25 години от закуската с Митеран – скромното българско дисидентство (Изтупано от архива)

На закуската с Митеран през 1989 г. Вляво е акад. Шелудко, до него Блага Димитрова, президентът Митеран, вдясно е Копринка Червенкова. Снимка: БТА

Точно преди 25 години на 18 януари 1989 г. френският президент Франсоа Митеран пристига на официално посещение в България и митологизира българското дисидентство. Реално у нас дисиденство като в СССР или Чехословакия няма, но режим има. Има и хора, които му се противопоставят, повече или по.малко стоически.

Митеран, който е легендарен френски политик социалист, два мандата президент от 1981 до 1995 г., кани на закуска 12 видни интелектуалци, които, в една или друга степен, са опозиция на режима, а част от тях са и франкофони.
Към онзи момент в България се надига съпротива срещу властта на Живков. Някои от опозиционерите на режима са сред 12-те поканени на неформална закуска извън официалния протокол. С тази закуска те са официално припознати като дисиденти. По подобен начин малко по-рано на посещението си в Чехословакия Митеран кани на среща дисиденти начело с Вацлав Хавел, а в СССР се среща с прочутия Андрей Сахаров. Срещата на френския президент у нас дава тласък на съпротивата срещу режима, вдъхва смелост и подготвя края му. Жестът на Митеран поставя властта на Живков в неудобното положение, ако се опита да се разправя занапред с някои от поканените.

В България няма такива изтъкнати дисиденти, които да са били в затвора. Има неколцина политически, дълго лежали по затворите, като Илия Минев, Петър Гогов и др., но те остават извън вниманието на високия гост. Те са несъизмерими с интелектуалците дисиденти на Източна Европа. От тях не излезе и Лех Валенса, те не успяват и да спечелят масово привърженици, дори след като режимът пада и те влизат във фокуса на медиите. Към онзи момент хора като Тренчев и др. по-късни антикомунисти не са направили впечатление, така че светът да ги забележи и да попаднат на закуска с Митеран.

Тодор Живков посреща в София френския президент Митеран 1989 г. Снимка: БТА

Посещението на Митеран в България е официално. Отношенията между него и Живков са уважителни, няма сблъсъци, въпреки неформалните срещи на Митеран. След заминаването му става известно, че България получава кредити от няколкостотин милиона франка – последният заем от Запада, който Живков взима, преди да падне начело на финансово фалиралата държава. През януари 1989 г. той награждава Митеран с най-високия орден за чужденец – „Стара планина“ с лента. Тогавашният ректор на СУ проф. Минчо Семов прави Митеран почетен доктор по право. Г-жа Даниел Митеран получава женския „Орден на розата“ – златен.
От своя страна и Митеран удостоява Живков с Големия кръст на Почетния легион.
Заедно с това гостът прави някои срещи по свое настояване. Освен закуската той се среща със студенти в аудитория в Софийския университет и говори свободно с тях, отговаря на въпросите им. Митеран изненадващо настоява да посети БАН и се среща с академици и професори, разговаря с тях и прави комплимент на българската наука тогава в областта на изчислителната техника, с която работил в космоса френски космонавт, летял на съветската космическа станция.

