СофияПловдивВарнаБургасРусе

Тласъците на родната кръв…

Мюриел от Париж търси своята майка от Бургаско

Димо Райков. Снимка: личен архив

О, какъв хубав ден се случи Черешова задушница в Париж… Настина е прав поетът – Париж винаги е хубав, но има ли слънце, той е магнетичен! А какви зелени оазиси има навсякъде в този град! Какви фонтани, какви паркове, какви площадки с малки пръскалки изпод дървените скари-подове, тип „бен-душ”, какво радост за децата…

Разхождам моя внук сред цялата тази прелест, детето сочи клоните на околните дървета, където просветват, да просветват… череши…И откъсвам аз клонка, подавам я на моя наследник, той се усмихва и хоп-право в устата. Константин сега е на такава възраст, че всичко слага директно там, тоест той опознава света чрез устата си… Наколо е пълно с други деца, ученици от съседните училища – радост и слънце… И пръски от фонтанчетата…

Изведнъж, кой знае защо, може би заразен от всеобщото усещане за радост от живота, аз изваждам диктофона, натискам машинално копчето – и се разнася тук, насред Париж, българската мелодия-рок на Георги Минчев… И моето юначе като започна едно въртене на телцето – обаче в такт, обаче в ритъм…Да, българската кръв…

И като го наобиколиха ученичките… Направи ми впечатление, че най-мило, най-много с него си играеше едно момиче – мургаво, красиво, но с много тъга в очите… А това съчетание е толкова рядко тук…
– Господине, каква е тази мелодия – попита ме по едно време момичето.
– Ами, каква – отговорих й – българска, аз съм българин…
– Българин ли…- сега вече момичето се стресна. Стреснаха се и останалите й приятелки наоколо.

А какво се оказа? Че това момиче, Мюриел, било осиновено още на една годинка и половина от парижанка, вече толкова години живее в Париж, без дори и да е видяло България, но с родината в сърцето си.
– Аз много обичам България. Макар и да не съм я видяла, дори и на картинка…
После изведнъж ме „простреля” – ама там, в България има ли череши?
Е, това вече ме разлюля…
– Че има, как да няма – поокопитих се – има, моето момиче, и то какви само череши има. Едни ей такива, огромни, и сладки,сладки, не като тези тук стипчиви…

И момичето отправи поглед към … небето…
– Откъде знаете за съдбата си – попитах я.
– От адвоката, той ми каза, че аз се казвам Недялка, от Бургаско съм, майка ми се казвала …/ Нарочно не съобщавам името на истинската майка, както и това на осиновителката….б. а./ Вие познавате ли моята майка?
– Мюриел – казвам й, после се поправям – Недялке, че защо ти е да знаеш родната си майка, твоя майка е тази, която те е отгледала…

Момичето се вторачва – право в очите ми… Красиво, умно дете…
– Да, господине, аз съм благодарна на моята френска майка, цял живот ще я нося в сърцето си. Но ще нося и моята родна майка. Искам да я видя. Поне да я видя, поне да я докосна, да я попитам защо ме е изоставила, защо… Вие знаете ли, господине, какво значи да бъдеш осиновена? Да се будиш вечер, да търсиш… Какво и аз не зная, господине, но то е по-силно от мен, то ме кара да треперя, господине…

Прегръщам внука си. Тръгвам си.

Нещо в мен простенва – Господи, защо ли пак на нас, българите, се случва това… И докога…

После отново чувам:
– Моля ви, господине, помогнете ми да видя моята родна майка!
Извъщам се,ускорявам крачки – от сърцето, от душата ми се откъртва едно простенване, от което ми прималява… А наоколо е толкова красиво, толкова хубаво, толкова бистро…
Да, наоколо нормалните хора, в нормалната страна просто се радват на живота…

На този наш един-единствен живот. Който се оттича, оттича… И то за нас, българите, все в търсене на нещо, което сме изгубили… Да, изгубили…Или откраднали ни…

Париж

От личната страница на Димо Райков

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.