ООН: Малкият Вавилон – 2

или Осмото чудо на Света

encho-gospodinov.gif

В предишното писмо, мили читатели, повечето от които сега се разхлаждате на плажа с чаша бяло вино или джин с тоник и резенче лимон, ви разказах за част от онова, което се вижда от външната страна на ООН. Сега ще ви въведа вътре, сред личностите на ООН, като гледам да не ви занимавам с неща, които знаете от другите вестници.

Първо, ако чуете дипломат които ви се оплаква от работата в ООН като монотонна и скучна, не му вярвайте. (Ако не му харесва, да иде на работа в Прищина. Аз съм работил и там, та знам).
Няма по-интересно място в света от ООН, ако имаш очи да гледаш, уши да чуваш и сърце да усещаш. (За главата, която мисли, няма да говорим).

Всяка година през септември тук се събира политическият елит на света. Думата “елит” е предимно в буквален смисъл, т.е. властимащите. Някои от тях са забележителни хора, които помниш докато си жив. Други са най-обикновени диктатори или случайно попаднали в политиката личности. Трети са незабележими “шушумиги”, както би ги определил Захарий Стоянов, но аз само цитирам…. Четвърти са потенциални кандидати за раирани костюми. Някои от тях са вече зад решетките. Превратности на съдбата.

Като стана дума за костюмите: по протокол облеклото в ООН е строго официално. Рядко ще видите някой дипломат (от двата пола), облечен по-свободомислещо. Само понякога, на официални празници или приеми, част от Африканските дипломати греят в ярките цветове на техния континент, с наистина красиви национални одежди, които силно освежават сиво-синьо-черния цвят на официалните дрехи. Един от малкото посланици, които си позволяваха да бъдат по-различни, беше бившият испански посланик в ООН (наричан тук постоянен представител) Иносенсио Ариaс. Винаги с приятно карирано сако от туид и неизменната папионка, той се изказваше понякога също така свободомислещо, както беше и в облеклото си. Това доведе до няколко инцидента, особено едно лято в университета в Саламанка, доколкото си спомням, който едва не промени драстично кариерата му. Дон Иносенсио беше една от най-колоритните фигури в Съвета за сигурност. Освен че е дипломат от кариерата и идва от видно семейство, по едно време той беше мениджър на “Реал Мадрид” и беше най-добрият познавач на футбола сред всички „постоянни” (5) и „непостоянни” (10) членове на Съвета за сигурност.

Не знам как е у нас, но тук в ООН е много често, почти задължително явление, да се говори за правата на малцинствата, за ролята на “гражданското общество”, на неправителствените организации и т. н. Спор няма: все правилни и хубави неща. И дойде един такъв момент, когато един хубав народен представител на малцинството от една също така хубава централноевропейска държава беше поканен да присъства на едно от хилядите заседания в ООН посветени на правата на малцинствата. След заседанието посланикът на тази хубава държава даде (хубав) прием, на който присъстваха все хубави хора (като в разказ на Георги Мишев). И централноевропейският гостенин беше там: с чисто нов костюм с марковия етикет на ръкава, здраво зашит, така че всички да го видят: Джорджо Армани. Най-страхотна беше вратовръзката му, в комплект с ръкавелите на ризата, на малки черепи с кръстосани кости. Като да беше излязъл от роман на Роберт Л. Стивънсън: много пиратски символи носеше човекът. А обувките му, черни, лачени и лъскави, бяха с изографисани цветя на подметките, И той все си кръстосваше краката така, че водните лилии и розите на подметките му да се виждат отдалеч. Иначе беше хрисим и кротък човек, не направи нищо необичайно, въпреки пиратските символи…

О
т всичките дипломати, които съм наблюдавал през тези години, най-стилно облечените хора в ООН бяха Кофи Анан и Сергей Лавров, бивш посланик, сега външен министър на Русия.
Интересното беше, че посланици от бедни страни обикновено имаха по-скъпи и елегантни костюми от тези на богатите държави. Същата тенденция се забелязва и по приемите. Сигурно има обяснение….
Като пристигнах на работа в Ню Йорк, баща ми се обади от Добрич и заръча да се обличам добре “там”. Защото американците били “контета”. Беше прав, но само частично.

По време на първите месеци на войната в Ирак двама посланици (от Латинска Америка) си позволиха да кажат неща, които не се харесаха на техните работодатели или на “приятели на работодателите им” . И двамата на бърза ръка бяха преместени на друга, по-спокойна работа…. Да си казват личното мнение колкото искат.