Увертюрата – среща с германския президент Вайцзекер

Два месеца преди Митеран при Живков на официално посещение идва германският президент Рихард Фон Вайцзекер, който също кани 12 интелектуалци на среща, но в резиденция „Бояна“.
Двучасовият разговор там протича скромно на чаша чай. Кой какво е говорил на Вайцзекер, става ясно след време благодарение на донесенията на прилежния агент Димитър. Присъстват академик Ангел Балевски (тогава вече почетен председател на БАН, но и член на ловната дружинка на Живков), сценаристът Анжел Вагенщайн, композиторът Александър Владигеров, писателката Вера Мутафчиева, журналистът Евгений Станчев (главен редактор на в. „Поглед”), икономистът проф. Иван Ангелов (тогава минава за човек с критични възгледи за икономиката на социализма), Йордан Радичков, Кеворк Кеворкян, проф. Николай Генчев (историкът, който е наказван като редактор на книгата на Желев „Фашизмът” и негов личен приятел), Радой Ралин (неокачествимият и неукротим сатирик, наричан българският Езоп) и художникът Светлин Русев (до неотдавна член на ЦК на БКП, но вече низвергнат). Отсъства поканеният Любен Генов, тогава главен редактор на в. „Труд“.
Срещата с Вайцзекер е далеч по-казионна и около нея няма някакво напрежение. Смята се, че дори списъкът с поканените е съгласуван с тогавашната власт. Така по подобен начин същото започва да се говори и по-късно за списъка с поканените от Митеран.
По това време в България режимът на Живков затяга редиците и се случват поредица от действия, които превръщат опозиционно настроените интелигенти в дисиденти.

Режимът на Живков се пропуква, опит за затягане

Безспорен ореол на дисидент в онзи момент има Желю Желев, който е бил изключен от БКП години по-рано, изселен за няколко години в провинцията. Там написва книгата „Фашизмът”, в която се правят аналогии между фашистката и комунистическата тоталитарна система. По-късно книгата е издадена, но е иззета от книжарниците. Сегашните констатации на Желев, че комунизмът бил по-страшен от фашизма предизвикват усмивка, при положение, че по времето на живковия режим той не е пострадал до степен да се изпари през комина на някой концлагер. В навечерието на закуската с Митеран Желев говори все по-често по западни радиостанции, като открито критикува режима.

Франсо Митеран връчва Ордена на Почетния легион на Тодор Живков, а той му връчва орден „Стара планина“ с лента. Снимка: БТА, публикувана в тогавашните вестници

Директни критики срещу властта по онова време са рядкост. Те са прикрити като критика срещу някакъв екологичен проблем, който властта създава. Така се заражда и опозиционното движение „Екогласност”. Неговите акции са едни от най-забележимите преди падането на режима.

Сред писателите авторитет на дисидент има Блага Димитрова, също член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, на който е съучредител, заедно с Желев, и с други репресирани от режима комунисти, дори военни.

Изключен от БКП е и писателят Георги Мишев, който показва граждански ангажирани позиции, а през март 1988 г. става член учредител на Комитета за защита на Русе – спонтанно организирано сдружение, заради мълчанието на властта от отравянето на цял град от румънски химически заводи.

Авторитет на дисидент си спечелва и писателят Марко Ганчев, също изключван от БКП, който през 1989 г. започва да чете по „Свободна Европа” есета „На прощаване с тоталитарната система”. (Една от първите стъпки на новите ръководители на БКП след 10 ноември е да възстановят членството в партията на хора като Георги Мишев, Марко Ганчев, Копринка Червенкова и др. членове на клуба. Те приемат, но скоро след това напускат БКП).

През 1988 властта пенсионира Стефан Продев, по онова време главен редактор на в. „Народна култура“, въпреки че е един от най-младите главни редактори тогава. Всички знаят,, че става дума за уволнение. Причината са поредици от статии, които публикува в подкрепа на Русенския комитет, или от автори като Желю Желев и др., сред които дори Велко Вълканов, тогава безпартиен адвокат, известен като критик на посегателствата върху правата на личността. Властта тогава смята, че писанията във вестника на Продев са създали атмосферата, от която възниква Клубът за подкрепа на гласността и преустройството.

