и т. н. услуги. Контролът е много жесток. Тук такова нещо не видях – има някаква игра, със силно изнесено напред безкултурие. Там за всяко оплакване на клиент се сезира съответния отдел към градското управление и от там ти определят дата, на която шофьорът се явява на нещо като съд. Аз отначало я карах „по врачански” (смее се), като ме ядосаха, им казвах – „Слизай!”. Отучиха ме. Сега съм друг човек (смее се). Като те извикат веднъж на този съд, губиш 300 долара – чакаш цял ден, отделно те глобяват, като решат, че си виновен. От тоя съд оправдан не е излязъл, за разлика от другия съд. Оплаче ли се клиент – санкциониран си.

През цялото това време гледах на това като нещо странично и временно. Сякаш имах мисия.
В по-късен етап, преди 5 години, започнах да издавам вестник на български – „Златорог”. Вече имаше два български вестника и аз си казах – все пак съм завършил журналистика, защо да не почна и аз да издавам? През всичките години обаче, аз не спирах да пиша. Но не допусках, че има някой, който да наблюдава публикации. Аз съм публикувал в сайтове и сборници на английски. Издадох една книга на английски и български. Оказа се, че много ми харесват стиховете. Така за 2000 и 2001 година бях номиниран за поет на годината в щатите от Международното поетично сдружение в Ню Джърси.

Не можах обаче да си обясня, какво търсеха първите ми две книги на български в конгресната библиотека във Вашингтон. По време на програмата, заради която пристигнах в САЩ, в един от дните ме водиха в хранилището на конгресната библиотека и гледам – моя милост там.

През 1998 година в Чикаго направих мое издателство и регистрирах фирма. Сега реших да ги регистрирам и тук, да направя дъщерни фирми на компаниите си и след 15 години и половина се върнах в България. Но не съм допускал, че може да има такава бездуховност, бездържавност, такава огромна пропаст между държава и човек, толкова страх на обикновения човек пред чиновника, такъв диктат на чиновника. Тук има някакво разбиране, че чиновникът е началник на обикновения човек, а всъщност той си получава от него парите. Тук видях неуредици, нечистотии и то в центъра на София. И не мога да си го обясня с друго, освен с безотговорност на властващите.

Още една случка ме сблъска със старото мислене тук, още в Чикаго. Преди няколко години видях, че много българчета в Чикаго нямат възможност да плащат по 20-30 хил. долара на година, за да учат в колеж. Поисках да направим филиал на Софийския университет, с много по-евтино обучение. В Щатите има такива университети, повечето напълно онлайн. Аз исках това да бъде не само онлайн, а и с лекции от гостуващи професори, както при задочно обучение, с такса, колкото да покрива разходите за пътуване на професори от София и др.

Свързах се директно с ректора Боян Биолчев, тъй като сме били приятели. Той каза, че няма нищо против, че ще представи предложението на академичен съвет. Както се оказа по-късно, това намерение въобще не е станало известно на преподавателите и не е минавало през академичен съвет. Намерих място за провеждане на лекции, ходих в щатския депъртмънт ъф едюкейшън (б. р. – министерство на образованието). Дадоха ми необходимите документи за попълване. Пуснах реклама във в. ”България”, единственият български вестник в Чикаго тогава. Рекламата вървя 4 месеца, целта беше да се направи нещо като социологическо проучване на интереса към създаването на такъв филиал в Чикаго. В рекламата нямаше оферта за записване на студенти, нито за такси. Чаках решение на академичния съвет, но точно в деня, в който спрях рекламата, в 5 часа сутринта ме събуди секретарката на Биолчев и ми каза, че трябва да му се обадя. Обадих се, стана много грозен сканал, той ме пита защо съм пускал такава реклама, защо съм записвал студенти – изглежда някой от Чикаго му е дал неправилна информация. Биолчев каза, че му се обаждали с думите: “Ей, продадохте и университета”. Все едно, че ако се отвори филиал в Чикаго, едва ли не ще се продаде университета. Не мога да си представя какви бетонни глави могат да си мислят такова нещо, а Биолчев да повярва. Той застана на тяхното ниво. Там, в София, от университета, разпространили информация, пусната в новините по телевизията, че в Чикаго “някакъв Йордан Ганчовски” искал да открие филиал на университета… Мога само да добавя, че „някакъв Йордан Ганчовски“ искаше да открие филиал на университета, а Боян Биолчев, плюс бетонни глави, не искаха…

Историята не свърши с един грозен разговор с Биолчев. Изпратиха в Чикаго някаква Рени Андонова, която ми звъня около 10 пъти, накрая ми определи среща в българския културен клуб в Чикаго. Срещнахме се, започна да ме разпитва неща, които могат да интересуват само хора от службите. Накрая ме попита как ми се спелва на английски името (б. р. – как се пише буква по буква). Досмеша ме, така се разделихме, без да разбера какво прави в Чикаго и с какво се занимава тук, евентуално искала да работи във филиала, ако се открие.

