СофияПловдивВарнаБургасРусе

30-годишната война за бирманския опиум

Въоръжени банди се бият за контрол над територии, в които силата е единственият закон. Контролът означава права. „Право“ да се облагат с данъци и такси селяните; „право“ да се събира данък от производството на местните; „право“ да се налага религията, която да изповядваш. Бойците са особена прослойка – хората с оръжие имат носачи, които се грижат за багажа им, включително оръжието. Тяхната задача е да го използват добре и да са там, където го иска командването. А срещу това получават пари, по-добра храна, отколкото местните хора могат да си мечтаят, и споменатите вече „права“…

В същото време местните хора се опитват да се изхранват, да отгледат децата си, да не станат жертви на воюващите страни – включително да не бъдат въвлечени насила в някоя от армиите – и за целта са готови да работят по цял ден, включително срещу минимално заплащане. Стига да има кой да им предложи и толкова.

Къде и кога се случва всичко това? Може да е описание на 30-годишната война в Европа. Или на размирните периоди в Османската империя… Всъщност, става дума за локалния конфликт в Бирма (Мианма, както е новото й име), довел до появата на над сто хиляди бежанци в съседен Тайланд.

Разликата е, че този конфликт се развива в наши дни. Досега продължава 30 години, също като една от най-известните войни в Европа.

Основното производство на региона са опиумният мак, амфетамините, екстазито. Традиционното производство е чаят, като местното малцинство полуни е известно с това, че отглежда едни от най-качествените сортове. Чаените ферми обаче все повече остават в миналото, разказва По Нгал от Организацията на полунските жени. Сега е времето на плантациите с наркотици, които осигуряват стабилен доход – за разлика от чая. А и в редица случаи правителството конфискува земите за чаените ферми за нуждите на армията или за свои цели. С това собствениците им остават без средство за препитание и се вливат в армията на работниците, които помагат в отглеждането на опиума.

„Младежите ни вече предпочитат да работят на плантациите за дрога. Често им плащат с наркотици, които могат да продадат. А някои започват и да ги използват“, обяснява По, чието етническо малцинство страда както от войната, така и от трафика. Всъщност, понякога пристрастяването става още на работа – дават им се амфетамини като „бонус“, както и за да работят повече. А освен това наркозависимите работници гарантирано се връщат за още работа.

А когато нямат работа? „Вземат пари от семействата си“, разказва ми По и цитира множество случаи. Дори подлагани на насилие, полунските жени обикновено не искат да се разведат – не могат да вземат всичките си деца, които според традиционното полунско право се поделят между семействата на родителите.

В същото време „плантациите“, където полуните (и не само) произвеждат и започват да употребяват наркотиците, имат стабилна протекция: според твърдения на полуни в парламента на Бирма имало седем депутати, които били и лидери на милиции от региона и собственици на опиумни ферми. Така осигурявали на инвестициите си както защита от закона, така и въоръжена охрана.

Пример за такова сливане на власт и престъпност, даден ми от организацията на полуните, е Кяу Мийт. Той произлиза от китайското малцинство в Бирма и производството на опиум е традиционно и нормално за него. Има собствена милиция от 400 души, помагаща на силите на режима, и е близък до командири на бирманската армия от всички равнища. Неотдавна е избран за депутат, след като в предизборната си програма обещава да позволи отглеждането на опиум за 5 години и да не изгаря полетата.

Според полуните точно неговите опиумни ферми рядко стават жертва на обявената от правителството борба с наркотиците…  А различни групировки облагат местните хора с данъци и им определят в какво могат да вярват …

„Армията дойде и изгори селото ни, защото искаха данък“, обяснява Нода, 30-годишна жена от каренското малцинство. В момента живее в лагера Умпиен, в който карените всъщност са мнозинство. „Събраха хората в църквата и три дни не ги пускаха да излизат, оставиха ги без храна…“ През това време изгарят всички къщи. На местните е казано, че ще изгорят и църквата – заедно с тях. Даже я заливат с бензин. В момента, в който я запалват, командващият им казва „Хайде, излизайте“. След като излизат, вече не притежават нищо.