С
лучи се така, че за тези осем години, откакто съм тук, се смениха 6 посланици на САЩ (и временно управляващи), 3 руски, 3 френски, 3 японски, 3 немски, 3 канадски и 2 английски. Дума да няма, всичките бяха много интересни хора. За мен лично най-добрият като оратор и силен интелект беше американският посланик (по време на президентството на Бил Клинтън) Ричард Холбрук. Изключително образован, с много опит от дипломатическите окопи на Сайгон (където са деляли една стая с Джон Негропонте), през тресавищата на Балканите и различни позиции в коридорите на властта, Холбрук беше авторитет сред демократите и с ясно виждане за ужасните проблеми на Африка, за това как СПИН-ът може да дестабилизира света, и от здравен проблем да се превърне в източник на конфликти. Мнозина днес се питат докога ще издържи формулата му за Босна от Дейтън, но когато се изказваше в ООН всички слушаха напрегнато. Живееше – както всички US-посланици – на 42-ия етаж на хотел “Уолдорф Астория”. Огромният апартамент беше подреден с вкус, имаше бяло пиано и много снимки на семейството. Години по-късно неговият колега и съквартирант от времето на войната във Виетнам Джон Негропонте го замести като посланик, но вече при републиканското правителство на президента Буш. А един друг от посланиците, също от екипа на Буш – Джон (наричан Джак) Данфорт, беше човекът с най-добрия бас-баритон, който някога съм чувал. Спокойно можеше да си изкарва хляба като солист в Метрополитен Опера. Той остана малко на тази служба, каза, че жена му не се чувствала добре в Ню Йорк и си отидоха в Сейнт Луис… Тя беше винаги с маратонки на краката по всички приеми и хората се учудваха, докато разбраха че лекарите са и забранили да носи обувки…Джак Данфорт беше изключително тактичен и спокоен, Джон Болтън беше огън и пламък….

Кофи Анан беше безспорният аристократ по дух и поведение сред всички тях. Винаги спокоен, премерен, леко дистанциран, той излъчваше едновременно доброта, доверие и естествен, но изтънчен финес. Произлизащ от виден род в Гана, образован в САЩ и Швейцaрия, Кофи беше удивителна смес от такт, гъвкавост, силна воля и остър език, ако някой го предизвикаше. Жена му Нане Анан, от прочута шведска фамилия (племенница на Раул Валенберг, легендарният шведски дипломат, спасил много унгарски евреи от лагерите), му придаваше допълнителен блясък и авторитет. Бяха близки приятели с Холбрукови и често ги виждах заедно по културни събития. Анан и Холбрук направиха чудо: убедиха група консервативни щатски законодатели начело със сенатора Джеси Хелмс, правителството на САЩ да изплати “дълговете” си на ООН натрупани от неплащане на задължителни вноски.

Новият Генерален секретар на ООН Бан Ки-Мун е много сърдечен и достъпен в сравнение с аристократа Анан. Двамата са много различни. За последните два месеца 3 пъти се срещнах с Бан Ки-Мун: всеки път произнасяше името ми правилно. А то не е лесно. Повечето US-дипломати свикнаха с името ми чак на третата година. И то с първото, не с бащиното, с което се подписвам.

С Бил Клинтън работих по проблемите след цунамито през януари 2004, когато стотици хиляди хора в Азия и Африка бяха пометени от водната стихия. Кофи Анан назначи Клинтън за свой специален представител. От него се очакваше да решава деликатни политически детайли и да стимулира донорите да си отворят по-широко кесиите. Успя във всичко. Клинтън е като водовъртеж: откъдето мине, повлича всичко около себе си. Невероятен магнетизъм.
П
осланикът на Южна Африка Думисани Кумало: булдозер, надарен с ярко ораторско чувство, ураган, помитащ дребните прегради по пътя си.
Марк-Малок Браун – бивш шеф на кабинета на Кофи Анан и негов заместник: извор на най-звучния английски език, който сте чували, най-елегантния сарказъм, най-явният критик на Джон Болтън (б. р. – до неотдавна американски посланик в ООН). Бивш журналист от сп. “Икономист”, днес той е министър за Азия, Африка и ООН в новото британско правителство на Гордън Браун.

Имаше и смешни ситуации. Бившият посланик на Гренада, фин човек на 80 години, много обичаше да се изказва, когато се дебатираха мерки против СПИН-а. И той все наблягаше в резолюцията да се добави специален параграф за ролята на въздържанието. Младите хора не толкова да прибягват до кондомите, а просто да се въздържат от сексуални връзки… И все тази песен пееше, когато един ден видна жена, посланичка на Ямайка, му каза:”Ваше превъзходителство, на вашата възраст сигурно е лесно да се говори за въздържание, но когато си на 18-19 и хормоните избиват отвсякъде, кондомите са по-ефикасни…” Човекът повече никога не се изказа в полза на параграф за въздържанието.