Сега мнозина преувеличават дисиденската си дейност. Реално по-забележима съпротива срещу режима в България се забелязва от началото на 1988 г. Тогава, почти по едно и също време са основани Независимото дружество за правата на човека на политзатворника Илия Минев и Комитетът за Русе.
Т. нар. Русенски комитет обаче вбесява властта, предизвиква изключвания от партията, оставка в Политбюро на Станко Тодоров, чиято съпруга Соня Бакиш е в този комитет, свален е членът на Политбюро Чудомир Александров, Стоян Михайлов е уволнен като секретар на ЦК на БКП. Също заради Русенския комитет е освободен от всички постове художникът Светлин Русев, който дотогава е същинско величие в културата, бил е приближен на Людмила Живкова, шеф е на Съюза на художниците, член на ЦК на БКП. Заради членството си в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството е съкратена от работа и изключена от БКП редакторката във в. „Народна Култура” Копринка Червенкова (сега тя е главен редактор на същия вестник). Тя отказала да се покае, след като я изправят пред партиен съд да й четат конско.
В същото време дружеството на Илия Минев само се споменава по чуждите радиостанции. Негови членове, обаче, като Николай Колев – Босия са разкарвани по арестите.
Така, когато идва Митеран през януари 1989 г., има избор от дисиденти интелектуалци.

Поканените във френското посолство са:

Светлин Русев (художник)
акад. Алексей Шелудко (учен химик от БАН)
Желю Желев (философ)
Николай Василев (философ, сега професор)
Стефан Продев (журналист)
Копринка Червенкова (журналист)
Барух Шамлиев (журналист)
Анжел Вагенщайн (сценарист)
Радой Ралин (писател)
Ивайло Петров (писател)
Йордан Радичков (писател)
Блага Димитрова (писател)

Тогава няма коментари защо са поканени точно тези хора. Те всички са с ореола си на независими и уважавани, някои уволнявани, изключвани от БКП, повече или по-малко опозиционно настроени.
В годините след 10 ноември, обаче, за поканените при Митеран започват люти спорове. Сипят се обвинения, че всичките са били комунисти, че част от поканените са били по списък на ЦК на БКП, а не по искане на Митеран. Хора от върховете на бившия режим, които искат да омаловажат ролята на опозицията тогава, също се изказват, че Митеран няма начин да не е съгласувал поканите с Живков.
Вече след години, особено дразнещо сред поканените става името на Стефан Продев. През 1990 г. той става част от реформаторите на БСП, избират го за главен редактор на „Работническо дело” и той го преименува на в. „Дума”. Така става знакова фигура в БСП, срещу която друга част от закусващите с Митеран оформят опозиционни партии.
Времето така променя отношенията и оценките на събитията, че и хора като Желев отнасят недоволството на нароилите се купища антикомунисти.

Блага Димитрова и Радой Ралин след закуската с френския президент Митеран в посолството през 1989 г. Снимка: Георги Панамски

Реално по време на режима на Живков, антикомунистите са единици. Някои от тях преувеличават собственото си значение по-късно, убедени, че са се борили с комунизма, само затова, че са се събирали по кафенета и квартири да ругаят и обсъждат режима. Но това още не е дисидентска дейност. В онзи момент в затвора са само хора като Янко Янков, юрист от Института по държавата и правото в БАН, известен с невъздържаното си и неадекватно поведение, което до голяма степен е причина да влезе в затвора. Друг известен затворник тогава е Ахмед Доган. Въпреки че е бил и сътрудник на ДС.
Видни борци с комунизма от началото на 90-те като Стефан Савов и разни земеделци, по времето на Живков никой не ги е чувал (Името на Савов специално може някой да го е срещал като зам.-шеф на Съюза на преводачите).
Сред късните антикомунисти, появили се след 10 ноември, има и такива, които активно са сътрудничили на режима на Живков, дори са били партийни секретари и т н. Но за тях беше достатъчно да се обявят за антикомунисти и да викат срещу БСП, за да бъде изпрано като с белина миналото им.

И германският, и френският президент, канят личности. Йордан Радичков, например, е на срещата и с Вайцзекер, и с Митеран, а същевременно е поканен и на официалните вечери, дадени от Живков на двамата. Радичков е бил и делегат на конгреси на БКП, но никога не е казал и една сервилна дума на тези конгреси, за разлика от поета Левчев, например. Радичков не можеш да го наречеш дисидент, но негови произведения като „Образ и подобие” предизвикваха еуфория сред интелигенцията с метафоричния образ на режима.

