Трета окупация – по всяко време… И бутафорията на протестите

От ляво надясно: Божидар Лукарски, Димитър Дечев и Радан Кънев от Реформаторския блок, в двора на университета, дошли да заявят подкрепата си за втората студентска окупация. Снимка: Кирил Константинов

Втората „студентска” окупация и политическата подкрепа за нея разкриха цялата бутафория зад т.нар. граждански протести.
Ако е възможно да се случи нещо по-жалко от втората университетска окупация, то това ще е третата университетска окупация…

Всъщност подкрепата на ГЕРБ и Рефоматорския блок за абсурдната ситуация в Софийския университет беше много сериозна политическа грешка.
Афиширането на бившите управляващи като поддръжници на окупаторите подсили основния аргумент на настоящото мнозинство – че протестите са партийно обвързани. Допълнителното им окарикатуряване дойде за статуквото дюшеш, както би казал лидерът на ДПС Лютви Местан, стига да не се изразяваше с метафори. А последната му оценка например гласи: „Окупацията прояви някои нови политически тенденции, най-важната от които е, че, ако довчера ГЕРБ и реформаторският блок се поглеждаха свенливо, от вчера е ясно, че тези свенливи взаимни погледи са на път да се трансформират в политическа прегръдка.”
Колкото и да се опитва да разсее подозренията, наричайки такъв анализ „слаб и погрешен” (по лидера на ДСБ Радан Кънев), оттук нататък за Реформаторския блок ще става все по-трудно да ни убеди, че тича по собствена писта и е алтернатива на ГЕРБ. Да, съвпадащите позиции за самодейната акция в СУ не са равнозначни на съглашателство, но в РБ трябваше да са наясно какво ще последва след призива им за съвместна работа с „всяка една политическа, обществена, гражданска, синдикална, неправителствена, работодателска организация, която е декларирала, че за тях оставката не търпи отлагане“. Трябваше и отдавна да са си отговорили на въпроса дали „голямата цел” (отново по Кънев) е в състояние да оправдае съмнително средство, каквото е дори случайното взаимодействие с ГЕРБ. Най-малкото, за да не изпаднат в смешното положение на патерица, при това патерица на партия, която е част от проблема, а не от неговото решение.

Фактът, че т.нар. реформатори открито подкрепиха втората окупация, смущава и по друга причина. Меко казано, абсурдно е да се обявяваш за „десен” и в същото време да приветстваш анархистични прояви на младежи с ушанки; да декларираш, че се бориш за правила, но да аплодираш беззаконието. Тъкмо от хората в РБ се очакваше да се отнесат критично към гротеската, която се разиграваше три денонощия в Ректората, само че те лекомислено пропуснаха шанса да се заявят като бранители на разума и вкуса.

А имаше начин да го направят. Например можеха да кажат, че подобна форма на протест подкопава постигнатото. Всичко това можеше да се каже така, че момчетата да схванат каква глупост вършат, без да бъдат обиждани на „терористи” и „откачалки” (по някои противници на окупацията). А и самите те не носят основната вина за случилото се. В крайна сметка окупацията им стана възможна, защото политически, икономически и академични кръгове дълго ги заглавичкваха, че „повече така не може”, баламосваха ги да се борят „до пълна победа” и ги помпаха, че представляват „бъдещето на България”. Беше напълно предвидимо, че все някога ще се появи групичка самодейци, която или ще е решила, че е дошъл звездният й миг за показване по телевизора, или действително ще си е въобразила готовност и умения да поеме народните работи в свои ръце.

Преподавателят по право доц. Кристиан Таков, който се превърна в нещо като гуру за „ранобудните студенти”, а междувременно беше назначен за член на Правния съвет към Президентството, даже сърдито написа в личния си блог: „НЕ ПОДКРЕПЯМ новата окупация на Ректората. Нито в този персонален състав, нито в тази численост, нито в това време, нито при тази обстановка… Няма „революционна ситуация“ в маркс-ленинов или че-геваристки смисъл. Поради това революционните действия на неподходящ декор могат лесно да се изродят.”