През септември 2000, когато се прие Декларацията на хилядолетието на ООН, дойдоха всички възможни държавни ръководители и короновани особи. Такова нахлуване Ню Йорк не помни. Дойде и Фидел Кастро, още беше в добра форма. Протоколът задължаваше всички президенти, крале или министър-председатели да говорят максимум 5 мин. Клинтън говори над 10. Омар Бонго, президентът на Габон – още по-дълго. Малцина спазиха протокола за 5-те минути. Аплодисментите – вяли. Цялата работа стана ужасно дълга и понякога скучна. Кофи Анан беше видимо притеснен. И тогава дойде ред на Куба. Фидел Кастро тръгна към трибуната, спря пред микрофона, поклони се на президиума и извади от сакото на елегантния си двуреден сив костюм текста на речта си. После извади снежнобяла носна кърпичка, размаха я във въздуха с две ръце, както тореадор размахва червения плащ и с нея покри “светофара” – лампичката до микрофона, която след 4 мин и 30 сек светваше оранжево, а след още 30 секунди – червено. Това беше сигнал за оратора, че времето му е изтекло и той трябва да се върне на мястото си.

Покривайки лампичката с бялата кърпичка, Кастро даде знак, че четенето ще е в стил хаванска реч от минимум 4 часа.

След точно 4 минути и 30 секунди обаче Кастро свърши изключително премерената си реч, смесица от политика, социология, история и фина литература. Нямаше епитети, нямаше размахване на пръст. Имахме чувството, че приятелите му Карлос Фуентес и Габриел Гарсия Маркес са я писали заедно с него. Залата беше притихнала в очакване на “нещо”.

Още не беше светнала оранжевата предупредителна светлина, когато той свърши, взе си кърпичката, размаха я пак като тореадор и слезе от подиума, следвайки директора на протокола. Залата се взриви от аплодисменти.

И тогава, въпреки строгия протокол на тази сесия – вероятно 80% от присъстващите в залата я напуснаха, за да се наредят на дълга опашка в коридора и да поздравят “вожда на кубинската революция”… В залата останаха само няколко делегации.

От коронованите особи, които идваха и си отиваха – принц Алберт от Монако, Принцесите Астрид от Белгия и Маргриет от Холандия, младият крал на Йордания и неговата очарователна съпруга (палестинка по произход), най-интересни бяха (поне за мен) последните двама, както и принц Алберт. Той беше винаги изключително сърдечен.

Знам, че ще ме попитате къде са големите българи в тази история. Това е друга тема, И, ако настоявате, някой ден може да напиша някой ред и за тях. Ще спомена само трима: Габриел Милев, един от най-прочутите и уважавани преводачи в ООН. Ще го познаете отдалеч по младежкия му вид и дългата (вече посивяла) грива. Габи е легенда в ООН.

Другият е Иван Стойнов, бивш шеф на телевизията в ООН, син на българи-емигранти (градинарската вълна след Първата световна война) в Унгария. Израсъл и учил в българското училище в Будапеща, после завършил филмова режисура във Варшава при някои от най-големите полски майстори, Иван “коронясва” филмовата си кариера като помощник на Микеланджело Антониони в Рим. Говореше чист български, отличен английски, унгарски, полски и италиански. Все мечтаеше, като се пенсионира един ден, да си купи апартамент в Будапеща, на Хълма на розите в Буда и там да се радва на дълги спокойни години. На изпращането му дойде даже Кофи Анан. Кофи рядко ходеше на такива “мероприятия”. Но за Иван дойде. Видях го година след като се беше пенсионирал. Все така младееше (изглеждаше на 50 години), винаги елегантен. “Как е апартаментът в Буда?”, питам го аз. “А-а, не е това, което очаквах, каза той. – Май ще го продам и ще си купя студио в Рим…” Дано да е намерил мечтата си.

Третият го няма вече: беше Теодор Димитров, бившият директор на библиотеката на ООН в Женева. Отиде си преди няколко години и завеща всичко (май за няколко милиона швейцарски франка) – на България – къща в Женева, богата библиотека, един малък дворец в градчето Жекс отвъд френската граница, на 10 минути от Женева. На същата България, която го беше отхвърлила като “невъзвращенец” през 80-те години. Тогава още бях журналист в някогашния в. “Поглед” И при една възможност го интервюирах… Пуснах интервюто, главният редактор Любен Генов, както винаги, беше зад мен. Бре, после що разправии с Външно министерство, с Вътрешно министерство, с Горно министерство, с Долно министерство… Един млад служител на Държавна сигурност ме издири чак извън София да ме пита за Теодор и да ми държи сметка защо съм го интервюирал… А в същото това време Теодор, без никoй да го моли, събираше като отец Паисий безценни исторически документи и ги даваше на същото това Външно министерство, в момент когато имахме люти исторически (и географски) спорове с някои от комшиите ни…

Нейсе, забравят се лошите работи, светъл човек и българин беше Теодор Димитров, вечна му памет.