Днес например никой не помни журналиста Барух Шамлиев, един от гостите на Митеран. В годините след 1989 г. той още се чудеше защо е бил поканен. И разказа пред пишещия тези редове, как след време вечерял в „Шератън“ с тогавашния френски посланик в София. Шамлиев не се стърпял и попитал: „Защо точно мен поканихте?” Посланикът се усмихнал и обяснил, че причината е в една дебела папка, която съдържала всички икономически коментари и анализи на Шамлиев, включително стенограми от радиопредавания. „Глътнах си езика“, призна Шамлиев.

Списъкът „Митеран“ е готвен внимателно. С някои хора в него секретарят на посолството Ив Манвил се е срещал месеци преди това. (Бел. авт. – Манвил идва лично два пъти в редакцията на сп. „София” през есента на 1988 г., където работех тогава като млад журналист, да търси контакт със Стефан Продев. Той вече беше пенсиониран, но поддържаше контакти със списанието, където преди това също беше главен редактор. И отначало не знаехме за какво е този интерес към Продев у един френски дипломат, докато накрая им уредихме среща в редакцията и Манвил лично донесе, за учудване на Продев, поканата му за закуска с Митеран, десетина дни преди посещението на президента в България).

Към онзи момент ДС държи под постоянно външно наблюдение и подслушване Желю Желев и Светлин Русев. От време на време е бил следен и Радой Ралин (който отдавна е отписан от режима като безнадежден случай). Подслушвани са периодично телефоните на мнозина, като Блага Димитрова и др., според случая. Членовете на Клуба за гласност, както накратко го наричат, от време на време подписват по някоя декларация, а по някой от тях като Желев се изказват по чуждите радиостанции.

Кой какво каза пред Митеран?

(Бел. авт. – в следващите редове съм цитирал събрани от мен разкази на участници в закуската, които правих за в. „24 часа” на петата година от нея.)

В самия ден на историческата закуска, ул. „Оборище” е преградена отгоре на пресечката с ул. „Сан Стефано“, а отдолу – на  ул. „Априлов“. Сутринта един по един 12-те пристигат отгоре и отдолу по улица „Оборище”, влизат през черните порти на посолството и сядат на дълга маса в една от залите. На масата е Митеран, външният министър Ролан Дюма и посланикът. Влизат куп френски журналисти и почват да снимат. Щом президентът вдига вилица, всички се омитат (бел. авт. – това е свързано с френския закон за печата, според който пресата няма право да публикува снимки на хора, които ядат. Така жестът с вилицата от страна на Митеран е като протоколно съобщение за пресата).

