СофияПловдивВарнаБургасРусе

Западът приканва украинците да побързат към бъдещето

Барикада в Лвов. Снимка: от тв екрана

Участниците в Мюнхенската конференция по сигурността  приканиха украинците да побързат към бъдещето, пише руският  „Комерсант“, според който кризата в Украйна е била дискутирана  на форума повече и от сирийската.

Руският външен министър Сергей Лавров изслуша доста упреци  от западните си колеги, но не им остана длъжен, посочва  вестникът. Председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой  например обвини Русия в „нечестна игра“ и „натиск върху Киев“, а  Лавров го упрекна в непоследователност: не е логично да  признаваш, че Украйна има право на избор, „и тутакси да добавяш,  че нейното бъдеще е в ЕС“.

Този път украинският въпрос май бе основен дразнител в  сблъсъка между мненията на Русия и Запада, констатира  „Московский комсомолец“. Печатът припомня масовите протести  срещу властта в Украйна, след като през ноември официален Киев  отказа да подпише споразумение с ЕС и се насочи към засилване на  връзките с Москва.

Делегатите от ЕС и САЩ в Мюнхен заеха обща позиция,  настоявайки украинската власт да се вслуша в мнението на народа,  пише „Независимая газета“ под заглавие „Призрак на гражданска  война над Украйна“.

Екипът на президента Виктор Янукович призова Запада да  првиеме Русия да участва в тристранни преговори за бъдещето на  Украйна. Опозицията обаче признава като възможни посредници в  уреждането на кризата само ЕС и Запада. Ситуацията се изостря,  тъй като хората от улицата си поставят различни цели. Половината  страна, чийто символ стана киевският Майдан, настоява за  радикални реформи и смяна на властовата система. Западните  украинци виждат в евроинтеграцията само средство за постигане на  тази цел, твърди всекидневникът. Другата половина от страната –  жителите на Изтока и Юга, целят според него интеграция в  евразийското пространство, формирано от Русия, без да се  замислят за вътрешни реформи.

Изданието цитира плана за уреждане на кризата, представен  пред делегатите на ЕС и САЩ от украинския опозиционер Арсений  Яценюк – предвиждат се спиране на насилието в страната,  „освобождаване на заложниците“, арестувани от милицията покрай  протестите, разследване на „отвличанията, изтезанията и  убийствата на активисти“ и конституционна реформа, ограничаваща  президентските пълномощия, с оглед по-нататъшни „честни и  прозрачни избори“.

Според киевски наблюдатели този план обаче не отчита  мненията на Източна и Южна Украйна, пише вестникът. Той  съобщава, че местни лидери от управляващата Партия на регионите  са решили да формират обществено сдружение „Украински фронт“,  което да се изправи и срещу т. нар. Национална гвардия,  създадена от Майдана, и срещу „западните кукловоди“ на протеста.

Тази седмица в Киев за пореден път ще пристигне върховният  представител на ЕС за външната политика и сигурността Катрин  Аштън – във връзка с очакваното съставяне на ново правителство.  То ще покаже какви отстъпки е готов да направи екипът на  Янукович или че просто печели време, като се готви за силов  сценарий. Безизходицата и затишието по улиците може всеки момент  да доведе до залитане във всяка посока. Конфронтацията добива  партизански форми, коментира изданието „десетките автомобили,  опожарени в Киев през уикенда“.

„Комсомолская правда“ отразява „схватката между Кожара и  Кличко“, както според и. д. украинския външен министър Леонид  Кожара нарекли медиите съботния му диалог в Мюнхен с бившия  шампион по бокс Виталий Кличко, един от лидерите на опозицията в  страната.

Кожара приканил Кличко да заяви дали подкрепя  „екстремистите, хвърлящи по милицията коктейли „Молотов“, и  изтъкнал, че в Украйна живеят 8 милиона етнически руснаци: „Да  не мислите, че им е приятно, щом европейските политици кажат:  трябва да направите стратегически избор, да махнете Украйна от  Русия и да я сложите някъде другаде?“.

Виталий Кличко отвърнал, че опозицията има желание „да  намали напрежението, тъй като кризата в Украйна може да повлияе  върху целия регион“. Украинският народ е доказал според него, че  „може да брани европейското си бъдеще независимо от  репресиите“. „Изходът от кризата е работа на самите украинци. Но  в рамкито на процеса приятелите на Украйна могат да ни  помогнат, докато не е късно“, добавил  опозиционерът, имайки  предвид Европа.

