По какви улици ходиш

Калин Терзийски. Снимка: Булфото

Тези дни, в неделя, бях поканен в предаването Всяка неделя. Да коментирам случая в Лясковец. В миналото бях психиатър и ме канят за такива неща. И аз не отказвам. От една страна съм мек и сговорчив човек и не обичам да разочаровам хората или да ги затруднявам с откази. От друга страна ми се струва, че е важно да взема позиция по проблеми, засягащи болни, объркани, ощетени и унизени хора. Каквито са, да речем, психично болните. А в Лясковец ставаше въпрос именно за душевно болен човек. Да, чувствах се длъжен да взема отношение. Пък и Кеворкян е прочут журналист и аз изпитвам респект към него. Дете и глупак съм и изпитвам респект към всеки по-известен. Нямам оправдание за това, но мисля, че повечето българи приличат на мен.

Така че се съгласих да отида. Да дам малък принос за хуманността. Защото винаги се опитвам да защитавам хуманни ценности. В защита на слабите. Понякога се съмнявам в ползата от това. Понякога ми се струва, че това – моето – си е чисто лицемерие. Та нима не е ясно на всеки умен и циничен човек, че е по-добре да се държиш добре не със слабите и унизените, а напротив – да си в добри отношения със силните и преуспелите? Та нима всъщност всеки не прави именно така? Повечето принципни и мъдри хора, които познавам, именно така и правят: Плямпат си за правата на слабите и унизените, но това – на приказки. А когато става въпрос за практиката – здраво се държат за силните на деня и си гледат кефа!
Но нали Кеворкян е прочут журналист? Та затова и отидох. Шегувам се.

И зачаках да ме включат. Беше неделя – ясно – нали така се казва предаването?! Бях се съгласил от добро чувство. Но ми беше и малко криво и болно. Бях оставил жена си сама. А преди обед тя имаше високо кръвно, беше унила и когато тръгнах – тя остана сама в неделната вечер.
Но нали трябва да помагаме на медиите? Когато е за добро! Нали да се взема позиция, умната и благородна позиция – за да се даде пример на хората – е важно? Та нима това не е най-важна задача на интелектуалеца?
Аз щях да кажа някои неща за душевноболните, които повечето писатели няма как да кажат, защото не са били психиатри. Но и повечето психиатри няма да могат да кажат, защото не са били писатели. Смятах, че имам важни неща за казване.
Но пък…жена ми щеше да си стои сама в неделната вечер.
Натъжаваше ме малко и мисълта за работата, която щях да свърша… Имах в тази вечер да пиша разни неща. Та нали съм писател!? Да, съвсем забравих това!

Тъкмо бях издал нова книга. Но Кеворкян не се интересуваше от книгата ми. И с право. Все пак една книга не може да се сравнява с най-черната случка на месеца. Ако публиката избира между „Братя Карамазови“ и криминалната хроника – ясно е кое ще спечели. Бях наясно с това. Не можех да роптая срещу същността на медиите. Те не се хранят с книги, а с кръв и гной.

И затова си седях пред студиото и чаках кротко да ме поканят вътре. И чаках в тъжната неделна вечер един час. Пред мен минаваха генерали и политици. Аз чаках. Те говореха за политически интриги и по принцип – лоши неща един за друг. Аз си мислех за това как обслужвам най-безропотно медиите, лишавайки себе си, жена си и литературата от своето внимание. Но беше за добро. Нали?
Изведнъж дойдоха при мен някакви момчета и момичета – оказаха се организаторите на предаването – и ми казаха: „Ами то времето ни свърши!“
Все пак дойде едно момче и ме гримира. Но после дойде и самият Кеворкян и се извини. Каза – ми не можахме да сварим да те включим. Нямаше време за тебе. Жалко. Звънни – каза той – през седмицата, да те почерпя.

Почувствах се като циганин, който е чакал пред дома на богат човек да му хвърлят стари дрехи, но накрая богатият е излязъл и му е казал: Звънни тия дни – ще те почерпя. Ама сега съм зает, айде чао.
Неделната вечер щях да прекарам във връщане към къщата ми в Банкя. Дълго, с метрото, после с такси. За да дам моя данък на медиите. На предаването, което ме оцени като не достатъчно важен, за да стигне за него времето. Вкъщи ме чакаше самотната ми жена. Тъжно ми беше.

Бях слушал един час разни политици на монитора пред студиото – как нападат противниците си, бях слушал генерала да говори за това как в армията дресират в родолюбие…а аз просто си бях почакал и ме бяха отпратили. Моята позиция май нямаше значение.
Ето колко струваш! – казах си – дали ако имаше и грам уважение към теб, щяха да те накарат да чакаш така? Нима ако беше поне малко уважаван човек, щяха да си позволят да ти съсипят неделната вечер и да те отпратят така безгрижно? Ако беше бившо ченге или настояща мутра? Политик?
Ама ти си български писател – казах си след това – какво си въобразяваш? Ако беше мутра или политик – да очакваш внимание, да се надяваш на уважение…но сега – просто забрави!

И тъкмо си отивах звънна ми едно момче от „Дарик радио“. И ме помоли да му гостувам. Въздъхнах и казах: да, защо не…
И той допълни: да ни гостувате по една такава интересна тема – за това дали е редно да се правят психопрофили на политиците?
И ето тук аз не издържах. Винаги съм искал да бъда спокоен и благороден човек. Но сега се вбесих и избухнах:
– Абе, момче! – виках. – Ти по какви улици ходиш? Ходиш и по улица кръстена на политик със или без психотест? Ходиш ли по улица кръстена на някой политически маймуняк, опошлил пространството около себе си със своите жалки политически маймунджалъци? Не ходиш ли по улица Иван Вазов и по улица Христо Смирненски?
Не ходиш ли по улица Ботев и по улица Славейков? Улиците се кръщават на писатели. Те остават. А сега ти искаш да ползваш писателя като някакъв словесен пълнеж – в услуга на същите тия политически маймуни!

После млъкнах.
Усетих се. Бях просто глупак, когото не уважават. И който смешно се бори за уважение, което няма да получи.
Бях български писател, единствения носител на Европейската награда за литература (простете за нескромността), който беше оставил жена си в неделната вечер, за да го подминат с най-откровено пренебрежение в предаване, в което бе отишъл за да каже нещо за Добро.
Беше ми тъжно. Това е.

Бележки от личната страница на Калин Терзийски във Фейсбук (виж тук).

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.