СофияПловдивВарнаБургасРусе

Пламен Дилков – от Италия през Антарктида до Своге

Пламен Дилков на единия от обектите край Своге. Снимки: Личен архив

Пламен Дилков е 35-годишен, завършил инженерство в Италия и работил за италиански компании по цял свят – от Русия до Антарктида. В момента е в България като ръководител на проект за изграждане на 9 ВЕЦ-а край Своге.
Изграждането на италианската база в Антарктида през 1994 г. беше втората ми сериозна работа, в която участвах 23-годишeн, току що завършил университета.
По принцип в Италия университетският свят е малко по-различен. Още на четвъртата-петата година от следването идват от бизнес-средите и привличат завършващите студенти. Единият начин е да се започне работа за тези структури, но тъй като на мен винаги ми е харесвало да си правя нещата сам, реших да тръгна и да се пробвам сам.

В Италия завърших инженерна специалност с профил инфраструктури и попаднах в една фирма, която изпълняваше поръчка в Бахар, Русия, за петролни далекопроводи. Мен ме бяха взели да им изчислявам металните конструкции. Тъй като си направих една програмка да ги изчислява тези метални конструкции, те ме пратиха в завода да видя как да ги реализирам. Оказа се, че мога да участвам в изпълнението на цял един цикъл – проектирах си нещата, после отивах да ги правим в завода и накрая ги товарехме.

В този момент фирмата получи оферта да участва в проекта за изграждане на Италианската станция на Антарктида. Работех от 3-4 месеца, когато ми предложиха да участвам в изпълнението на целия проект. Нямаше много желаещи, но аз и други млади специалисти с подобен на моя стаж, се съгласихме с голям ентусиазъм. Освен нас имаше само още двама-трима координатори, които бяха по-възрастни.

Строежът продължи кратко, защото всичко проектирахме и изпълнихме предварително. Още във фабриката сглобихме и реализирахме цялата станция на парчета, за да сме сигурни, че ще се получи идеално.
В Антарктида условията са малко по-различни и нямаше да можем на място да доизчукаме нещо, ако не е наред, та трябваше всичко да бъде перфектно – надписано и направено за сглобяване, като лего за деца. Целият процес там на място беше три месеца, но нашата работа беше за един месец. След нас отидоха колеги, които отговаряха за довършителните дейности, а после са отишли други да направят инсталациите. Оттам нататък съм виждал само снимки.

Пламен Дилков в кабинета си. Снимка: Личен архив

За един месец завършихме цялата инсталация на металната конструкция, на черупката. Трябваше бързичко да се работи, защото условията не бяха много приятни. Обличахме се като ескимоси. През деня температурата се вдигаше над нулата, но пак беше много студено. Естествено, не карахме осемчасови смени. Работехме по 2-3 часа и се връщахме, но общо-взето, в екстремни условия. Нещо като да построиш хижа някъде на Монблан. Всичко се прави с хеликоптери – няма кранове, няма ги стандартните за един обект неща. Ако искаш да вдигнеш нещо, което тежи повече от 200-300 килограма и не може да бъде помръднато от хора, идва хеликоптер, вместо кран. Включително за преместването на един панел на разстояние от 5 метра просто няма друга техника. Иначе целият ни отбор се състоеше от 15 човека плюс тези на хеликоптера, които си бяха самостоятелен екип.

Атмосферата на Антарктида беше уникална. Невероятно е изживяването да се събудиш сутрин и да погледаш безкрайните пейзажи от еднаквост и нищо, които се простират пред теб. Корабът ни беше акостирал буквално до ледника, а наоколо – само лед и бяло, докъдето ти виждат очите. Спеше се на кораба, защото нямаше как да нощуваме на голото поле и отивахме на работа с хеликоптер. По това време в Антарктида беше лято. През деня температурата достигаше до 5-6 градуса, но през нощта ставаше минус 30-40. Така че времето ни преминаваше по следния начин – спим си на кораба, качваме се на хеликоптера, отиваме да работим. Като си забравим някой болт, връщаме се с хеликоптера да го вземем от кораба и пак обратно.