Френският президент Франсоа Митеран през 1989 г. Снимка: БТА

На трапезата са наредени плата с колбаси, сирена, френски кифлички. 11 пият кафе, Светлин Русев – сок. Митеран не опитва нищо от блюдата. Отделно му носят чай, той го подслажда с мед и си маже препечена филийка с масло.
Повечето пренебрегват храната. „Освен едно кафе не вкусих нищо от деликатесите – казва Радой Ралин – Цялото ми внимание бе погълнато от поведението, осанката и погледа на този човек.“ Единствен Барух Шамлиев слуша и закусва.
Президентът не държи слово, а казва, че би искал да чуе всеки от поканените.
Пръв говори Вагенщайн. Той поздравява Митеран като антифашист, с когото заедно се борил за освобождението на Европа.
Желев разяснява преустройството и целите на клуба в негова подкрепа. Казва, че се натъквали на необоснована съпротива, а не търсели конфронтация с властта.
Акад. Шелудко чете на френски приготвено слово за репресиите срещу членове на клуба. Той обаче е много развълнуван и се налага преводачът да пояснява на президента. Академикът връчва изказването си на Митеран.
Шамлиев прозвучава твърде остро. Той говори за икономическия крах на системата у нас.
Блага Димитрова подкрепя казаното от Желев за клуба и добавя, че членовете му са готови на рискове.
Копринка Червенкова избягва темата за своето уволнение и изключване от БКП, и говори за необходимостта от дълбоки промени в обществото.
Радой Ралин казва, че промените в България ще се забавят заради вече създадената плутокрация – власт на забогателите от властта.
Ивайло Петров е оптимист за преустройството. Казва, че приемането за печат на 2 негови статии в литературни издания е добър признак.
Николай Василев описва как го изключили от БКП, но също изразява оптимизъм за процесите в България.
Светлин Русев обяснява, че има много приятели във Франция, но няма нужда от помощ в проблемите си с властта.
Йордан Радичков говори в своя си метафоричен стил – нещо тропа по покрива на общия европейски дом, всички чувстват, че някой ходи горе… Накрая казва, че не би искал поканените да се оплакват на президента.
Стефан Продев припомня уважението на българите към героите на френската нация и казва, че Франция като че ли е позабравила България и подценява ролята й на Балканите.
Накрая Митеран изразява задоволство от чутото и изказва съжаление, че бърза. Пожелава здраве и успехи. Срещата трае час и половина. Навън чакат журналисти, но повечето отказват интервюта. По-късно Румяна Узунова от „Свободна Европа” търси за отзиви повечето по телефона вкъщи.

През 1991 г. посланик Рюмелар кани 12-те на закуска на същата дата и в същата зала. Положението в България вече е друго и някои гости са върли политически противници. Домакинът предварително е определил мястото на всеки на масата. Желев е турен да седне до Продев.
След още една година ритуалната вече закуска се пада в деня на изборите за президент. Желю и Блага направо от масата отиват да гласуват. За изненада на всички Продев пожелава успех на Желев.

Втората закуска-обяд с Митеран през 1994 г.

През 1994 г. Митеран отново идва на посещение в България и повтаря срещата със същите хора. Този път закуската прераства в обяд.
На срещата Франсоа Митеран се шегува, че щял да си направи визитки с титла „дисидент“, а не бивш президент или депутат, както било прието, след като му изтече мандатът на държавен глава.
На масата ставя ясно, че част от поканените, наричани някога дисиденти, недолюбват това звание. Радичков казва, че днес се чувства като муха в супа. И Светлин Русев отбягва титлата дисидент.

На юбилейна закуска, 20 години след 1989 г. във френското посолство. Вляво е Светлин Русев, до него френският външен министър Ролан Дюма, Желю Желев. Отдясно еАнжел Вагенщайн, до него Копринка Червенкова, посланикът на Франция. Снимка: Булфото

Този път Желю Желев е седнал до Митеран като негов колега. Блага Димитрова е бивша вицепрезидентка. Тя подава оставка през юни същата година с твърдения, че управляващите се опитват да върнат комунизма в България. Но пред Митеран тя смекчава гръмкия тон оттогава. „Трябва да има разногласия между дисидентите, за да вървим напред“, каза Блага.
Гощавката минава в спомени и обещания. В свой стил на излизане пред журналистите Радичков я описва като красив мач, завършил 1:1.
Час по-късно Франсоа Митеран говори в българския парламент и описва подробно какво помни от закуската отпреди 5 г., но не казва и дума за обяда от същия ден.
Авторитетният френски всекидневник „Монд“ не написва нито ред за визитата на президента Митеран в София за разлика от гостуването му през 1989 г. (коментарите на френската преса от 1989 г. виж по-долу).
На практика френският президент през 1994 г. идва, за да ознаменува 5-ата годишнина от собственото си, първо в историята, посещение на френски държавен глава в България. Може би е искал да направи оглед на постигнатото за това време и да поддържа стратегията във френската външна политика да приласкае малките народи в Европа.
За Франция в Източна Европа винаги по-важни са били Полша, Чехословакия, Румъния и чак след това е България. В тия страни френското влияние е било по-силно, отколкото у нас. Посещенията на Митеран през 1989 г. и през 1994 г. в епохата на разпадането на комунизма се опитват да променят отношението към България и да й засвидетелстват по-голямо внимание.
През 1989 г. Митеран идва, защото Източна Европа се тресе от перестройката и е ясно, че назряват грамадни промени под егидата на Москва. Митеран е принуден да преглътне възторга на интелигенцията в България от Михаил Сергеевич Горбачов.
Митеран умира през 1996 г., след като слиза от политическата сцена. През 2009 г. за 20-годишнината от закуската с Митеран, френското посолство в София организира нова, юбилейна закуска. В нея участват само 5 души от 12-те през 1989 г., останалите са починали.

