СофияПловдивВарнаБургасРусе

Могат ли Валс и Ренци да създадат френско-италианска ос за излизане от кризата?

Манюел Валс се срещна този уикенд с Матео Ренци. Печатът е склонен да търси общото между премиерите на Франция и Италия, които въплъщават една умерена левица, която се проявява и като социал-либерална сила. Но дали отвъд тези сходни стилове, двамата премиери имат един и същи политически път? И дали това търсене на общото между тях може да бъде оправдано?

Валс и Ренци се позиционират вдясно в своите леви партии и по това си приличат. И двамата изиграха ролята на центристка и модернистка опозиция в лоното на тези партии. И двамата го направиха по един прозрачен начин, като се явиха на вътрешнопартийни избори в респективните си партии и като ги изгубиха. И тук идва различието между тях.

Ренци изгуби на втория тур на вътрешнопартийните избори на италианската Демократическа партия ДП , като изостана доста зад Пиер Луиджи Берсани, който после беше кандидатът за премиер на левоцентристите за изборите през февруари 2013 г. Берсани обаче изгуби морално тези предрешени избори и накрая подаде оставка от ръководството на ДП. Ренци, който ловко тласна Берсани към този изход, пое почти без никаква битка ръководството на ДП няколко месеца по-късно, разчитайки на голяма обществена подкрепа.

Утвърдил по този начин легитимност си, Ренци след това се отърва чрез нещо като дворцова революция в стил 60-те-70-те години на миналия век от премиера Енрико Лета, също член на ДП. Ренци зае мястото му и обеща да постави началото на нова ера на реформи за Италия. За момента той доминира в собствената си партия, въпреки че все още има малцинство в нея и изглежда като човекът, който иска да скъса категорично с миналото.

Валс пък спечели едва 5 процента от гласовете на първия тур на вътрешнопартийните избори на френската Социалистическата партия СП и застана зад Франсоа Оланд на втория тур на вота. После отговаряше за комуникациите на кандидат-президента Оланд, след това стана министър на вътрешните работи и накрая – френски премиер. Той не претендира толкова да въплъщава доктрината на скъсването с неотдавнашното минало, колкото че действа ефикасно и демонстрира нова воля. Не бива да се забравя, че Валс все още не контролира напълно СП и че представлява една малцинствена фракция в нея. Призивите за организиране на партиен конгрес, отправени от някои хора от лявото крило на СП, потвърждават това състояние на нещата.

За разлика от Валс, Ренци въплъщава несъмнено стремежа за обновление, изпитван от голяма част от активистите и по-нишите кадри на ДП. Просто така се случи, че Ренци въплъти тази воля за промяна. Можеше и да е някой друг, но безспорен си остава фактът, че Ренци е подкрепян в своята партия. Съдбите на ДП и на Ренци в действителност изглеждат свързани. Докато остава отворен въпросът дали СП може да обвърже съдбата си с Валс и обратното. Това ще покажат следващите парламентарни избори, а преди това – европейските избори.

Не бива да се забравя, че ДП никога не е била социалистическа партия. Историческата жилка на италианския социализъм загина в електорален план през 1992-1994 г. и оттогава, въпреки множеството опити за съживяване, социализмът не възкръсна. Настоящата ДП се появи до голяма степен от сливането на Маргарита – пост-християндемократическа левоцентристка партия, и на Левите демократи – движение приемник на крилото на мнозинството в Италианската комунистическа партия отпреди 1990 г.

Използването на термина „демократическа“ в името на тази партия говори достатъчно добре, че ДП иска да скъса с комунизма и със социализма от 19 и 20 век. Негласният модел, който тя се стреми да следва, е Демократическата партия на САЩ. Освен това, поне от 90-те години на миналия век, чрез доктрината и управленческите си действия ДП се показа като социал-либерална партия, повече отколкото като социалистическа партия.

Френската СП се вписва като продължение на френската социалистическа партия Френската секция на международния интернационал ФСМИ на Жан Жорес и най-малкото поне официално е социалистическа партия. Разбира се от 80-те години на миналия век СП представлява в действителност „малък добър войн на социализма на предлагането“, най-вече след обрата на твърдата политика през 1983 г. Социалистическите правителства по онова време предизвикваха така наречената „конкурентна дефлация“, за да може Франция да се превърне в конкурент на Германия, както днес Франция се опитва да върне конкурентоспособността си спрямо Германия.

Разликата между италианската ДП и френската СП е, че първата не създава двусмислици и по-голямата част от електората й е приел нейния завой, още повече че в Италия социализмът навежда на мисълта за абсолютна корупция. Докато във Франция СП не може да спечели изборите, ако не накара някои наивни избиратели и активисти да вярват, че нейният враг това са финансите, и ако не се представя за приемник на Жорес и на други големи френски политици от левицата.

Манюел Валс избра мерките за икономии, докато Матео Ренци предпочете да избере икономическия подем. Дали френският премиер не трябва да се вдъхнови от италианския си колега или ситуациите в двете страни са прекалено различни? От гледна точка на рисковете, които тегнат над двете страни заради политиката на икономии, ситуацията в Италия и Франция не е чак толкова различна.

Но трябва да подчертаем, че италианците от доста повече време понасят бюджетните съкращения в комуналните услуги и държавните инвестиции. Така че в Италия логиката на мерките за икономии, започнати още през 2011 г. по времето на Силвио Берлускони, е изчерпана. Италианските местни власти пък от години търпят намаляването на подкрепата и приноса от страна на централната власт и понасят значими щети в областта на производителността в дългосрочен план. Все още обстановката във Франция не е такава, но страната върви право натам.

В Италия освен това вътрешното потребление действително е унищожено, докато във Франция то успя да се запази. Правителството на Валс очевидно залага на това, че французите имат все още средствата, за да продължават да консумират и следователно да подкрепят начинанията, касаещи вътрешния пазар, докато правителството на Ренци трябваше да констатира, че италианските домакинства нямат вече финансовите средства, за да подкрепят потреблението.

Освен това в Италия социалните буфери са по-малко развити от тези във Франция. Много италиански безработни нямат в действителност правото на никакви социални помощи, откъдето идва и бързият ефект на нарастващата безработицата върху покупателната способност на домакинствата.

Но двете големи промишлени страни в Южна Европа трябва да имат обща кауза. Сега те страдат от курса на еврото на борсите и имат проблем с конкуренцията спрямо Германия. Така че те имат достатъчно общи интереси, за да изградят френско-италианска ос, която да е противотежест на Германия и да промени правилата на ЕС за излизане от кризата. А общият за Валс и за Ренци опортюнизъм може да им помогне в тази насока след европейските избори. Като се има предвид какви изборни резултати се очакват във Франция и Италия, и двамата могат да си послужат след вота с аргумента „растеж незабавно или хаос скоро“.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.