СофияПловдивВарнаБургасРусе

Гнeвът в Босна и етническите лъжи на лидерите

Размирици в Сараево. Снимка: от тв екрана

Миналата седмица в Босна и Херцеговина горяха градове. Всичко започна в Тузла – град, където живеят предимно мюсюлмани. Протестът след това се разпростря в столицата Сараево и Зеница, но също и в Мостар – дом на голяма част от хърватското население, и в Баня Лука – столица на сръбската част на Босна. Хиляди разгневени протестиращи окупираха и подпалиха държавни сгради. Въпреки че ситуацията след това се успокои, във въздуха все още се усеща напрежение.

Събитията породиха конспиративни теории (например, че сръбските управляващи са организирали протестите, за да отстранят от власт босненското ръководство), но те трябва да бъдат пренебрегнати, защото е ясно, че каквото и да се прокрадва отзад, то отчаянието на протестиращите е истинско. Някои се изкушиха да перифразират известната фраза на Мао Цзедун: има хаос в Босна, положението е чудесно!

Защо? Защото исканията на протестиращите са възможно най-прости – работа, възможност за приличен живот и край на корупцията, но те мобилизираха хората в Босна, една държава, която в последните десетилетия бе станала синоним на безжалостно етническо прочистване.

Досега единствените масови протести в Босна и останалите бивши югославски републики бяха на религиозна или етническа основа. В средата на 2013 г. два обществени протеста бяха организирани в Хърватия – държава в дълбока икономическа криза, с висока безработица и дълбоко чувство на отчаяние: профсъюзите се опитваха да организират митинг в подкрепа на правата на работещите, докато десни националисти започнаха протестни прояви срещу употребата на кирилица на обществени сгради в градове със сръбско малцинство. Първата инициатива събра 200-ина души на площад в Загреб; втората мобилизира стотици хиляди, както и предишен протест срещу гейбраковете.

Хърватия изобщо не е изключение: от Балканите до Скандинавия, от САЩ до Израел, от Централна Африка до Индия се задава ново Средновековие с разрастващи се етнически и религиозни страсти, а ценностите на Просвещението изчезват. Тези страсти се спотайват отзад през цялото време, но това, което е ново, е тяхното направо безсрамно излагане.

Така че какво да правим? Преобладаващата част от либералите ни казват, че когато основните демократични ценности са под заплаха от етнически или религиозни фундаменталисти, всички ние трябва да се обединим зад либерално-демократичния дневен ред на културна толерантност, да спасим каквото може да бъде спасено и да оставим настрана мечтите за по-радикална социална промяна. Нашата задача, ни се казва, е ясна: трябва да изберем между либералната свобода и фундаменталисткия гнет.

Когато обаче триумфиращо ни задават въпроси (чисто реторично), като „Искате ли жените да бъдат изключени от обществения живот?“ или „Искате ли всеки критик на религията да бъде наказван със смърт?“, това, което трябва да ни направи подозрителни, е голямата очевидност на отговора. Проблемът е, че подобен опростенчески либерален универсализъм отдавна е изгубил своята невинност. Конфликтът между либералната прекалена толерантност и фундаментализма е в крайна сметка фалшив конфликт – порочен кръг от два полюса, генериращи и приемащи се един друг.

Това, което Макс Хоркхаймер каза за фашизма и капитализма през 30-те години на миналия век (че онези, които не искат да критикуват капитализма, трябва да замълчат и за фашизма), трябва да бъде приложено и към днешния фундаментализъм: онези, които не искат да говорят критично за либералната демокрация, трябва също така да замълчат и за религиозния фундаментализъм.

Реагирайки на определението за марксизъм като „исляма на 20-и век“, Жан-Пиер Тагиев писа, че ислямът се оказва, че е „марксизъм на 21-и век“, продължаващ, след рухването на комунизма, своя насилствен антикапитализъм.

Но неотдавнашните обрати на мюсюлманския фундаментализъм, може да се каже, че потвърждават старото прозрение на Уолтър Бенджамин, че „всяко надигане на фашизма носи доказателство за провалена революция“. Надигането на фашизма с други думи е както неуспех на левите сили, така и доказателство, че е бил налице революционен потенциал, недоволство, което левицата не е успяла да мобилизира. А не важи ли същото и за днешния така наречен „ислямо-фашизъм“? Не е ли възходът на радикалния ислям точен корелат на изчезването на светската левица в мюсюлманските държави?

Афганистан е описван като държавата с най-силен ислямски фундаментализъм, а кой помни, че преди 40 години бе страна със силна светска традиция, включително влиятелна Комунистическа партия, която взе властта независимо от Съветския съюз?

На този фон трябва да се разглеждат последните събития в Босна. На една от снимките от протестите виждаме демонстранти, които развяват три знамена едно до друго: босненско, сръбско и хърватско, изразявайки желание да игнорират етническите различия. Накратко, става дума за бунт срещу националните елити: хората в Босна най-накрая разбраха кой е истинският им враг – не другите етнически групи, а техните собствени лидери, които претендират, че ги защитават от другите. Това е като старото и много използвано мото на Тито за „братство и единство“ на югославските народи, да придобие нова актуалност.