„Отидохме в друго село, Люхо. Там живяхме 5 години. После дойде будистката армия (Демократична каренска будистка армия – ДКБА, бел.авт.) и ни каза, че трябва да останем в селото, без да го напускаме.“ Но след още 5 години, след изборите, будистката армия влиза в сблъсъци с редовната армия и им се налага да избягат от боевете. Така се принудили да преминат границата с Тайланд, обяснява ми тя. А там са получили статут на бежанци и са пратени в лагера Умпиен.

Нода се надява, че ще може да се засели в друга страна. В Бирма е готова да се върне, ако се установи истински мир в страната. Нещо, в което тя изглежда не вярва. Никой от карените не вярва. Мисля, че говорят за „истински мир“ както ние за „златния век“. Звучи добре, но никой не го е виждал и може би не им е докрай ясно как ли ще изглежда.

В друг случай, за който ми разказва Со Тусе от същия лагер, хората са били принудени да напуснат поради религията си. Будистката армия не искала християни наоколо – или поне не са можели да останат като християни. За тяхна чест, никой от сегашните бежанци не сменя религията си, за да запази имуществото. Вместо това всички напускат и се оказват в Умпиен, 20-хилядния лагер с бежанци в Тайланд, където заедно с Нода участва в срещата с представител на БТА. И до ден-днешен са там, години по-късно. Бойците имат право на лични носачи

„Когато армията влезе в селото, трябва да бягаш. Ако те хванат, те отвеждат и ставаш носач“, обяснява ми Со Пие Пуи от същия лагер. През цялото време, докато говори, този човек не спира да се усмихва. Не знам дали е нервен тик, наркотик, или просто вече е виждал всичко, което може да го уплаши и му е останало само усещането, че е жив…

Не го питам, а и не мога да му помогна. Достатъчно ми е да разбера, че да си носач е наистина незавидна работа – неслучайно има „високо текучество на персонала“. Носачите, например, не получават достатъчно храна, за заплащане изобщо не може да се говори. Понякога ги пускат по-бързо: съпругата на моя събеседник била отведена за носач, но я задържат само два дни. А понякога е безсрочно – докато носачът не избяга. Срок? Отговарят ми с махване на ръка – дни, седмици, месеци… срок няма, или зависи от настроението на заловилите ги. Самият носач не може да знае докога ще бъде на тази „длъжност“. Затова и се опитват да избягат.

Но след като е избягал, Со решава, че не иска повече да се връща, да плаща „данъци“ на армията. И се озовава в бежанския лагер. Където ми разказва историята си с помощта на преводач.

Какво друго може да се случи на носачите дори не питам. Вече съм чул достатъчно за изтезания, убийства, изнасилвания, дори групови. Носачите са само един от признаците, който отделя бойците като особена прослойка. За местните хора наличието им е факт от живота. Продавачка на пазара в лагера ни съобщи без особено възмущение, че съпругът й не помага особено в грижите за семейството им, защото „умее само да стреля“, а в лагера няма как да използва уменията си с пушката. (Всъщност, оказа се, че не се грижи сама да изхранва децата им – помагат чичо й, девер й… големият род е нещо важно в този регион. Но мъжът й просто не умее нищо полезно и няма с какво да допринесе.)

Самото наличие на хора, които умеят да работят само и единствено с оръжие, ми казва много за региона. Първо, че има достатъчно търсене за такива като тях, въпреки ограничените им по обхват умения. Второ, че поради наличието на такова търсене, се е образувала особена прослойка от тези „тесни специалисти“. Иначе съществуването им щеше да е невъзможно. Но щом имат право и на носачи, това не са войници от съвременните армии. Войникът в наши дни носи собствената си екипировка – дори да е благородник.

Всъщност, сравнението с европейски армии е най-удачно, ако сравняваме воюващите в Бирма не със съвременните, а с историческите армии. През голяма част от историята на Европа приликите със случващото се в Бирма са почти пълни: рицарите и наемниците имат за задача да стигнат на мястото, където е преценено, че ще се използват талантите им, да си вземат оръжието от носачите – защото не бива да са уморени – и да започнат да го използват. А срещу това получават същото, което и споменатите рицари и наемници, формиращи армиите от Средновековието.