Предстоящата седмица изглежда ще е решаваща: окончателно ще  разберем по какъв сценарий – мирен или силов, ще се развият  събитията в Украйна, пише „Новие известия“.

Всички оратори на снощния протестен митинг в Киев заявиха,  че натискът върху Янукович не бива да отслабва, и че борбата ще  приключи едва след пълно рестартиране на властта, посочва  всекидневникът. В равносметка на отчета за мюнхенската среща,  представен от опозиционерите, той прави извода, че форумът не е  предложил „специална и конкретна помощ“ на протеста. ЕС чака  съставянето на коалиционно правителство и връщане към  конституцията от 2004 г.. Затова развитието на нещата до голяма  степен ще зависи от стъпките на Върховната рада, която започва  нова сесия във вторник. Украинските медии дейно обсъждат  версията, че пропрезидентското мнозинство в парламента ще се  разпадне, отбелязва „Новие известия“.

Индия все още е конкурент в  голямата надпревара в Азия   Филип Стивънс, в. „Файненшъл таймсИндия стремително върви към хаоса – предопределения хаос,  който настъпва с произвеждането на общонационални избори в  най-многолюдната демократична държава в света. Очакваните  политически гърчове несъмнено ще изкушат някого да посочи Китай  като положително доказателство, че автокрацията е по-добър  гарант за икономически напредък. Възможно е да има моменти,  когато ще бъде трудно да се отрича това. Но при все това този  пример ще е погрешен.

Посетителите в Пекин се срещат с хора, които ходят  насам-натам със заучено намръщени лица. В индийската столица  Делхи откриваш страна, която се влачи по тротоарите с усмивка.  Лесно е да се заключи, че тези изражения са в неправилната  посока. Сигурно ли е, че именно китайците имат основание да са  приветливи? Все пак преди време експерти спореха коя от тези две  големи сили ще вземе превес в Азия. През дълъг период повечето  от тях обявяваха за победител Китай.

Една прекарана седмица в Делхи е достатъчна да се види защо  Индия е загубила част от международния си блясък. Пекин е  изпълнен с ласкави високи блокове и новопавирани улици.  Индийската столица показва своите недостатъци, както и своята  сила. Огромно богатство се сблъсква с жалка мизерия,  високотехнологична съвременност – с разпадаща се инфраструктура,  а градската суетня – с вездесъщата просия. Бизнес лидерите се  оплакват от всемогъщата бюрокрация, а избирателите се бунтуват  срещу разяждащата корупция. Китайското ръководство наскоро  публикува проект за поредно десетилетие на бърз икономически  растеж. Човек добива усещането, че Индия с труд гледа десет дни  напред.

Индийците имат вкус към демокрацията в груб вид. Около 750  милиона души имат право на глас. На последните национални избори  избирателната активност на места достигаше 80 процента. На  предстоящите през май общи избори ще видим управляващата партия  Индийски национален конгрес (ИНК) на династията Неру-Ганди в  изравнени позиции с хиндуистката националистическа партия  Бхаратия Джаната (Индийска народна партия), водена от  невъздържания Нарендра Моди. Има сериозни залози, че Моди ще  излезе победител, но няма гаранции, че победата му ще бъде  чиста.

Властта в Индия е раздробена след ерата на задушаващия  централизъм на Индира Ганди. Сега тя се разпределя между  националното правителство и силните щатски администрации, а в  парламента – между двете големи партии и още двайсетина по-малки  групировки. Който и да заеме премиерския пост, може да  разполага с мнозинство само с помощта на пъстра палитра от  регионални и едностранчиви партии. Размирните коалиции са  станали норма за Индия.

Моди, който управлява процъфтяващия северозападен щат  Гуджарат, има проста платформа. Той предлага динамично  управление на Индия, каквото тя няма при правителството на  Манмохан Сингх, доминирано от ИНК. Осемдесет и една годишният  технократ Сингх – чиито решителни либерални реформи през 90-те  години на 20-и век, положиха началото на икономическия възход на  Индия – е уморен от битки. Той излиза в заслужена пенсия. Рахул  Ганди, синът на Соня, изглежда неубедителен като опонент на  харизматичния лидер на Бхаратия Джаната.

Едрият бизнес се е наредил зад Моди. Чува се, че Индийският  национален конгрес е изчерпан. Непоколебимият хиндуистки  национализъм и неговата противоречива роля по време на изблика  на насилие в Гуджарат, който коства живота на 2000 мюсюлмани,  обаче не са забравени. Но силните на деня в Делхи предлагат  подсигуряване: спирачките и балансите в системата, казват те,  сдържат сектантството.