Една от целите на протестиращите бе администрацията на ЕС, която наблюдава босненската държава, налагайки мир между трите народа и осигурявайки съществена финансова подкрепа, за да може държавата да функционира. Това може да изглежда като изненада, при положение че целите на протестиращите са същите като тези на Брюксел: просперитет и край на етническото напрежение и корупцията. Но начинът, по който ЕС реално управлява Босна, подсилва разделението: той работи с националните елити като техни привилегировани партньори, посредничейки между тях.

Това, което босненският изблик потвърждава, е че етническите страсти не могат да бъдат реално потушени с либерален дневен ред: това, което събра протестиращите, е радикалното искане за справедливост. Следващата и най-трудна стъпка ще бъде протестите да се организират в ново социално движение, което да игнорира етническото разделение и да организира нови протести – можете ли да си представите разгневени бошняци и сърби да демонстрират заедно в Сараево?

Дори ако протестите постепенно загубят сила, те ще останат като малка искра надежда, нещо като враждуващите войници, които се побратимяват през окопите през Първата световна война. Истинските събития на освобождаване винаги включват подобно игнориране на отделните идентичности.

Същото важи за неотдавнашната визита на две от членките на Пуси Райът в Ню Йорк: на голям галаконцерт те бяха представени от Мадона в присъствието на Боб Гелдоф, Ричард Гиър и пр.: обичайната група правозащитници. Това, което трябваше да направят, бе да изразят своята солидарност с Едуард Сноудън, да заявят, че Пуси Райът и Сноудън са част от едно и също световно движение. Без подобни жестове, които събират заедно онова, което в нашия обикновен идеологически опит изглежда несъвместимо (мюсюлмани, сърби и хървати в Босна; турски секуларисти и антикапиталисти мюсюлмани в Турция, и т.н.) протестните движения винаги ще бъдат манипулирани от една от суперсилите в нейната борба срещу другата.

Още по темата: Босненците се обявяват против обедняването, искат „справедлива държава“

Русмир Смаилходжич
Франс прес

Близо двадесет години след края на един кървав междуетнически конфликт 1992-95 , изправени пред остра икономическа криза, босненците излизат на протести от седмица насам, за да осъдят бедността и корупцията, които разяждат страната.

„Колко бях щастлив, че съм жив накрая. Но след това… толкова бих искал да мога да изтрия тези последни осемнадесет години на нещастие“, казва Енвер Джозо, 56-годишен, който ежедневно идва да протестира срещу властта в Сараево.

Енвер, който е с прошарена коса, с износени, но чисти дрехи, е без работа от пет години. Той се издържа, като извършва дребни ремонтни работи.

Преди това той е работил във военен завод в Сараево – „Зрак“, специализиран във фина оптика. Тази фабрика, която някога бе гордостта на югославската индустрия и в нея работеха над 4000 души, едва оцелява заради лошото управление на дирекцията, обвинява Енвер.

„На хората им е дошло до гуша. Те искат хляб, за да нахранят семействата си“, казва Енвер, като показва сградата на босненското президентство, подпалено при бурна демонстрация в петък.

В Босна, една от най-бедните страни в Европа, безработицата засяга 44 процента от 3,8 милиона жители.

Енвер има дъщеря, студентка по химия. Неговата съпруга също е без работа от повече от година.Семейството оцелява при изключително трудни условия благодарение на малка пенсия от 150 евро, която всеки месец получава 85-годишната майка на Енвер. „Ето защо идвам тук всеки ден“, обяснява Енвер.

На фона на тази сурова действителност се появява носталгия по стабилността и относителния просперитет на бивша Югославия на маршал Тито, раздробена десет години след неговата смърт при кървавите конфликти в началото на 90-те години. Босна беше една от нейните шест републики. „Тито…трябва да се сваля шапка, когато се произнася името му“, казва Енвер меланхолично.

Айда Зилич, 29-годишна, е лекар. Но без работа. След дипломирането си тя е изкарала едногодишен стаж, след което се е оказала безработна.

„Ще ми трябва специализация, за да продължа, но местата в нашите болници са запазени за известен елит“, се възмущава тази млада жена, която уверява, че трябва да се платят големи подкупи, за да се преодолее това безизходно положение.

„Майка ми не работи. Баща ми е шофьор на автобус и печели около 500 евро на месец“, обобщава тя своята тъжна действителност.

„Имаме нужда от справедлива държава, от държава, способна да предостави еднакви възможности на всички и която няма да тласка своята младеж да напуска страната“, отбелязва с възмущение тя.

Сеад Карич, 55-годишен, който също всеки ден е в множеството на демонстрантите, настояващи за оставка на правителството, е без работа.

Но той уверява, че идва да демонстрира вместо сина си, млад машинен инженер, който е бил принуден да отиде да живее в Герамния, защото не е намерил работа в своята страна.

„Тук той работеше като сервитьор при един приятел за 250 евро на месец. Толкова ми е мъчно, че той е далеч“, казва със съжаление Карич, който има болнаво изражение на лицето и носи син каскет.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.