Сърдитите европейци показаха жълт картон на Брюксел

Европейските лидери трябва да орежат властта на Брюксел в много сфери, но в други следва да я разширят

„Решени да положим основите за все по-тясно сближаване на европейските народи…“, се казва в Римския договор, с който тръгна европейският проект през 1957 г. Когато се пише историята на Европейския съюз, много е вероятно 2014-а да се окаже не по-малко значима дата, защото това е годината, когато европейските избиратели казаха на своите лидери да се откажат от благородните намерения, с които преди повече от половин век започнаха амбициозния си проект, и които оттогава формираха европейската политика.

Макар че се очакваше силен антиевропейски вот, мащабите му се оказаха шокиращи. Във Франция Националният фронт (НФ) на Марин льо Пен се оказа победител с 25 на сто от гласовете. Британската партия за независимост (ЮКИП) постигна още по-добър резултат – 27 на сто. Почти 40 процента от гръцкия вот отиде за евроскептични или открито расистки партии. Около 30 на сто от местата в следващия Европейски парламент ще бъдат за антиевропейски партии или за такива, които са срещу сегашното статукво. Френският премиер Манюел Валс с право нарече тези резултати „политическо земетресение“.

Просперитетът срещу демокрацията

Преките политически последствия сами по себе си могат и да не са твърде значими. В рамките на Европарламента популистите вероятно толкова ще се карат помежду си, че 70-те процента проевропейски депутати могат да продължат по обичайния си консенсуален начин. Но дългосрочните последици могат да се окажат огромни.

Европа се изправя пред вероятността Великобритания – където управляващите консерватори обещаха референдум за членството в ЕС след следващите парламентарни избори – да напусне Евросъюза. Той може и да преживее евентуалното британско изтегляне. Но ако Франция избере антиевропеец от сорта на госпожа Льо Пен и излезе, това ще е краят на европейския проект.

Позицията „ще го преживеем някак си“ – типичният подход на Брюксел при кризи – този път не е опция, защото ако ЕС не се промени доброволно, то избирателите ще му наложат промяна. За да реагират на тяхната враждебност, европейските лидери ще трябва първо да анализират причините за нея.

Национализмът очевидно е фактор. Посланието, че избирателите не искат чужденци да им нареждат какво да правят, прозвуча силно и ясно от платформите на партии като ЮКИП и НФ, и това не е първият вот на неприемане. Французите и холандците отхвърлиха проекта за конституция на ЕС през 2005 г., а ирландците отхвърлиха заместилия го документ – Лисабонския договор – през 2008, след което бяха накарани да се явят на поправителен вот.

Друг мотив е враждебността враждебността към имигрантите. Повечето от антиевропейските партии са и против чужденците. Негодувание срещу ЕС се надигна след разширяването му на изток и след като работници от по-бедните страни-членки заминаха на Запад.

Най-накрая, голям катализатор на недоволството е състоянието на икономиката. Следва да се отбележи, че французите, чиито лидери не могат да се справят със стагнацията, са много по-недоволни от германците, чиято икономика се възстановява добре. Във Великобритания засега може и да има растеж, но фактът, че нейната икономика отбеляза толкова остър спад в резултат на кризата обяснява роптаенето срещу нейното правителство.

Има две възможни решения за проблемите на Европа: икономически просперитет и повече демокрация, което практически означава връщане на пълномощия на държавите и институциите, на които избирателите вярват. Двете цели често съвпадат, но не винаги.

Има много сфери на националния живот, в които Брюксел трябва да се меси по-малко. Много от излишната бюрокрация трябва да бъде изкоренена и много правила да бъдат зачеркнати. На националните правителства трябва да им бъде върната свободата да определят конкретни разпоредби в областта на социалната политика и пазара на труда – отпуските за гледане на дете, работното време и така нататък.

Пълномощията на Европейския парламент трябва да бъдат намалени, а националните правителства да получат повече права при определяне на общото законодателство на ЕС. Такива реформи могат да бъдат направени, поне като начало, без да се прибягва до дългата (и рискована) процедура за промяна на основополагащите договори.

Просперитетът и демокрацията обаче се сблъскват в две области. Първата е имиграцията. Да, страните трябва да имат повече свобода да ограничават „социалния туризъм“, който предизвиква толкова голямо негодувание. Правилата могат да бъдат затегнати, за да бъде по-трудно за имигрантите да искат социални помощи. А по-бедните нови кандидати за ЕС трябва да подлежат на по-дълги преходни периоди с ограничена свобода на движение.

Но „четирите свободи“ – на движение на стоки, услуги, капитал и труд – са в основата на единния пазар. Отхвърлянето на която и да е от тях не само ще постави под въпрос смисъла на цялото начинание, но ще даде тласък и на икономическата стагнация, която е сериозна причина за сегашното недоволство.

Единният пазар поражда втората група конфликти. В някои области, като например гъвкавостта на пазара на труда, „по-малко Брюксел“ ще подпомогне растежа. Но не във всички. Еврокризата показа, че еврозоната се нуждае от банков съюз, който съсредоточава голяма власт. И най-голямата надежда за растеж е в разширяването на единния пазар.

Следващата Европейска комисия трябва да отстрани пречките пред търговията с услуги, енергия и пред дигиталната икономика. Друг приоритет е да има повече споразумения за свободна търговия, като се започне с Америка. Отварянето на европейската икономика ще подразни някои избиратели (и ще изплаши някои политици), но алтернативата – години на икономическа стагнация – неизбежно ще обрече европейския проект.

В търсене на ръководство

Евроскептиците твърдят, че Европа не може да се промени, което може да се окаже и вярно. Но първоначалната реакция на националните лидери е окуражителна. Германският канцлер Ангела Меркел и сегашният президент на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу призоваха комисията да играе по-скромна роля.

Френският президент Франсоа Оланд казва, че ЕС се е откъснал много от хората и трябва да ограничи силата си. В Италия Матео Ренци получи солидна подкрепа за реформи. Британският премиер Дейвид Камерън от години настоява за орязване на пълномощията на Брюксел, като в същото време ратува за по-широк общ пазар. Другите европейски лидери ще направят добре да възприемат неговите идеи, а след това да се преструват, че не са дошли от Великобритания.

Първата работа е да бъде избран нов председател на Европейската комисия, готов да извърши радикални промени. Кандидатът на привържениците на приемствеността (и на федералистите) – Жан-Клод Юнкер от Люксембург, се ползваше с подкрепата на госпожа Меркел. Но тя изглежда е разбрала, че просто не може да не се променя нищо.

Нашият избор би бил Кристин Лагард – французойката, която сега ръководи МВФ – умен и смел външен човек, който знае как да се бори с дълбоко вкоренени интереси. Ако тя стане председател, Англия е по-вероятно да остане в ЕС. Ако иска да оцелее, ЕС има нужда от подобно ръководство. А въпросът сега е именно за оцеляване.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.