Украйна е на ръба и Европа трябва да я върне

в. Гардиън

Тимъти Гартън Аш. Снимка: timothygartonash.com

Това не е нежна революция, но не е и въстание на фашистки казаци или игра с нулев резултат с Русия. Европа трябва да се намеси на страната на демокрацията и човешките права.

Украйна още не е загинала – както се пее в националния химн. Но лицето на Украйна днес е това на окървавения и целия в белези опозиционен активист Дмитро Булатов. Сравненията с Босна все още са преувеличени, но можете да мислите за това като за политически Чернобил.

Нямам представа какво ще стане в Украйна утре, камо ли през идната седмица. Но зная какво всички европейци би трябвало да искат да се случи през следващата година и през следващите десетилетия. През февруари 2015 година, на 70-ата годишнина от Ялтенското споразумение, Украйна отново трябва да бъде поне наполовина функционираща държава. Корумпирана и разгулна, но все пак от онзи вид държави, която в дългосрочен план изгражда нация.

Тя трябва да е подписала споразумение за асоцииране с ЕС, но да има и тесни връзки с Русия. През февруари 2045 година, на 100-годишния юбилей от Ялтенското споразумение, тя трябва да бъде либерална демократична държава с върховенство на закона, която е член на ЕС, но има и специални отношения с демократична Русия. „Химера!“, може да кажете. Но ако не знаете накъде се стремите, всички пътища са еднакво добри. Това е положението, към което трябва да се стремим.

Този резултат очевидно ще е от полза за Украйна. По-малко очевиден е фактът, че той би бил от полза и за Европа. Погледнете променящия се баланс на световните сили и вижте демографските прогнози за застаряващото европейско население. Ние ще се нуждаем от тези млади украинци по-скоро, отколкото си мислите, ако искаме да изплащаме пенсиите си, да поддържаме икономически растеж и да защитим нашия начин на живот в един постзападен свят.

Още по-малко очевидно е, че това би било от полза и за Русия. Русия загуби една империя и още не е открила своята роля. Нестабилното й усещане за самата себе си е неразривно свързано с дълбоко вкорененото объркване спрямо Украйна, люлка на руската история, за която много руснаци все още смятат, че трябва да се върне край руското огнище.

Навремето млади консерватори като Дейвид Камерън споделяха такава визия за една по-широка Европа на свободата. Вдъхновени от нежните революции през 1989 г. и от Маргарет Тачър, те мразеха отличаващата се с прекалено силна роля на държавата, федералистка и социалистическа Малка Европа на Брюксел, но обичаха този далечен хоризонт на свободата. Къде обаче е днес гласът на британския премиер за Украйна?

По времето на неговата идеалистична младост германците бяха прекалено деликатните поддръжници на стабилността, а британците издигаха глас в защита на човешките права в Източна Европа. Днес Ангела Меркел казва на парламента си – и е посрещана с аплодисменти – че украинските власти не трябва да пренебрегват „многото хора, които са показали със смели протести, че не са готови да се откажат от Европа. Те трябва да бъдат чути“, докато от местата на консерваторите в британския парламент отекват призиви за обръщане на гръб на Европа и да се попречи да влизат в страната тези безбройни пълчища от източноевропейци, източващи социалните фондове.

Сред малкото украинци, които са добре дошли тук, са олигарсите, които получават специални британски визи за много богати кандидати и купуват най-шикозните имоти в Лондон. Един от тях, Ринат Ахметов, плати 136 милиона лири за жилище от над 2300 квадратни метра в луксозния жилищен комплекс „Хайд парк номер едно“.

Наистина, трудно е да се види как можем да постигнем голям ефект в краткосрочен план. Това вече не е нежна революция, каквато беше Оранжевата революция през 2004 година. Тя започна като протест срещу внезапния отказ на (свободно и до голяма степен честно избрания) президент Виктор Янукович да подпише споразумението за асоцииране с ЕС. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството украинци се обявяват за по-голяма интеграция с ЕС.

Центърът на протестите в Киев все още се нарича Евромайдан (Европлощад). Това, което характеризира нежните революция обаче, е, че дисциплината да не се използва насилие като цяло се спазва – дори пред лицето на държавни репресии с използване на насилие – и свършват с политически преговори. Сега, предимно заради глупостта на апарата на Янукович и бруталността на неговите главорези от милицията „Беркут“, но и защото съществуват други опозиционни сили, които работят в различни части на разделената страна, „нежността“ си отива.

Някои изключително неприятни крайнодесни групи излязоха на барикадите. Доколко е важна ролята им е спорно. Украински специалист по европейската крайна десница, Антон Шеховцов, който беше там по време на неотдавнашните протести, казва че макар че има истински неонацисти и хулигани, особено в групата „Бял чук“, повечето така наречени активисти на Десния сектор се смятат за национални революционери, които се борят за независимост от Русия.

И дори да възприемете по-паникьорската позиция, че Европа не трябва да прави нищо, защото фашисти и казаци антисемити (някой да разпознава стереотипа?) повеждат шоуто е още по-нелепо, отколкото да се претендира, че всичко е светло и приветливо като Вацлав Хавел на Вацлавския площад през 1989 година. О, репортери, прекрачващи през този праг, метанаративи всички тука оставете!

Повече от нелепа е идеята, че ЕС не бива да се намесва по никакъв начин, защото това е чисто украински проблем. Путинова Русия се намесва от години, открито и прикрито, и в същото време настоява, че „външни сили“ не трябва да се месят. През последното десетилетие Русия два пъти е спирала кранчето на газа, за да принуди Украйна да направи това, което иска, а използваните от Москва задкулисни методи за убеждаване на Янукович и ключови олигарси едва могат да бъдат описани в семеен вестник.

В контраст „империалистическата“ намеса на ЕС се свеждаше до предлагане на споразумение за асоцииране, опит да се посредничи за договаряне на споразумение между противопоставящите се страни и до голяма степен устна подкрепа за проевропейските демонстранти, които не използват насилие. Да се порицава тази мека намеса и да се пренебрегва хищната намеса на Русия, е достойно за Оруел двойно мислене.

Въпросът на другаря Ленин обаче остава: Какво да се прави? Поляците, заедно с членове на украинската опозиция, призовават за повече стимули. „Не военно положение, а план Маршал“, казва опозиционният лидер Арсений Яценюк. Мечтаеш, Арсений! Други призовават за целенасочени западни санкции срещу клана на Янукович и избрани олигарси.

Подозирам, че всичко това би имало само ограничен ефект. Историята се пише всеки час на място в Украйна. Но ако британският премиер иска да се върне към идеализма от своята младост, докато практикува реалполитиката, изисквана от сегашната му работа, предлагам да проведе частни разговори с тези колебаещи се ключови играчи в Украйна – олигарсите. Хора като Виктор Пинчук, Дмитро Фирташ (щедър донор на Кеймбриджския университет) и Ахметов. Знаем къде живеят – в Лондон, освен всички други места. Така че за да проведе този дискретен разговор край камината, премиерът трябва само да походи малко, от Даунинг стрийт до „Хайд парк номер едно“.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.