Те са прави, че някой трябва да сложи твърда ръка върху  икономиката. Растежът е забавен, а бурната инфлация принуди  централната банка да повиши лихвените проценти. Инвестициите в  икономическата структура на страната са възпирани от  бюрокрацията. И сега, заедно с другите развиващите се икономики,  Индия е връхлетяна от международния насрещен вятър, предизвикан  от отказа на Управлението за федерален резерв от парично  стимулиране. Внезапното въздигане на антисистемната партия „Аам  Аадми“ (Обикновен човек) говори за голямото недоволство сред  населението от корупцията.

Това предоставя множество аргументи на онези, които казват,  че авторитарните режими имат преимущества. Но такива оценки  пропускат главното. Слабостта на Индия е и нейна сила. Повече от  очевидно е, че демокрацията е пяната, който абсорбира  неизбежните стълкновения между разбърканите етноси и религии в  страната. Разпръскването на политическата власт от центъра дава  на Индия нови източници на икономически растеж. Централизираното  планиране на Индира Ганди доведе до стагнация. Разнообразието  стана мотор на прогреса.

От политическа гледна точка федерализмът е обединяваща сила.  В Индия все още има маоистки бунтовници, но хаосът на  демокрацията притъпява междуобщностните съперничества и  сепаратистките импулси, които навремето представляваха заплаха  за разпад. На тяхно място е гъвкавото чувство за държавност.  Разбира се страната се нуждае от нов продължителен бум на  икономическа либерализация, но песимизмът, изразяван от  бизнесмените, е в противоречие с техния успех в изграждането на  устойчиви международни предприятия.

Усмивките по лицата на онези жители на Делхи, които се  сблъскват с вбесяващите несъвършенства на всекидневния живот,  изглеждат за страничния наблюдател описание на народ, който при  всичките си проблеми и бедност се чувства удобно в своята  идентичност. Начумерените лица в Пекин свидетелстват за  крехкостта на китайското общество – усещане, че отвъд  икономическия успех лежи потиснат гняв срещу политическа  система, в която корупцията процъфтява при липсата на отчетност.

Не съществува прав път между повишаването на  благосъстоянието и политическия плурализъм. Би било погрешно да  се подценяват възможностите на китайските ръководители да  удържат хватката си върху властта. От друга страна те проявяват  поразяваща нервност в стремежа си да запазят контрол. Човек може  да подозира, че Индия винаги ще съпротивлява на модерното, но с  дух, който я държи в едно цяло.

БТА

Джон Кери още не си е запазил място  в пантеона на държавните  секретари

Никола Ревиз от Франс прес

Успял ли е Джон Кери да се изравни с Хенри Кисинджър,  Джеймс Бейкър или Уорън Кристофър, всеки от които остави следа  във външната политика на САЩ? Макар и да може да претендира за  това някой ден, шефът на американската дипломация все още не е  влязъл в пантеона на държавните секретари.

Експерти и дипломати, които следят дейността му, откакто пое  кормилото на Държавния департамент на 1 февруари 2013 г.,  споделят, че са „впечатлени“ от „енергичността“ и  „решителността“, с която този политически ас работи по  най-горещи кризи като израелско-палестинския конфликт, войната в  Сирия или иранския ядрен въпрос.

Изгубил президентските избори през 2004 г. като кандидат на  демократите; прекарал 29 години в Сената; герой от Виетнам,  откъдето се завръща твърде скептично настроен спрямо военните  интервенции по принцип, той е живял с мечтата да пилотира  американската външна политика. Син на дипломат, прекарал доста  време в Европа, Джон Кери често се хвали, че „дипломацията му е  в кръвта“.

Приемник на Хилари Клинтън, спечелила прякора „държавния  секретар рок звезда“ за навъртените за четири години към 1,6  милиона километра със самолет, през първата си година на поста  Джон Кери вече е пропътувал по въздуха 515 000 километра и за  149 дни е обиколил 39 страни.

„Енергията му е невероятна; той се залови с крайно сложни  неща като израелско-палестинския мирен процес, и то с пъргавина,  каквато не очаквахме, а и не бяхме виждали отдавна у някой  държавен секретар“, отбелязва пред АФП Хюсеин Айбиш от мозъчния  тръст Американска работна група за Палестина.

