СофияПловдивВарнаБургасРусе

Ще защити ли наистина НАТО Източна Европа?

Във времената на Студената война Член 5 на Северноатлантическия договор от 1949 г. активираше задължението за колективна отбрана в рамките на съюза. Това се отнасяше до старата НАТО. След 1989 г. обаче възникна една нова НАТО.

На Мюнхенската конференция за сигурността, тогава наричана все още отбрана, американският сенатор Джон Маккейн, един от лидерите на републиканците и специалист по въпросите на сигурността, постави рязко въпроса, какво все още означава Член 5 след края на блоковото противопоставяне. Той даде и отговора: „Нищо определено, от ядрен отговор до пощенска картичка с изразяване на съжаление.“

Днес Член 5 се цитира много и се разбира малко. Морално и политически Северноатлантическият съюз почива на съгласието на всички държави членки, че нападение срещу един означава нападение срещу всички. Това звучи много по-обвързващо, отколкото някога е било и в момента е в реалностите на съюза.

Текстът съдържа обещание за помощ, това е вярно. Но той не води до автоматични действия и военният отговор е само една от няколко възможности: нищо повече, нищо по-малко. Продължава да е в сила възможността за национално решение с резерви.

Това, че Северноатлантическият договор препраща многократно към Обединените нации, и преди, и сега би трябвало да активира отговорността на ядрените сили в Съвета за сигурност на ООН и да държи отворена възможността за комуникация най-вече в случаи на криза и извънредна ситуация.

В действителност, през десетилетията на дългия ядрен мир Член 5 никога не е бил активиран. Стратегията на сплашване работеше дори и след като Съветският съюз разби американския ядрен монопол с ядрената бомба през 1949 г., с водородната бомба през 1953 г. и проникна с ракетна техника в близкия космос (изстрелването на „Спутник-1“ през 1957 г. ).

Стратегията трябваше да се фокусира върху ядрения паритет. Гарантираното взаимно унищожение се превърна в принцип на конфликта.

След меренето на сили между Изтока и Запада за статута на Берлин през 1961 г. и за разполагането на руски ракети в Куба през 1962 г. – и американски в Турция – започна дългата ера на контрол на въоръжението. Вместо „масирано отмъщение“ дойде ред на „сплашване и защита“ и заедно с това на „разоръжаване и разведряване“.

Член 5 беше важен, тъй като той предостави на европейците, които се нуждаеха от разгърнатото сплашване от другата страна на Атлантическия океан, усещането за сигурност.

Още по-важно беше това, че Съединените щати, Великобритания и Франция поставиха върху везните тежестта си на гаранти за поддържане на равновесието със Съветския съюз. Присъствието на съюзниците в Западен Берлин и охраната на Желязната завеса по вътрешногерманските граници от британци и американци – а зад тях и от германци, разположени на регулирана дистанция – стабилизираха системата.

Процедурите по член 5 не станаха необходими за решаване на извънредна ситуация. Географията на Централна Европа беше най-високият залог – и най-голямата опасност.

Понеже беше сигурно: всяко нападение през коридорите Фулда, Хофер, северногерманската долина или по продължението на Дунав би се натъкнало – заради военното дислоциране – на екипирани с ядрени оръжия части на НАТО. По този начин сплашването и усещането за сигурност бяха нараснали до такава степен, че жените и децата на съюзническите войници в Германия – със или без Член 5 – бяха заложници на колективната отбрана в НАТО.

Тази система изчезна между 9 ноември 1989 г., когато падна Берлинската стена, и разпадането на Съветския съюз в края на 1991 г. – както изглеждаше, завинаги. Изглеждаше, че е започнала нова епоха, а голямата илюзия беше краят на историята. Съветският съюз се разпадна, стотици ядрени бойни глави бяха деактивирани както от САЩ, така и от Русия, американците започнаха да купуват гориво от Русия за своите атомни реактори.

Западните правителства нямаха търпение да инвестират дивидентите от мира като с рог на изобилието в избори и все повече социална политика. Отбрана? Скоро тя се превърна в остатъчен продукт с неопределен обхват.

Разширяването на НАТО след края на Варшавския договор изглеждаше подразбиращо се, изглеждаше като демократична задача, а взаимодействието с Русия се провеждаше в рамките на Съвета НАТО-Русия, което обаче на руснаците очевидно се струваше недостатъчно.

С инициативата „Партньорство за мир“ беше създаден инструмент, който трябваше междувременно да запълни един вакуум между членството и нечленуването и в същото време да предостави възможности за влияние и контрол: какво означава това за Член 5 и до днес остава опасно неопределено. Повече от нищо, но по-малко от съюзническа солидарност.

11 септември 2001 г., когато ислямисткият терор удари Ню Йорк и Вашингтон, създаде впечатление, че цивилизованият свят се е обединил в съответствие с новата мечта: „от Ванкувър до Владивосток“. Обединените нации одобриха изпращането на военни части (ИСАФ) в предпланините на Хиндукуш, Русия отвори железопътния си транспорт и въздушното си пространство.

Генералният секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън още на 12 септември накара посланиците от НАТО да гласуват дали новата извънредна ситуация представлява причина за активиране на клаузата за солидарност. НАТО искаше да докаже чрез Член 5, че има бъдеще дори и в епохата на тероризма и асиметричната война.

Хубавите дни отминаха. Путин изпраща сметката с приятелски поздрави от Крим, а утре кой знае откъде. Във времена като сегашните, тъй като страхът е заразен, правителства и граждани се питат кои са принципите на сигурността и колко надеждни са те все още. Даденостите на Студената война са минало – впрочем, не само на Запад, но и в Русия. Какво следва обаче?

Член 5 все още е обвързващото ядро на Северноатлантическата система за сигурност. Колко обвързващо обаче и в каква степен, се вижда едва по време на криза и изисква от политиците както реализъм в отношенията с Русия, така и усет за ескалация. Меренето на сили все още не приключило. Путин е загрижен не само за имперското пространство.

Той се страхува освен това, както някога и руският цар, от заразяване с революции от съседите. Член 5, подкрепен от икономическа и морална мощ, ще бъде необходим още дълго време. Ще са нужни освен това и здрави нерви. БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.