За студентското активно мероприятие срещу професорите – писмо от проф. Рабаджиев

Проф. Костадин Рабаджиев. Илюстрация: e-vestnik

Б. р. – текстът по-долу е пратен до различни медии, но никой не го е публикувал. Той е отворено писмо от проф. Костадин Рабаджиев, професор по археология, който беше заснет тайно и заклеймен като пияница и пропаднал носител на старото от ранобудните студенти. От писмото му се разбира, че професорите са били жертва на „активно мероприятие“, следени и провокирани от самото начало. Някои сайтове пуснаха и писмо в защита на проф. Рабаджиев от студенти, но не и неговото. Пускаме го тук, защото е документ на времето и събитията:

Омерзен от случилото се, но и съзнаващ вина и отговорност, днес не бих искал нито да го коментирам, нито да се оправдавам… Думата ми е за отклика в общественото пространство, но не на журналистите, за които писанията и репортажите са професия, в някои случаи политически обагрени, комай винаги финансово обвързани. Написаното тук се отнася най-вече до страстните графомани, които несдържано напират да изразят мнение по всяка тема. Та за позицията иде реч – осмислена и аргументирана, независимо „за“ или „против“, тя тежи и гради това, което наричаме обществено мнение. Другото са жалки опити чрез етикети да се хвърли камък по мислещите различно, да се охули „идеологическият враг“. Вършещите това трудно осъзнават многообразието на света в своя черно-бял хоризонт и с „болшевишки“ плам клеймят всеки, който не е с тях. Това провидях в написаното за мен през последната седмица в анонимните форумни говорилни.

Първо разбрах, че съм алкохолизиран  тип, чудовище на което са поверени невинните студентски съдби. Бих  желал да уточня, че нямам алкохолна  зависимост. Че алкохолът е красиво  начало на разговор, но с тъжен край ако го допуснеш да ти бъде господар. Това са прозрели и древните елини в своите симпозиони, това се опитвам и аз днес да градя в общуването си със студенти извън формалното пространство на лекцията. Така и въпросната вечер, в края на факултетския празник, дискутирах с присъстващи в аудиторията студенти, които бяха анонсирали своята обвързаност с окупацията… Болно ми е да проумея сега, че това е било началото на „активно мероприятие“, ознаменувано с появата на техните водачи. Оскърбен и афектиран преди дни бях заявил, че ще прекратя общуване със студентите, извън наложеното ми като преподавател и ръководител на катедрата. Днес проумявам, че нямам право да прекъсна мисията си заради шепа словоблудници.

Проф. Костадин Рабаджиев (вляво) в студиото на Нова ТВ в спор за случая с блогъра активник на протестите Иво Мирчев (в средата) и ранобудния студент Константин Голев, който се оказа, че вече не е студент, а преподавател. Снимка: от Нова ТВ

Някои „апологети на истината“ твърдят, че всичко трябва да се показва и знае… На тях бих предложил да обнародвам на университетския сайт изпитните писания на студентите, за да лъснат последствията от сбърканите реформи във висшето образование. Но не бих го допуснал, защото достойнството на човек е по-важно от показаната слабост.

Други пък ме определят като надменен и арогантен, но пропускат, че думите ми са реакция на натиска да бъда изгонен от аудиторията, възможно най-евфемистичен отклик на безумието да ми бъде вменена вина спрямо „режима на окупацията“(?). Всъщност присъствието ми в аудиторията в този късен час бе нарушение на университетския правилник, но за това провинение единствено г-н Ректорът има право да отсъжда наказание. Така без отговор остава въпросът кои са тези, които са си присвоили правото да живеят в Алма Матер и да я превръщат в клошарски катун с мръсни завивки по пейките във фоайетата и спящи в тях до 10 ч. сутринта „ранобудни“ студенти? Не живея с мисълта, че университетът ми е бащиния, но имам право да ме боли за случващото се в него, тъй като в Историческия факултет съм от 1977 г., баща ми е завършил Правния факултет през 1937, а тази година и синът ми защити магистърска степен в Биологическия факултет.

Разбрах също, че съм „комунистическа  креатура“. Тук бих посъветвал пишещите, защото предполагам, че могат и да четат, да се запознаят с научната ми кариера преди да сквернословят. Тя е публикувана на сайта на Исторически факултет и датите са красноречиви: защитена дисертация през 1992 г. с тема: „Херакъл/ Херкулес в Тракия. 4. век пр.н.е. – 4. век от н.е.“. Конкурсът ми за асистент е през 1993 г., за доцент през 2001 г. с публикуваната монография „Елински мистерии в Тракия. Опит за археологически прочит. Университетско издателство, 2002 г.“ (виж тук справка). През тази 2013 г. се състоя и конкурсът ми за професор с монографията: „Конят, колесницата и конникът. Към интерпретацията на образа в тракийската култура“, книжното издание на която предстои отново в Университетско издателство (виж тук). Същите тези, които държат да изкажат мнение биха могли да прегледат и публикуваното през годините от мен, което съм се постарал да бъде достъпно на сайта Academia.edu.

За тези, които няма да проумеят заглавията и темите уточнявам, че те не са за партийно строителство, нито пък са политическа пропаганда. Разбира се, бих уточнил, че някъде във времето между 1994/1995 г. изживях и надеждата си, че БСП е социална партия, а от дълголетната политическа летаргия ме извади чумата, която ГЕРБ стовари върху ни. Но все по-често аргументите ми са „против“ т.нар. политически елит, отколкото „за“ стореното или пък нестореното от тях. Самият аз нямам дейност извън преподавателската и научната, само за кратък период бях хоноруван преподавател в НБУ и съм отклонявал всякакви предложения, освен наложените ми като ръководител на Катедрата по археология, вече втори мандат.

Въпросът ми по-скоро е защо така се случва. Защо от 20 г. съзиждаме елитна специалност, подготвила многобройни археолози, като само докторите са над 30 (!)… и нищо от това не възбуди обществен интерес. Самият аз съм дискутирал много от проблемните интерпретации на тракийската древност, различна е позицията ми по темата за „тракийски орфизъм“, за тракийската образност и гробници или пък преекспонирани прояви на т.нар. „медийна археология“. Нищо от това не породи любопитство, но веднъж стъпил накриво и цялото общество настръхна в справедлив укор… Болно е това общество. И истината май не е в многовековното робство, колкото в подарената ни свобода. Че век лъкатушим в социални сътресения и ненаказан бандитизъм, че днес ни възпитават с реалита и шоупрограми със съмнителна стойност, склоняват ни към воайорство и анонимна агресия. Тътенът на тези бури бълва пяна, тълпа обладана от неистов комплекс за малоценност, който тя се опитва да преодолее чрез омраза и злепоставяне. Сякаш наистина не са чули за Христовата притча, коряща този, който вижда сламката в окото на брата си, а не усеща гредата в своето (Мат. 7:3). Сламката в окото ми е факт, тя е там и дълго ще ме гложди, но не бих допуснал да деформира погледа ми към случващото се около мен. Днес срещам толкова силна подкрепа в колегията, от студентите си, с които години съм градил доверие, че дори и заради тях не бих си позволил да се изживея като жертва…

София, 5 декември, 2013 г.

Костадин Рабаджиев, професор по Класическа археология в Исторически факултет на СУ „Св. Климент  Охридски“

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.