Западен дипломат също казва, че правителството на неговата  страна дава „много позитивна оценка“ на Джон Кери. Според него  той „олицетворява интервенционистката в най-положителен смисъл  американска визия за всички кризи, в добрия смисъл на думата“,  за разлика от администрацията на Обама, смятана за твърде  предпазлива, дори за склонна да се отдръпва назад, на  международната сцена.

И наистина, Кери буквално се раздава. Предпочитащ лично да  контактува с колегите си, сладкодумен и подчертано работлив, той  в лудешко темпо прехвърча от криза на криза със своя боинг от  ВВС на САЩ, защото „дълбоко вярва в дипломацията и (. . .) се  хвърля в схватката, без да чака“, забелязва Арън Дейвид Милър,  съветник на шестима държавни секретари досега.

„Без Кери изобщо нямаше да има израелско-палестински диалог“

Първата му бляскава изява бе прекият израелско-палестински  диалог, започнал в края на юли –  „без Кери той със сигурност  нямаше да бъде подновен“, твърди дипломатът. Американският  министър обича също да напомня, че е съдействал за  споразумението от септември за сирийския химически арсенал, че  има пръст в ноемврийската спогодба за иранската ядрена програма  и че е сред архитектите на конференцията „Женева-2“ за Сирия,  започнала преди 10 дни.

Тези въпроси обаче далеч не са решени и „журито все още  разисква повечето ключови проблеми“, тъй че е рано да съдим дали  Кери е успял или се е провалил, посочва Хюсеин Айбиш.

„Цялата история още не е написана и нещата лесно може да се  оплескат“ за държавния секретар, допълва Милър, в момента  експерт в центъра „Удроу Уилсън“.

Към Джон Кери впрочем бяха отправени остри критики от  Близкия изток – Израел го упрекна за неговата „обсебеност“ и  „месианство“, проличали в усилията да реши  израелско-палестинския ребус. Неговият приятел, сенаторът  републиканец Джон Маккейн, дори го сравни с „гюле от тия, с  които събарят сградите“, за ограничения американски военен  ангажимент в Сирия.

За да му спечелят място в пантеона на държавните секретари,  Джон Кери „трябва да направи нещо много важно, каквото не е  сторил засега“, настоява Милър и го сравнява с бележити  личности, заемали поста.

Хенри Кисинджър примерно ще бъде запомнен с твърде силно  присъствие във външната политика на САЩ: съветник по  националната сигурност и държавен секретар от 1969 до 1977 г.,  той води преговори за споразумения между Израел, Египет и Сирия,  изгради дипломатическите отношения с Китай и подписа  изтеглянето на страната си от Виетнам.

Джеймс Бейкър (1989-1992) бе начело на Държавния департамент  по време на първата война в Залива, после – през 1991 г.,  организира Мадридската конференция. Уорън Кристофър (1993-1997)  допринесе за споразуменията от Осло между Израел и палестинците  (септември 1993) и за Дейтънското споразумение от ноември 1995  г., сложило край на войната в Босна.

Още преди да започнат въпросите как приключва първата година  от мандата си, Кери забрани „на когото и да било в Департамента  да си губи времето в броене на успехи и провали“, довери на АФП  негов съветник.

БТА

Въпреки безмерното си богатство  саудитците не са щастливи

сп. Икономист

С пари могат да се купят много неща: лукс, влияние,  сигурност и даже време. Обаче колко отчайващо е да си много  богат, но да не можеш да получиш онова, което искаш. Пред  подобна дилема е изправено най-богатото семейство в света –  Саудитите от Саудитска Арабия.

Само през последните три години тяхното кралство е продало  на останалия свят петрол за около един трилион долара и е  натрупало държавен резерв с размер близък до БВП от 747 милиарда  долара. Колосалните нови инвестиции в инфраструктурата,  промишлеността, здравеопазването и образованието разпределят  това богатство като с лопати. В столицата Рияд предстои да бъде  прокопана нова мрежа на подземна железница – но не само една  линия, а наведнъж всичките шест линии изцяло, – която трябва да  бъде открита до 2018 г. И това е само един от много железопътни  проекти. Кралството ще изхарчи около 30 милиарда за обществен  транспорт в градовете Джеда и Мека, както и 450-километрова  високоскоростно шосе от Мека до Медина на стойност 12 милиарда в  добавка към други милиарди за национална мрежа за превоз на  товари.