Станциите на Антарктида се оставят винаги отворени. Това е задължително условие за всички станции в екстремни зони за работа на земното кълбо. Напоследък съм чувал, че са започнали да ги заключват заради бели мечки и други животни, които влизат вътре и правят погроми, но в най-лошия случай ключът трябва да е закачен на видно място. Тези територии не са суверенни и са винаги отворени по протокол. Няма американци, няма руснаци. При бедствие, човек влиза в първата станция и консумира каквото има, и се спасява.

В базата, която тогава строихме, в момента са всички технологични инсталации и програми, които изпълнява Италия в Антарктида. А италианците са откриватели и пътешественици. Базата им е сред най-добре оборудваните след руската и американската, естествено. Малко хора знаят, че тези изследователски дейности не са свързани с Антарктида. Там се ходи, за да се изследва това, което ни се случва тук. В тези ледници се е наслоило и запазило това, което се е случило хилядолетия назад. Няма другаде по света място, на което да е възможно да се направят подобни проучвания, защото междувременно вече сме разбутали и замърсили всичко. В Антарктида може да се види какъв е бил климатът преди 3 000 години и то със сигурност, защото отиваш и вадиш слой, който знаеш, че точно преди 3 000 години е бил замразен. И знаеш, че точно тези бактери са оттогава. Така че, в Антарктида се извършват изследователски дейности, които имат конкретни приложения, а не просто някакви луди биолози са се изолирали от света на Южния полюс, за да се „забавляват“.

Много изобретения и нововъведения в бита ни се раждат в такива екстремни зони и във всички случаи хората там правят сериозни и полезни проучвания. Естествено, когато монтирахме, тези хора ги нямаше. Те са дошли след нас и са останали. Оттогава са минали вече 12 години.

Пламен Дилков. Снимка: Личен архив

Преди 9 месеца в Италия, една петролна компания ме викна и ми предложи да управлявам нейните екологични проекти в България. Дълги години съм се занимавал с инфраструктури и вече прекалено ми беше улегнало всичко. Аз съм минал всички фази – бил съм чертожник, бил съм по обектите, бях вицепрезидент на водеща инженерингова компания в Северна Италия, но през последните 2 години вече прекарвах дните си само по събрания и оперативки и практически нищо не вършех – не проектирах, не ходех по обекти. Така че това предложение ми прозвуча много предизвикателно, още повече че в последните 12 години не бях в България и ми беше домъчняло.

Проектът, по който работя тук, предвижда да бъдат изградени общо 9 ВЕЦ-а в Община Своге. Инвестицията за първите две години е по 9.5 милиона евро на ВЕЦ, но тя включва цялата предварителна фаза, 3-те години подготовка, проектирането и консултирането, така че общата сума за 9-те ВЕЦ-а е 60 милиона евро. Според последния бизнес-план, тази инвестиция ще се върне за по-малко от 8 години.

Каква ситуация заварих като се върнах? Тук вече от години се говори за насърчаването на възобновяемите енергийни източници, но добрите пожелания се разминават с действителността. Направени са законите, но законът не е нищо. Той само обявява критериите. Нашата юридическа база трябва да стане инструмент, с който хората да правят нещо наистина. Законът за енергетиката например казва, че трябва да ме присъединят към енергийната мрежа, защото се насърчават инвестициите във възобновяеми енергийни източници. Но какво означава това? Къде е написано как това да се случи?

В България съществуват две структури – електроразпределение и НЕК, които са си разделили съответно мрежите ниско напрежение и високо напрежение. Ок. Аз искам да изградя 9 руслови ВЕЦ-а. С първите 2 ВЕЦ-а влизам към електроразпределение. По-нататък евентуално може да се свържа и към НЕК. В закона пише, че е задължително те да ме присъединят, така че аз отивам при „Електроразпределение-Столично“. Оттам ми казват „Да, обаче ние тук нямаме линии и съответно нямаме техническа възможност да го направим. Не знаем откъде да вземем и какво да използваме, за да го направим“. Или общо взето – „Абе ти си го направи сам. И ние може да го направим, понеже сме длъжни, но не е ясно кога.“ Такива са отношенията. Ако аз ги чакам, не трябва да пускам централата, защото все пак някъде трябва да я закача.
Може би управляващите не си дават сметка, че не е достатъчно да има закони, за да функционират нещата, но в момента аз си правя 11 километра далекопроводи, което е работа на електроразпределението. Работя на територии, в които изобщо не трябва да влизам, но го правя, защото иначе през декември няма къде да се вържа. Ще си остана само със закона.
Електроразпределителното дружество няма да ми плати за далекопроводите, а проектът за ВЕЦ-овете ще се оскъпи с милион и половина евро. Иначе законът казва, че аз трябва да платя само такси-присъединяване. Изобщо не следва да разбирам от изграждане на далекопроводи, но съм пуснал екип от 50 човека геодезисти и техници. По продължение на тези 11 километра живеят 10 000 души, които после ще се свържат към тези линии. Не е ясно защо аз се бъркам в тази работа. Има си електроразпределение, има ЧЕЗ, вдигат цените и трябва да предлагат по-добро обслужване.