Кое дава право на доц. Таков да сочи „правилния” персонален състав, числеността, времето и обстановката за една окупация, остана загадка. Разбира се, в блога си той може да напише, каквото си поиска, но не е зле да се припомнят думите на доцента при вдигането на първата окупация (пред „Дневник”, 15 януари): „Окупацията, дори и приключила, е нанесла абсолютно смъртоносна, неизлечима рана на досегашното статукво. Тази окупация може да се възроди по всяко време и да продължи неопределено време и на неочаквани места.”

Излиза, че окупацията хем може да се възроди по всяко време, хем „революционната ситуация” може да изчезне внезапно – има-няма само десет дни по-късно. Излиза също, че съществува някакъв център, който я измерва и дава нещо като сводки за нивото на река Дунав, но ние с вас нямаме привилегията да получаваме ежедневна информация за котировките по „маркс-лениновия” и „че-геваристкия” индекс…

Как и кой, с други думи, определя подходящото време за окупации, остана неизвестно. И досега е неизвестно и по какви причини проточилата се близо три месеца първа окупация беше призната за легитимна и симпатична, а „ранобудните” професори и доценти се отдръпнаха доста гнусливо от продължилия едва три денонощия неин римейк. Вярно, той беше пълен фарс, обяснимо срамотно беше да дадеш рамо на момчетата с ушанки. Но когато преди това си подкрепял не по-малко абсурдна обсада на Аулата, „разнообразена” със среднощно преследване на преподаватели от студентски шпицкоманди, не е ли по-редно да замълчиш?

Разбира се, че Чапай и Петка трябваше да бъдат изведени от Ректората в спешен порядък. Но ще повторя: тези радикализирани младежи бяха заблудени, че „окупацията може да се възроди по всяко време и да продължи неопределено време”. Те очевидно сметнаха, че е дошло това време, тяхното време, когато на свой ред ще бъдат наричани „децата”, ще ги тупат по раменете, че се борят за „нов морал”, и ще събират лайкове във Фейсбук.

Отговорността, че в главите под ушанките се е родила безумната идея за повторно заключване на университета, до голяма степен пада върху тези, които ги заблуждаваха, и върху политиците, които ги подкрепиха. Съдейки по плаката „Народе, къде си?”, с който излязоха посърнали след прекратяването на окупацията, самите младежи май още не са разбрали защо постъпката им не се радваше на обществено одобрение. Ранобудният студент Ивайло Динев даже самоуверено ни обясни, че обществото този път реагирало инфантилно, и намекна за трета окупация…

Ама сега били терористи, били лумпени, говорйели нйещо на диалйект? Предишните окупатори били по-интелигентни, мислещи и склонни към консенсус (по ректора проф. Иван Илчев), затова ги оставили да самодействат, нарушавайки академичната автономия?

Може това да е точно така, но по никакъв начин не оправдава ръководството на Софийския университет и лично проф. Илчев за двойния стандарт в подхода към първата и втората окупация. Когато обяснява леко подигравателното си отношение към „рецидивистите” с това как те не схванали, „че ситуацията се е променила, че в момента няма почва за подобни действия” („Стандарт”, 30 януари), проф. Илчев би следвало да каже защо преди е имало почва, а сега няма почва, и кое точно е променило ситуацията. Вместо да се присмива на Бойко Борисов, чиято интуиция била изневерила – подкрепил окупацията часове преди падането й, ректорът дължи сериозни отговори. Най-малкото за това защо не уволни охраната на Ректората още при първата окупация и по какви причини остави наглото самоуправство да се проточи до 15 януари. Че нали и през тия два месеца и половина в СУ имаше имущество за милиони, банкомати, ценни книги и т.н., и т.н.?

Със съкращения, виж целия текст в „Гласове„. Заглавието е на e-vestnik

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.