Френският печат язвителен за закуската с дисидентите в София 1989 г.

(От поверителния  бюлетин С-3 на БТА – извадки от прегледа на западния печат, който се прави в секретен бюлетин, предназначен за висшето партийно ръководство – ЦК и Политбюро и института на Александър Лилов. Цитатите са точни, без преразказ)

„Париж, 20 януари 1989 г.
Френският буржоазен печат днес демонстрира явно разочарование от срещата на Франсоа Митеран с българските „дисиденти“. След като близо седмица той подготвяше общественото мнение във Франция за тази среща с всякакви намеци за надигаща се опозиция в средите на интелигенцията, днес десният парижки печат е принуден да свие знамената. Вестник „Котидиен дьо Пари“ дава още в заглавие своята оценка – „Митеран в България: едно безполезно пътуване”. „Не беше постигнат нито един положителен резултат. По най-деликатния въпрос – правата на човека, президентът прояви необичайна дискретност… Докато по време на предишните си посещения на Изток, дори в СССР, Франсоа Митеран държеше да се срещне с дисиденти, това не стана в София, където той се задоволи да приеме няколко официални интелектуалци на режима, чиято единствена дързост беше да превъзнасят на висок глас заслугите на Михаил Горбачов и неговата политика на преустройство… Така че трябва тази сутрин да се запитаме какво търсеше президентът там?”
За вчерашната закуска във френското  посолство в София в. „Фигаро” пише: „Събралите се около него 12 интелектуалци и художници се изказваха един след друг нюансирано, почти византийски, и в техните думи Митеран не намери нито точните отрицания, нито убийствения хумор на чешките дисиденти, приети от него в Прага.“ По-нататък се задава въпросът: „Дали те са действително опозиционери? По-скоро са обновители, стараещи се да говорят и да действат в рамките на законността.” Кореспонденцията на в. „Либерасион“ от София започва със следния текст: „В Прага чешките дисиденти представиха на френския президент списък с хуманитарни случаи. В София вчера 12-те умерено критични интелектуалци, поканени на закуска от Франсоа Митеран, предпочетоха да споделят с него своето възхищение от Михаил Горбачов.“ „Юманите“ пише: „Тези личности – журналисти, писатели, философи, настояват за ускоряване на социалистическите реформи, отказват да бъдат смятани за опозиционери и потвърждават желанието си да действат в рамките на Закона.”

Същия ден партийният орган в. „Работническо дело“ пише:

„Днешният френски печат помества обширни информации за втория заключителен ден от държавното посещение на президента Франсоа Митеран в България. Всекидневниците „Юманите“, „Фигаро“, „Либерасион“, „Монд“ и други осведомяват подробно за присъждането на почетната докторска титла на Софийския университет на френския държавен глава и за срещата му с българските студенти. Публикувани са и основните моменти от пресконференцията на другаря Тодор Живков и президента Митеран.
В публикациите се изтъква задоволството на двете страни от плодотворния българо-френски диалог…“ и т. н.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.