Най-комичното стана после – Биолчев отишъл в американското посолство и се оплакал на посланика, че Йордан Ганчовски иска да открива филиал на университета. Изпратил факс до посланика Елена Попотодорова във Вашингтон. Той не е предполагал, че факсът до нея може да попадне в мен. Смях се от сърце – глупости – посолството да вземе мерки против мен и т. н. Реакция на едно тоталитарно съзнание.
Аз всъщност нищо не бях направил – нито съм взимал пари, нито нещо незаконно. Чаках решение на академичния съвет, за да отида с документите в департмънт ъф едюкейшън.

Малко след това в “24 часа” излезе статия от Алексения Димитрова (на която съм бил рецензент за приемането й в Кабинета на младия писател навремето, а тук, в щатите, я свързах с Шефкет Чападжиев), с толкова неверни факти на цяла страница – едва ли не съм открил университет и съм правил накакви гешефти, че ако това беше в Америка, “24 часа” щеше да ми плати 6-цифрена сума обезщетение за измислиците.
Биолчев отрече да се е съгласявал за отварянето на филиал (ще отбележа, че записите на международните разговори в САЩ не се губят – със заповед на съдията се вади разговорът по дата и час). Каза ми после по телефона: „Аз мислех, че ще дойдат хора тука, да говорим…“

След като ми се обадиха от София, че е пусната такава статия, се опитах да се свържа с Алексения, но безуспешно. Един месец се обаждах в “24 часа”, не ме свързаха. Започнах да изпращам факсове на редацията с опровержения точка по точка какво е невярно в публикацията. Никаква реакция, никакъв отговор. С една дума това беше подла игра. Отломки на едно неотминало време…

Н
е мога да свикна тук. Защо трябва един човек да чака 4 часа да си плати сметките? За това време могат да се изкарват пари. Ако се направи равносметка колко губи обществото от една недомислица, че не е разработена системата. Вместо да си платиш сметките за същото време, за което си купуваш вестник. Вместо да чакаш – отиваш да работиш или да почиваш – това пак носи задоволство, защото задоволеният човек е богатство на обществото. В Америка за една дневна смяна 400 души получават шофьорски книжки с полагането на изпита, кормуването и направата на снимка. И чиновниците не са повече от това, което видях в България. Сигурен съм, че при сегашната компютризация, направата на една нормална система, не струва повече от рекламната кампания на някое министерство.

Още със стъпването ми направи впечатление колко е чист терминалът в София, а то се отказа, че е открит преди месец и още не са успели да го изцапат. После пък се оказа, че не могат да ме открият в компютъра. Казвам им, заминах преди 15 години и половина. Появи се някакъв мениджър и ми вика: „Къде ходиш ти, бе, тука хората направиха по две къщи“. Той не знае аз как съм живял, представям си, ако някой си идва в България, след като е живял нелегално, как ще се почувства след такива реплики. Чиновникът няма право да навлиза в личното пространство на човека.
Когато си изваждах личната карта – навсякъде лъха на диктат на управляващите спрямо обикновения човек. Такъв тон не е позволено да се държи даже на домашно животно, какъвто използват чиновниците към хората. А в компютъра на границата така и не ме намериха – а съм човек напуснал съвсем нормално. И това е форма на безотговорност.

Позитивното, което видях е, че все пак има задоволеност за тези, които имат пари. По-рано нищо не можеше да се намери по магазините. Сега има всичко, задоволено е със стоки. Цените на много неща обаче са по-високи, отколкото в Щатите. Особено за компютрите – как може да се продава компютър без софтуера, с 30% по-скъпо от Съединените щати? Тук става въпрос за страхотна далавера. Яденето, дрехите и телефоните в Америка са на символични цени.

Искам да остана до Коледа тук, но не знам дали ще издържа. Дразнят ме институциите, обслужването, обстановката на места, където би трябвало да е идеално чисто. Ние все едно сме държава от Третия свят. Има препарати, плаща се на хора и те могат да почистят мрамора на НДК или на Централна гара. Моловете са добре – вероятно защото са нови и мениджмънтът им е чужд. Обслужването – 30% е на ниво, другите си го карат по български, по инерцията на миналото. Карат ти се сервитьорките…
Най-хубавото е, че заварих всичките си приятели успели журналисти, издатели, писатели. И нищо между нас не се е променило. Да си призная, много лесно щях да си тръгна, но приятелите, които видях, че са ми останали, ме задържат.

Записа: Оля Желева

ИStoRии