Трето, подобна ситуация почти винаги променя доминиращия начин на мислене в обществото. Когато се стигне до момента, в който насилието е очаквана част от живота, по-силният вече наистина е прав – за разлика от обществата, в които върховното право се определя от закона. Подозренията ми за това отново се потвърждават от казаното от По: нейната Организация на полунските жени от години предупреждава за същата опасност от превръщането на насилието в норма.

„Полунският национален фронт, по-късно прекръстен на Армия за освобождаване на щата Полун, води война с правителството почти три десетилетия, докато през 1991 г. не бяха принудени да подпишат примирие“, показват документи на организацията. В резултат на борбата за независимост, започнала през 1963 г., много полуни са израснали в конфликтна зона, патрулирана от правителствените войски.

И днес на територията на тяхната област има 25 правителствени батальона, които се бият срещу етническите армии на шанското и качинското малцинство. В резултат на военните кампании, насилието се приема от мнозина за неизбежна част от живота.

„Правителството използва сила, за да гарантира властта си над етническите малцинства в Бирма, а мъжете – над жените си“, предупреждава брошура на организацията. Традиционната полунска култура и без това отрежда изцяло второстепенна роля на жените, така че те често са подлагани на насилие в семействата си. Макар че всъщност жените работят за издръжката на семейството, а мъжът работи, за да подхранва пристрастеността си към опиума – както все по-често се случва.

Според проучване на организацията, 25 на сто от запитаните жени са заявили, че мъжете им са спрели изцяло да работят, след като са се пристрастили към опиума. А в някои селища са пристрастени почти всички мъже, стигайки до ужасяващите 91 на сто от мъжкото население. Много от тях започват да вземат опиум под натиска на приятелите си, които също използват дрогата. Защо в 21 век в региона реално има връщане към средновековните отношения?

Отговорът е прост: производството на наркотици като основен поминък закономерно води точно до такива резултати.

Според Службата на ООН за контрол на наркотиците и предотвратяване на престъпленията, производството на опиум в Бирма е спаднало с над 75 на сто. Местните хора в бирманската област Шан трудно вярват на тази статистика: те посочват, че експертите на ООН разчитат на данни от правителството в Янгон. Доколко може да се разчита на данните на държавна власт, при която депутати са замесени в наркобизнеса, питат те?

Това, което местните хора виждат, е, че опиумът, отглеждан дотогава предимно от китайското малцинство, все повече превзема териториите, където дотогава се е отглеждала традиционната чаена култура. А проучванията им сочат, че през последните години броят на наркоманите се е увеличил драстично.

Популярността на наркотиците обаче води до разпадане на обществените отношения – и традиционните, и модерните.

Първо, широката употреба на наркотици подкопава семейните връзки – които са основата на обществото в регион, където хората традиционно продължават да живеят като част от рода си. Само че, както е известно, наркозависимите са готови на всичко, за да се сдобият с дрога и често крадат от семействата си. Което означава, че доверието мeжду хората в рода е нарушено.

От друга страна, опиумът означава, че контролът над земеделската продукция носи най-големи печалби. Рано или късно се създават частни армии, които да го защитават. А многото парични средства, които се нуждаят от изпиране, водят до корупция. От разказите, които чух, изглежда, че в Бирма държавата и наркобандите се срастват.

В същото време насилието и дискриминацията срещу малцинствата, подобни на полунското – което наброява около 1 милион души, 90 на сто от които са будисти – води до капсулирането им, както навсякъде по света. И също като на много места, ако на хората се пречи да намират препитание по традиционния си начин, те се обръщат към незаконните средства – в случая, опиума. И когато това се комбинира с частни армии, изглежда става дума за регион, в който основен поминък е престъпността, особено производството на дрога, трафика на хора и участието в организираните милиции, често създавани на етнически принцип.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.