Но вместо радостна възбуда, каквато човек може да очаква,  настроението сред 30-милионното население на Саудитска Арабия  (една трета са чуждестранни работници и техните семейства), е  натрапчиво неудовлетворение. Въпреки искрящите нови сгради,  университети, „финансови центрове“ и изникващите цели градове  механизмът на правителството си остава неизменно скърцащ и  омотан в ограничения. И въпреки че саудитците стават все  по-изтънчени и светски – около 160 хиляди от тях учат в чужбина  с правителствени стипендии, а останалите в страната са сред  най-пристрастените към интернет в света, – социалните,  политическите и религиозните структури са все още задушаващи.

„Правителството държи хората кротки чрез пари, а редките  случаи, когато това не сработва, чрез заплахи“, казва един  дипломат в Рияд. „Но това не е щастливо място“, добавя той.  Обикновените саудитци нямат думата за това къде да се харчат  парите. И те често виждат как след пищното откриване с фанфари  на всеки нов проект остават огромни празни сгради и неизползвана  апаратура. Онова, което чуват, са слухове за това кой от  привилегированите царедворци или бизнес магнати колко пари е  присвоил.

Независимо от острото противопоставяне между крайно  религиозните и консервативни саудитци и по-напредничавите им  съграждани, те са на едно мнение по два въпроса. Единият е, че  сега не е време за дестабилизиране на страната – насилието и  размириците на други места, предизвикани от Арабската пролет, до  голяма степен стреснаха саудитците и те запазиха мрачно  мълчание. Другият е, че ръководството на кралството блуждае без  посока. Смята се, че крал Абдула, сега на 90, а може би и на  повече години, е обграден от малък кръг съветници и синове,  съперничещи си кланове са заобиколили 83-годишния  престолонаследник Салман, а има и други претенденти за  унаследяването. Посред интригите и машинациите изпъква липсата  на въображение и прозорливост. „На тяхната възраст, те не могат  да посрещнат крива или фалцирана топка, ако предпочитате  терминологията от крикета“, казва един бизнесмен от Джеда.

Нараства безпокойството и у съседите и съюзниците на  Саудитска Арабия. Техните опасения не са само заради вътрешни  напрежения. През последните години саудитската външна политика  става по-настъпателна и същевременно по-непостоянна. Тя постигна  някои скромни успехи. След дълги години на страх от  „Мюсюлманските братя“, чието множество негласни привърженици в  кралството бе една от малкото потенциални заплахи за контрола  върху властта на Саудитите, кралското семейство силно подкрепи  отстраняването на тази групировка от управлението в Египет.  Мощната саудитска интервенция в съседен Бахрейн също укрепи  управляващата там приятелска сунитска фамилия срещу онова, което  саудитците смятат за опасно – повлияното от Иран шиитско  въстание.

Саудитски официални представители смятат, че са успели да  надделеят над Иран и Катар в съперничеството за регионално  влияние. Но и Бахрейн, и Египет остават нестабилни и зависими от  продължаващата саудитска щедрост. Междувременно опитите на  Саудитска Арабия да повлияе върху други регионални  противоборства, например в Ирак, Сирия и Ливан, протекоха далеч  по-малко гладко. Кралството не съумя да се приспособи към  решимостта, дипломатическите умения и даже финансовите  инвестиции, с които си послужи Иран, за да подсили своите  пълномощници в тези битки. Нещо повече – мнозина от неговите  предпочитани клиенти станаха ненадеждни в най-добрия случай или  убийствено фанатични – в най-лошия.

„Те имат прекалено тесен честотен диапазон“, оценява един  чуждестранен дипломат. „Той едва им стига да управляват  собствената си страна, а да не говорим за някакъв амбициозен  регионален дневен ред“, добавя той. И това се отнася не само за  действията към техните врагове, в които саудитците се препъват  напоследък. Инициативата на кралството за превръщане на Съвета  за сътрудничество в Залива (шестчленен клуб на богатите монархии  от региона) в политически съюз бе торпилирано през декември от  Оман на фона на тихото облекчение на останалите членки.

Освен това саудитците се почувстваха пренебрегнати от своя  най-стар и най-силен съюзник САЩ, когато администрацията на  Барак Обама не се възползва от златната според тях възможност да  удари Башар ал Асад, след като през август той използва  химически оръжия срещу бунтовниците в покрайнините на Дамаск. В  проява на видим гняв кралството предприе безпрецедентен ход да  откаже да заеме място в Съвета за сигурност на ООН. „Преди бяхме  известни със своята „риалполитика“ [политика на риала*],  подмята саркастично бизнесменът от Джеда, „но това, което правим  сега, е политика на обидата“. (

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.