Пламен Дилков на единия от обектите край Своге. Снимки: Личен архив

Освен че няма да ми платят далекопровода, по закон той не може да остане и моя собственост, така че аз ще го изградя и ще им го предам. В момента купувам стълбовете. Изобщо не е нужно да го строя. Но ако чакам несъответствията между Закона за устройство на територията, Закона за енергетиката и Закона за възобновяемите енергийни източници да се изгладят, не се знае къде ще му излезе краят, а ние все пак искаме да си направим инвестицията и трябва да вървим напред.

Паралелно работя по въпроса да заинтересувам Европейската общност, че в България липсват работещи правила, но знам какво ще стане – ще дадат становище, че съм прав, но пак няма да дадат инструмент, с който автоматично нещата да се оправят и който да изгради линията. Съответно българската страна ще получи един шамар и може би в някоя комисия ще предискутират казуса и наистина ще вземат някакво решение.

Така че на практика ни боля главата две седмици, докато осъзнаем, че ще трябва да плащаме нещо, което по принцип не е наша работа, но от друга страна – не трябваше да спираме инвестицията, така че го преглътнахме.
Същото нещо важи и за цялата сфера. Вие си представяте какви са кадастрите на България, как стои въпросът със собствеността. Италия например е била част от Австро-Унгарската империя. Когато Австро-Унгария ги е завладяла, им е направила кадастър. И към момента всеки си е наследил каквото е наследил. У нас е по-различно. Държавата е решавала сума ти време и не се е справила, а и преди това не е имала кой знае каква база. И италианският кадастър е австро-унгарският, собствеността там е нещо свято и ясно. А при нас трябва първо да си направим подробните устройствени планове и кадастрите.
Постоянно има такива случаи – ти си си купил някакви терени, но на другия ден дори държавата не е сигурна дали са нейни, дали не са, какво трябва да прави, по каква процедура.

Всички смятат, че енергетиката е сектор, в който много трудно се случват нещата, но мен тук девет месеца никой не е идвал да ме натиска за нищо. Вярно, и аз от никого нищо не съм отишъл да искам и съответно – никой не знае за нас, така че просто си действаме – педантично изпълняваме това, което е по закон. Това понякога ни кара да правим по 6 процедури за едно и също нещо, но вече сме приели, че е така. Вече изобщо не го правим на въпрос. Предаваме, предаваме, предаваме, половината университет работи за нас, наели сме юристи и технически бюра, защото в крайна сметка гледаме да изпълняваме законите. И то стриктно.

Едно от съоръженията на първия ВЕЦ в завършен вид. Снимка: Личен архив

Слагаме в папката всичко, което смятаме, че може да им минава през акъла. Като правихме ОВОС, изобщо не беше ясно дали е задължително за такъв обект. Но ние си направихме за всичките 9 ВЕЦ-а, за целия линеен обект от 23 километра, така че те сега отвреме-навреме като кажат – а имате ли становище от еди къде си, ние им казваме – имаме ОВОС, комлексно за всичко, всяка една страна си е дала становището, всички са заинтересовани, публикували сме ги във всяка една община и сме ги дискутирали с населението. Веднага следващия въпрос на Европейската банка – а доказателства за това нещо имате ли? – Имаме. Протоколи от срещи във всяко едно село с по 5 души, защото по толкова има там, но се явяват на обявената среща, около една печка на топло им се обяснява, и всичко това е записано.