Но “моторите” на големите промени в ООН бяха други, малко известни на широката публика хора.

Ян Егеланд, заместникът на Кофи Анан по хуманитарните въпроси, е една от най-ярките звезди на небосклона в Ню Йорк през последните години. Бивш журналист, бивш генерален сеkретар на норвежкия Червен кръст, той извади на бял свят някои от най-недостойните игри и безотговорни политически интриги в света, довели до страданието на милиони хора. По време на трагедията след цунамито в Азия той беше живата съвест на планетата и наричайки богатите държави “скръндзи” (стиснати) успя да ги накара да си отворят широко кесиите. Той спасяваше престижа и името на ООН, когато Съветът за сигурност беше парализиран от политически разпри. Беше изключителен работяга. Сега пише книга в Осло и си почива след 3-4 годишно митарстване по прашните кръстопътища на историята. Преодолявайки скромността си, мога да кажа, че бяхме добри приятели.

Един от неговите предшественици на този пост беше бразилецът с френски дух Серджо Виейра ди Мелу. Един ден той щеше да стане генерален секретар на ООН. Всички го обичаха и уважаваха. На 19 август 2003, заедно с още 21 близки негови сътрудници, Серджо загина като мъченик при бомбен атентат в Багдад. (Няколко дни по-късно беше нападнат и офисът на международния Червен кръст там) Серджо тъкмо се беше върнал от дълга и трудна мисия в Източен Тимор, където постави основите на една нова, независима държава. Преди да отиде там на един прощален прием ме помолиха да кажа няколко думи от името на международния Червен кръст. Макар и рядко, когато се виждахме, срещите ни бяха много сърдечни. Беше много успешен, но уморен от Източен Тимор. Назначиха го Върховен комисар по човешките права в Женева. И после започна войната в Ирак. ООН беше нужна на “коалицията”. Кофи беше под натиск да прати силен екип в Багдад. Кой да отиде? Най-добрият, Серджо. Отиде, но с нежелание. Така поне аз го почувствах. Бях в летен отпуск, косях тревата в запустялата ми градина около запустялата ми къща в Драгалевци този следобед на 19 август 2003, когато секретарката ми се обади от Ню Йорк да ми каже, че Серджо е убит. Умирал бавно, в продължение на 3 часа кръвта му изтичала по бетонните плочи, които го затиснали след страхотния взрив на един камион с тротил. Нямало кой да чуе гласа му за помощ.

Беше най-очарователният дипломат в ООН, който съм виждал. Като Кофи Анан, смесица от професионализъм, чар, топлина, ерудит с два университета и 4 езика. Няма да преувелича, ако кажа, че половината жени в ООН (и много извън нея) бяха влюбени в Серджо.

Преди няколко седмици случайно открих малък парк в Женева с много цветя, ябълки, череши, кактуси и езерца, в които плуваха патици. И огромна, добре поддържана асма с едри чепки грозде… Оазис на спокойствието и тишината. Седнах до една чешма, от която течеше студена вода, досущ като в Рилския манастир. Тогава видях, че до чешмата има паметна плоча, която съобщаваше, че е поставена в чест на Серджо и неговите колеги, загинали трагично при хуманитарната си мисия в Багдад… От признателните граждани на град и кантон Женева. И ми стана мъчно, много мъчно за липсващия Серджо. Бързо забравих за моята запусната и подивяла асма в Драгалевци. На хора-исполини като Серджо се крепи днешната ООН. Жалко, че вече не е между нас.

Ако ми разрешите, ще завърша с нещо по-весело: културния живот в ООН. Няколко пъти в годината стават чудеса: идва прочут симфоничен оркестър от Германия. Или маестро Золти довежда смело своя тим от млади таланти, музиканти от Израел, палестинци, сирийци или други надарени арабски момчета и момичета. Свирят така, че всичко е в захлас. А маестрото предизвикателно казва на посланиците от Съвета за сигурност след петорните аплодисменти за бис: ако и вие си гледахте работата като мен, ако и вие можехте да накарате араби и евреи да си говорят и да се разбират, както моите деца хармонично свирят, светът щеше да е друг…

Когато ураганът “Катрина” удари Луизиана и Ню Орлийнс, италианският посланик покани прочутия “Презервейшън хол джаз бенд” на Ню Орлийнс. Билетите бяха доста скъпи, но никoй не се стисна: парите отиваха за пострадалите от “Катрина”. После пак същият посланик покани маестро Енио Мориконе и неговия оркестър (близо 200 души) да свирят в ООН. Грандиозен концерт. Залата щеше да рухне от аплодисменти.

Точка. Надявам се, че успях да ви кажа поне малко, което не знаехте. Благодаря за търпението да изчетете всичко това.

Искрено ваш,

Енчо Господинов

Писмо отПисмо от Ню Йорк
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.