СофияПловдивВарнаБургасРусе

Защо постоянно подценяваме деспотите

Владимир Путин. Снимка: официален сайт

Швейцарският посланик в Киев е достоен мъж. В никакъв случай не става дума за ирония – за съжаление. Ако Кристиан Шьоненбергер беше проучил историята на характерите в условия на диктатура, преди две седмици щеше да му бъде спестено едно горчиво разочарование.

Той току-що успешно беше договорил демонстрантите от Майдана да напуснат киевското кметство, а тогавашният президент Янукович да освободи няколко политически затворници – „позитивно развитие в посока деескалация“, което би позволило и на други западни дипломати и политици да поемат глътка въздух. Малко след това обаче започнаха убийствата, снайперистите на Янукович взеха на прицел демонстриращите цивилни и фоайето на хотел „Украйна“ се превърна в морга.

Колкото и ужасяващо да беше клането, то можеше да изненада само онези, които бяха опиянени от собствената си реторика за „деескалация“, онези, които се показаха неспособни да учат от минали грешки наследници на холандските военни, които през лятото на 1995 г. доверчиво приветстваха генерал Младич, преди той да започне да избива мюсюлманите в Сребреница. На какво се дължи тази повтаряща се слепота и наивност, чиято цена се измерва в човешки животи?

За да не бъдем несправедливи към претоварените хора, които вземат решения, може да се приеме, че те не хранят симпатии към кожодерите. (Макар че проникновени разбирачи на Путин от ранга на Гернот Ерлер или едностранчивите призиви за бой по Израел на някои големци в ЕС събуждат известни съмнения.) Деца на гражданските общества в буквалния смисъл, те просто не могат да си представят как в действителност „функционират“ диктатурите.

Изумлението, че васалът Янукович наистина разрешава масово убийство и оставя своя господар Путин да нахлуе на територията на Украйна, е само най-новият пример в безкрайната история на фатално добронамерените грешки. Защото заклинанието, според което „самият Путин“ няма интерес от изостряне на конфликта, се прилагаше при безчет други ситуации.

През 2003 г. не беше приписана подобна позиция на Саддам Хюсейн, между 1989 и 1999 г. не тръбяха ли експертите по Балканите, че Слободан Милошевич, въпреки цялата си склонност към провокации все пак е „прагматичен националист“? Не се ли казваше някога същото и за Арафат, преди през 2000 г. той да остави да се провалят преговорите в Кемп Дейвид и да потопи Израел и Палестина в смърт и терор?

Впрочем, по онова време Кремъл беше затънал до глезените в кървавата баня на чеченската война и с бомбардировки беше превърнал Грозни в руини, които напомняха на опустошените от световната война Варшава и Ротердам. Това беше нещо, което тогава почти не се осъзнаваше, а днес вече е забравено – както сочи добронамерената реакция на Бьорн Енгхолм след московския преврат през 1991 г.

Трябва да се уповаваме на разума на пучистите, каза тогавашният председател на Германската социалдемократическа партия – точно по същия начин политиците в Бон, включително привидно либералната Партия на свободните демократи, десетилетие по-рано омаловажиха скандала за военния режим на генерал Ярузелски.

През 1968 г. западната реакция беше по подобен начин глупава: съветски танкове в Прага – и това толкова скоро, след като Брежнев и Дубчек се бяха срещнали и изяснили всички „недоразумения“? Списъкът съвсем не е пълен – и разбира се, трябва да се допълни с прочутото „Мир за нашето време“ на Даладие и Чембърлейн след Мюнхенското споразумение от 1938 г. Дори когато историята не се повтаря точно по един и същи начин, примерите за повтаряне на модела за реакция пред лицето на тиранията са изобилни.

Тук в никакъв случай не става дума за за „недоразумения“, които могат да се отстранят чрез „жестове на добра воля“. За диктатурите е жизнено необходимо постоянно да се намират в извънредно положение, което кара поданиците им да затаят дъх и чисто физически не им оставя време за критични разсъждения. Те освен това не мислят в парламентарни периоди, а в много по-дълги времеви отрязъци. Деспотите имат онази слонска памет, от която повечето западни наблюдатели са лишени.

Поради тази причина нападението на Путин срещу Крим не е тактика, а стратегия, първи полеви опит за възстановяване на старата империя. От наша, свикнала със спокойния начин на живот, гледна точка този опит може и да изглежда обречен, понеже какво може да предложи неговото царство?

Руският начин на живот не е нито секси, нито универсален, а е по-скоро вегетиране в затворена среда с ту повече, ту по-малко налагане с камшик: между сибирските наказателни лагери и московските маркови магазини е възможно всичко освен осъзнато гражданство. Това, което ние определяме като болезнена слабост, от гледна точка на властимащите е действителната им сила: само при идеалиста Шилер е възможно да се отскубнеш от веригата, която другият не е успял да ти внуши, че е достатъчно удобна.

Към това се добавя и безнадеждно самоориентираното ни разбиране за скандал. Американският шпионаж, скандалите с националистическата партия в Германия, случаят „Едати“, липсващата ядрена сигурност и прочее: каквото и обезпокоително да се случва, смятаме, че винаги ще се намери някой, който да разкрие истината – дали от алтруизъм, желание за мъст или от институционно съперничество. Свикнали сме да смятаме – и с право – че този плурализъм дори в скандалите е качествен признак на гъвкавите общества.

Само че не бива да прилагаме същите оптимистични стандарти към закоравелите шайки на диктатурите. Само въпрос на време е уж преориентиралите се сподвижници на Янукович в киевския парламент отново да вземат превес и да върнат часовника обратно. Със сигурност Западът би останал извънредно изненадан.

Сега става ясно колко малка е била стойността на всичките академични дебати, които кръжаха около въпроса дали е допустимо диктатурите да бъдат сравнявани една с друга, дали концепцията на Хана Аренд за тоталитаризма е все още е модерна и дали днешните режими са посттоталитарни или неоавторитарни.

Още през 80-те години тези сражения с огледалото бяха смятани за нерелевантни от хора като Роналд Рейгън – вместо това той говореше за „царство на злото“ и в една мъдро форсирана оръжейна надпревара го принуди да рухне. Тази година на 25 май е годишнината от успеха на това начинание.

Икономически линеещият Запад не може да приложи същата рецепта по ред причини – но поне може да замрази номенклатурните милиарди, депозирани в тукашни банки, дялови участия и недвижима собственост. Във времето на шпионажа на американската Агенция за национална сигурност намирането на следите към тях би трябвало да е детска игра. И макар че не е ключ към вечния мир, това все пак е ефективно средство да се противопоставим поне на най-тежките нарушения на правото.

Западът би трябвало най-после да се осмели да признае собственото си частично сътрудничество. Вероятно не само по нашите ширини, но и в Москва основателно удивление предизвиква фразата: За това не бяхме помислили.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.