Благодарение на тези усилия сега Европейската банка ни купува емисиите предварително, тъй като всички процедури са направени. Ние сме наели 2 консултантски бюра. Едните са ни направили дю дилиджънс на юридическата част, другите – на техническата част. И вече от Европейската банка ни гонят, искат да преговаряме да ни финансират за следващите централи, защото са намерили един частен обект на фона на всичките държавни. Така че общо взето аз гледам оптимистично. Моментът е динамичен и много жив в България. В Европа всички са малко отегчени в момента, има лека рецесия, стандартът е много по-висок, но хората нямат желание, докато тук всичко е много положително.

Първото нещо, което трябва да направи човек, ако е решил да изгражда ВЕЦ, е да се свърже с местната власт. Това да тръгнеш сам да си правиш ВЕЦ, без да се съобразяваш с хората, защото имаш познати в министерството, в парламента или в НЕК, е безсмислено. ВЕЦ се прави локално. Ще се работи с общината, с главния архитект и местните надзорни органи. Естествено, инвеститорът не трябва да се надява, че местната власт ще му извърши цялата техническа процедура – кадастри, собственост на земя и др. Трябва да си наеме добри технически бюра и да отиде да оправи кадастъра на съответната община, защото в София всичко е наред, но извън нея съвсем не е. Тоест, ще изгуби известно време и пари да оправи нещата в самата община, за да може после тя да му съдейства.

След което се преминава през различни инстанции. Това все пак са реки. Има промяна на предназначението на фондовете. Обикновено реките са покрай пътища – има сервитут, така че се минава цяла една серия от практики на Министерския съвет, за да се стигне дотам, че местната власт да съдейства. Трябва да има абсолютна прозрачност. Населението да знае. Прави ли се нещо, за което да има съмнения и да започнат недоволства, никога няма да се успее. Не е като да построиш един блок – взимаш мястото, строиш и затваряш. Това е проект, който засяга много хора и интереси и трябва да има съдействието на всички.

Ние трябва да отидем в съответната община и да кажем – господа, имаме интерес. Те трябва да ни възложат подробен устройствен план, който се състои от карти, парцеларни планове, собственост и описание какво искаш да строиш. Това е техническата документация, на базата на която ти искаш каквото и да е. С нея правиш ОВОС, кандидатстваш да получиш разрешително за водоползване, да правиш линии за присъединяване – всички неща са указани вътре.

Отделно на всеки 6 месеца в регионалното подразделение на Агенцията по кадастър се актуализират скиците, защото всяка една процедура към всяка институция в България изисква заверени скици за собственост. Те имат валидност 6 месеца, така че след 6 месеца се връщаме да подновяваме скици. А там какви чудеса са – на всеки 6 месеца виждаме различна ситуация. И трябва да го изясняваме, пращаме юрист – кой, защо, какво, кога, как…

Постоянният ни екип в Софийския офис се състои от 15-ина човека. Извън този офис работим с половината свят – главно с американски и с европейски консултанти, строители и инженери. Днес пристигнаха американци и норвежци. Вчера – италианци. Ако се съберат всички хора, може да се каже, че проектът индиректно задвижва стотина души. От юридическата кантора, която сме наели, трима човека се занимават само с нашата фирма, а други двама координират дейностите. Те обслужват цялата ни практика – договори, молба към министерството, договора ни със САЩ, гаранцията за отблокиране от кораба на неща, които пристигат отнякъде си. Отделно сме наели счетоводна къща.
За всичко, което е високотехнологично, се опираме на международни специалисти. Дори за някои строителни дейности водим специалисти от Италия, въпреки че основната ни строителна фирма е българска. Влизането ни в ЕС позволи хора от цял свят да идват и да работят свободно тук.

От друга страна, липсата на тази все още изградена структура води до факта, че никой не ти пречи. Защото един такъв проект в Италия не може да бъде реализиран за три години, каквато практически е давността на нашия проект досега. Такова нещо в цяла Европа не може да се случи.

Защото там има правила, но те изискват срокове, които, като ги събереш, излиза, че процедурата трае повече от 8 години. Така че винаги казвам – в България може би е по-добре, защото нямат инструментите нито да помагат, нито да пречат. Което не е малко. Но иначе доброто желание го има. Да не забравяме, че България е в Европейската общност от вчера. Какво претендираме – че всичко трябва вече да е като в една европейска държава? Има желание, има и добро отношение.

Записа: Светослава Банчева

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.