СофияПловдивВарнаБургасРусе

Проблемът в Ирак са не изборите, а партиите

в. Дейли телеграф

На 30 април са изборите в Ирак, един от малкото дни в годината, когато шансовете човек да бъде взривен от кола бомба са сравнително малки. Не че иракските терористи си вземат почивен ден, за да отидат да гласуват, а защото мерките за охрана на вота, може да се твърди, са най-строгите в историята на демократичен Ирак.

Освен многото полицаи и войници, чийто общ брой от грубо казано милион души достига нивата от времето на Саддам Хюсеин, във всички изборни дни след 2005 г. имаше забрана за използване на лични автомобили. Това значи, че атентаторите не могат да се слеят с останалия трафик на път към Рая. Поне веднъж димящият Багдат се превръща в спокойна пешеходна зона. Въпреки че не могат да спрат извършването на някое изолирано нападение, тези мерки успокояват значително иначе напрегнатия ден. Някои иракчани си пожелават, къде на шега, къде – не, всеки ден да има избори.

Дали по този начин се създават условия за „свободни и честни избори“, за каквито 179 британски войници дадоха живота си, за да могат иракчаните да имат такива избори? Не съвсем. Единайсет години след операцията по свалянето от власт на Саддам Хюсеин, страната е отново в хватката на бунтовническо движение, водено от Ал Каида. През 2013 година бяха убити близо 9000 души – най-големият брой жертви от гражданската война в периода 2006-2008 г. Голяма част от Западен Ирак се изплъзна от контрола на правителството. Днес няма да има отворени избирателни секции в градовете Фалуджа и Рамади – някогашните „гробища на американците“, които понастоящем са обсадени от армията на Ирак.

Дори обаче Ирак „да не може да бъде Съри“, ако вземем думите, използвани от британски командири във връзка с изборите в Афганистан от този месец, дипломати очакват, че нещата ще се оправят и дори да има малко измами или сплашване на избиратели, е малко вероятно те да бъдат от полза за някоя определена група.

Потискащата страна на тези избори е не в самия вот, а в партиите, които участват в него. На хартия, това е демокрация от най-жизнен вид – на огромните бюлетини ще бъдат изписани около 107 различни политически групи – от шиитски духовници и сунитски племенни водачи до изискани, пиещи уиски секуларисти от Багдад.

Почти никоя от тях обаче – включително големите партии – няма собствена управленска програма. Както каза един дипломат: „Политическите партийни клипове, излъчвани всяка вечер по новините, съдържат много риторика, но не и действителни програми за действие“. С други думи сред цялото говорене за „Единство за Ирак, свобода и справедливост“ или „Справедливост за Ирак, свобода и единство“, има малко стабилни обещания за гласоподавателите, по които те да могат да сравнят партиите, да не говорим колко се спазват тези обещания. Ако демокрацията е свободен и информиран сблъсък на идеи, това тук трудно може да се нарече демокрация.

Разбира се, предизборните програми са само обещания и британският гласоподавател би бил наивен, ако се хваща на всяка дума от обещанията на лейбъристи и консерватори. Но без тях така или иначе несъвършеният свят на избирателната политика става още по-несъвършен. За да разберем защо, е необходимо единствено да се направи неофициално проучване на общественото мнение на иракчаните преди изборите, както направих, когато отразявах изборите през 2005 и 2010 г.

За съжаление не бе трудно да намеря хора, гласуващи за някой политик, защото имат братовчед или близък в неговата партия или защото са от един и същ град или етническа група. Други, по-набожни иракчани ще гласуват без всякакво колебание за религиозни партии, а някои дори се страхуват, че ще бъдат прокълнати, ако не го направят. Честно казано висшите духовници дадоха всичко от себе си да обезкуражат тази практика, но това не спира хората да я правят на принципа „по-добре заложи на сигурното, отколкото после да се каеш“.

Този тип електорално поведение не представя демокрацията в добра светлина. В края на краищата само чрез идеи, отиващи отвъд идентичността въз основа на определен признак, партиите набират подкрепа извън религиозните или етнически фракции и се опълчват срещу догмите, които вървят заедно с тях. Ако не се стреми да се хареса на по-широк кръг хора, демокрацията просто легитимира преброяването по религиозен или етнически признак – това до известна степен се случва в Ирак.

Страната има грубо казано две трети шиитско мнозинство, а шиитската коалиция на премиера Нури ал Малики използва това като автоматично пълномощно, за да управлява през последните десет години. При това положение той изпитва само ограничена нужда да протегне ръка на сунитското малцинство. И така, нарастващото недоволство на сунитите от мирната политика връща някои от тях обратно в ръцете на Ал Каида.

Това, разбира се, е нагледен пример как работи избирателната система, в която тежи думата на мнозинството. Подобно на нашата собствена система, би било глупаво да претендираме, че демокрациите, които внедрихме в чужбина, в Ирак и Афганистан, някога ще бъдат идеални.

Ние се тормозим много за механичното протичане на техните изборни дни, изпращаме наблюдатели и ги съветваме по проблеми на сигурността, но считаме за непозволено да проверим дали самите партии са изпълнили своята част от сделката. Не чуваме ООН или Уилям Хейг, например, вместо да поздравят страната Х за добрата организация на избори, да изразят опасения, че партията Y е дошла на власт с обещания, които не могат да се съберат и на гърба на кутия цигари.

Причината за това, разбира се, е, че както и да бъде казано, това ще бъде изтълкувано като намеса в политиката на партията Y. По същия начин обаче, както демокрацията е повече от просто един ден за гласуване, Западът може да направи повече, за да гарантира, че партиите, които търсят блясъка на демократичната легитимност, играят по правилата в техния дух, а не само на хартия.

На онези, които искат от чужбина помощи и търговски сделки щом встъпят в длъжност, трябва да им се каже, че сделката започва още преди да дойдат на власт, с някои ясни и проверими обещания в предизборните програми. Това няма да е чак толкова голямо искане. Особено в страните, където Западът вече инвестира толкова много – и където се набива на очи, че трябва да се направят още толкова много неща.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.